четвъртък, 24 май 2018 г.

ЧИТАЛИЩЕТО


То е едно най-обикновено читалище. В южна България (България тука я пиша с главна буква, защото за тези хора тя още не е нарицателно)… А там, където България не е нарицателно, и хората не са нарицателни. Всички те са с главни букви. С най-главните букви, които може да има. А нещата, за да станат такива, са прости. Простаци има много по нашата земя, простите неща останаха малко. Много малко са простите неща като хляб, вода, сол, благост, дума, добър ден, добра стига… И, май, толкова. Много малко прости неща ни останаха, защото искаме да изглеждаме добре. Когато човек реши да изглежда добре първо се отказва от хляба. А после хляба се отказва и от добрата дума. Къде човек може да си каже една добра дума – в хлебарницата. В нея думите дъхат на хляб и мая, на жар дъхтят думите в хлебарницата. Ако мен питате всички важни неща в световната история са тръгнали от хлебарницата. Като започнем от френската революция – ХЛЯБ, РАВЕНСТВО, СВОБОДА… А за българина, който обича хлябът му да е месен и печен вкъщи, читалището е неговата хлебарница. Тука меси новините, от тях прави барут, после съзаклятничи. (Видиш ли две баби да склонят глави една към друга, знай, че съзаклятничат. Не е клюка това, а съзаклятие против комшията, тъй да знаете)… И в читалището идват да се пречистят после, че и с комшията, дето против него съзаклятие правиха, любов да завъртят. Но думата иде за друго сега. От дума на дума измества се понякога разговорката. И млад човек намеси ли се – отървана вече е работата. Ама в Шипка не станало точно така. В Шипка и две найлонови торби работа ще свършат и световна революция ще завъртят. Тъй и станало. Тъкмо някой решил да ги хвърля тия две торби, и им текнало, че може работа да свършат. То, каква работа върши една торба, освен боклуци да сбира. Едната била за пластмаса, другата – за хартия. После им направили къщичка, разпънали вътре торбите като афроамериканци между дърветата в джунглата. И сложили табела, че, така и така, тия двете може да се пълнят с отпадъци. А ръководството щяло да се нагърби да ги носи до пункта за вторични суровини, да ги предава, пари да взима от това и да ги внася в една банкова сметка, която можело и може да бъде наблюдавана от всеки в град Шипка. А когато набъбне сметката да изтеглят парите от нея и да направят детски кът за библиотеката… И започнали. Докъде ще стигнат още не се знае, но аз си спомням, че така построихме корабът „Радецки“… Събирахме вторични суровини от къщи – де що хартия, вестници стари, тел и железа помъкнахме към вторични суровини. Даже бой ядох, си спомням. Отмъкнах плочата на печката вкъщи, защото много тежеше и повече пари щях да взема. И като ме хвана адаша за ухото – нали на него съм кръстен – докато не показах точно в кой пункт е отишла плочата… Ама парите ги остави дядо да ги предам в училище, защото аз може да съм му адаш на него, ама той пък е адаш на този, който е превзел „Радецки“… Та, виждате ли откъде тръгват нещата. Вместо да вляза тогава с тези пари в хлебарницата или сладкарница „Пчела“, аз ги предадох за построяване на кораба „Радецки“… И ако този текст се промъкне в детския кът на библиотеката на гр. Шипка, когато го направят, ще разберат децата, че съзаклятието може да бъде всякакво. Дори може библиотека да вдигне… Ами, това е…



Няма коментари: