понеделник, 25 май 2020 г.

ЛОГИЧЕСКИ ВРЪЗКИ

ЛОГИЧЕСКИ ВРЪЗКИ

Във връзка с корона вируса в Китай великият Калин Терзийски даде пример, че в тази страна имало 60 млн. пианисти. Вероятно това е много важно и може да доведе до поредно научно откритие, но само да припомня, че от тези 60 млн. пианисти нито един не е станал Мау Цзедун. Също така няма сведения при строителството на Великата китайска стена да е работил и един пианист. Всичко това идва да покаже, че от Калин Терзийски няма никакъв смисъл...

четвъртък, 21 май 2020 г.

ПРЕДИЗВИКАНО СБОГУВАНЕ С МЕДИИТЕ

Ето отношението ми към едно интервю на Осман Октай изпратено ми като "доказателствен материал за това какъв дерибей е Бойко Борисов... Дайте доказателства, а не "анализи" - дори се чудя за някои анализатори дали етимологията на думата не идва от "анално лизане", имайки предвид тяхната кариера... И, така: 


"Добре, защо трябва да вярвам на хора, които не знаят дори къде се слага пълен и кратък член? Грамотността е много важна за един "журналист"... Отделно познавам и Октай и зная неговите "анализаторски" възможности... А принципът "една буля рекла на учинайкото на балдъзата по съребрена линия на шурея на чинката от втория брак на тетката на тейкото, който бил казал пред оная, дето останала бездетна, но синът и от петия брак, който всъщност е от извънбрачната й връзка..." Сега разбираш ли колко вярвам на подобни идиотщини и ме е яд на свестни хора като теб, които се връзват на тия дивотии... А целта на тези идиотщини са насочени натам, т.е., към теб... 

Дайте доказателства - имена, банкови сметки, група... Бил съм журналист и зная "изискванията" да се намери под вола теле. Спомням си, че трябваше за вестника, за който пишех, да давам минимум по три информации на ден. Гонехме информации в твърде малкия за такива спокоен град Смолян. И тогава си измислих персонаж. Вървеше реституцията тогава. И моят персонаж получи едни декари гори и понеже не знаеше какво да ги прави, ги отдаваше под наем за развитие на партизанско движение в региона. Закъсах ли за информация се докопвах до този мой персонаж. Понякога ме гонеха диви прасета и само трийсетметрови ели ме спасяваха от тях - такива информации за мен излизаха и в "24 часа". Заглавието бе: "Трийсетметрова ела спаси поет от стадо глигани"... На пръв поглед евтина сензация, но трябваше да гоним брой "статии"... Че аз като белетрист нямам толкова измислени истории и се придържам към реални истории, защото е цинично да се измислят разкази и романи, при положение, че светът гъмжи от истории. Или, както казва Достоевски "Няма нищо по-фантастично от реалността"... И не си заслужава да измисляме... А ние лискаме черната боя и не си задаваме въпроса как внучетата на Бойко Борисов, или моите внуци ще ме погледнат. Аз съм си патил от това. Когато срещаха майка ми в Смолян (леко да й е небето, защото тези срещи я приближиха към смъртта), та когато я срещаха, за да й кажат доброжелателно, че щели да се съберат три помакини някога и ще й заврат (на седемдесет и пет годишната ми майка) салам в... Защото аз просто бях описал в романа си един такъв случай. И защото не бях го измислил. Може би тогава се отвратих от измислените истории и напуснах журналистиката... Казах сбогом на журналистиката. Защото пък това, което казваха на мама, избитите ми зъби журналистите ми приписаха като пиар - а мама почина, а зъби нямам... Странен пиар. Обръщането на представите... Заради това не вярвам на медиите. Така, като години наред част от тях създаваха един друг образ на Пеевски. И дори сега не може да избяга от образа, който му бяха създали. Както се създава един обобщен образ, че българският бизнес е сенчест, мутренски... А аз познавам невероятни хора в този бизнес. Тръгнали от нулата. Но просто предприемчиви... Сбогом, на медиите...

сряда, 20 май 2020 г.

ДО РАДЕВ, ПО ВЕДОМОСТ ПРЕЗИДЕНТ НА Р.Б.

Господин Радев,
Наложете фуражката. Тя компенсира липсата на хълмове и падини в подчерепното пространство. Поне респектира. Без нея, господин Радев, не създавате респект вече. Лошото е, че не респектирате дори и с поста, който заемате. Всъщност, дори се чудя това държавен пост ли е, или е просто петгодишен интелектуален пост за Вас. Там, където се намирате, не е необходимо такова дълго постене - нахранете мозъка. Той има нужда от кислород, не от Нинова... А и дамата около Вас (защото тя не е ДО Вас, тъй като, където и да се обърнете тя е около)- запомнете от мен, по-възрастния и доста патил от жени. Дължината на краката почти никога не се движат с разкрача на мисълта. Не са право пропорционални, напротив. Опитът подсказва, че колкото по-дълги са краката на една жена, толкова повече мозъкът й е на къси пасове. Достоевски е казал (този път не става въпрос за Гьоте, а за един руски писател) че красотата ще спаси света. Но заради лошия превод на Омир не е отчел, че именно красивата Елена заличи Троя от лицето на земята. А Троя е била далеч под вашите любими шестотин хиляди, нали, г-н Радев... Нали...

вторник, 19 май 2020 г.

ЧИЧО ТОМОВАТА КОЛИБА

Бил съм на шест години. Даже си спомням, че това стана три вечери след шестата ми година. Значи, ако трябва да сме точни, вече съм карал седмата си година и на въпросите как се казвам отвръщах: "Бате Ичо Христо Недков Стоянов Бучето"... После защо съм обичал испанската поезия - ами от дългото ми детско име е тръгнало. Та тогава баща ми се прибра по навик към три часа сутринта. И ме завари да плача. Сигурно си помисли, че плача, защото ме е страх да не вдигне поредния си нощен скандал. Случваха се такива неща и дори заспивахме с мама след скандала. Всеки си има своето приспивателно. Но тогава татко ме завари да плача. Преди да легна върху мама и да я пазя. А тя пък да ми дава топлина, защото в съседната стая имахме изворче и изгребвахме с кофи вода. Всяка сутрин. Тази влага се просмукваше по стените и не бе най-уютното място за живеене. И все пак това бе моето детство и аз съм привързан към него. Без среднощните скандали бих искал да се върне всяка минута. Всяка секунда от моето детство ми се иска сега да се върнат. С петела, който всеки ден изкарвах на паша, вързан с дълъг канап. И с онази дълга шибучица, с която го направлявах, а автобусът (№ 2 за кв. Смирненски) спираше и бях местната забележителност за пътниците. А аз се издувах герест като петел и ставах значим. Та същата онази нощ баща ми се върна. Може да си е помислил, че плача за него, но не бях научен да лъжа, и когато ме попита защо плача не му казах, че плача за него. Колкото и да му се е искало. Ами, ако му е трябвало това да кажа, за да не се върне повече никога в три часа през нощта, а като чичо Слави, на Гошо Голчето баща му, да се върне веднага след работа и Гошо да го обича така, че дори да му помни номера на единственият бус, марка форд, в града, каран от баща му. Фордът преди шестдесет години беше с № ГБ 90-14... Господи, какви очи има детството - дори номерата на колите се залепват за тях завинаги. Аз плачех тогава, навлязъл в своята седемгодишнина и баща ми ме попита защо. И му казах, че чета една приказка от тази книжка. И е страшна тази приказка, защото една леля Луиза е прегърнала бебето си и бяга от едни робовладелци, дето я гонят по ледовете на реката и тя всеки момент може да падне в реката и да се удави с детето. И да ми свърши приказката. Тогава научих не от книгата, от баща ми научих, че това е роман и е написан на глави. Че някъде е имало робовладелски строй, че негрите нямали права, че спели, вързани със синджири и им пускали кучето, ако решили да избягат и... да си сменят робовладелеца. Защото нямало какво друго да направят, освен да го сменят. Но, най-важното - разбрах, че не чета приказка, а роман. На другия ден разказвах тези неща и бях безкрайно щастлив, че Гошо Голяка не ги е знаел, нищо че чичо Слави, баща му се е прибирал всяка вечер от работа навреме... Ами, това е с книгата "Чичо Томовата колиба"...

понеделник, 18 май 2020 г.

АМИ АКО НА БЕНАТОВА Й СЕ ПРИИСКА ДА ПОДКАРА И ЛИНЕЙКА

Много ми е интересно - защо таксиметрови шофьори взимат интервюта? Или това е някакъв вид бакшиш? Без да обиждам гилдията на шофьорите, но обемът на знания, благодарение на професионалните му контакти са от: кошницата на балдъзата до извънземните, посетили съседката, които той любезно после закарал до летящата им чиния, от която седем джуджета изяждали последната Снежанка на дядо Коледа (дядо Коледа има елен Рудолф, Снежанка има дядо Мраз, но таксиметровият шофьор улица бърка, помпичка - не...) Винаги съм мислил, че не трябва да се бъркат професиите. Имах едно есе навремето по този повод (за объркване на професиите, не за интервюто на таксиметров шофьор с ген. Мутафчийски)... Винаги съм общувал великолепно с дърводелци, които не ме учат как да пиша, както и аз не ги уча как да направят маса за писане. Но, много често в България се случва това, когато някой дърводелец направи маса обикновено се опитва и да напише нещо на нея. Но така нито неговото писане ще е писане, нито маса, направена от писател ще е нормална маса за писане. Всеки има своя професионална култура. Как да обясним, че червения кръст на пътния знак не е повод да се влезе с таксито в болницата. Ами сега, след като е взела интервю от ген. Мутафчийски на Бенатова й се прииска да подкара и линейка?!... Моля ви спрете това момиче. Или го откарайте до четвърти километър - аз ще платя разноските до там...

понеделник, 11 май 2020 г.

ОТВОРЕНО ДО ЗАХАРИ КАРАБАШЛИЕВ

ОТВОРЕНО ДО ЗАХАРИ КАРАБАШЛИЕВ

Захари Карабашлиев се опита да ухапе Вежди Рашидов в "Култура БГ" по БНТ... Подхвърли, че можело да си помисли някой, че миришат на джибри - реплика към интервюто на Вежди Рашидов в неделя. Нямаше да му обърна внимание - нито на насмешливия тон, напомнящ махленска клюкарка, нито на самочувствието му на медийна звезда, нито... Ако не бе започнал да говори минута след това за Витята Пасков. Не е длъжен да знае отношенията на Виктор Пасков приживе, не е длъжен да знае за средите в "Преводачите", нито китарата на Витята - с когото дебютирахме в една и съща 1986 година. Виктор с "Невръстни убийства", аз с "Шепа живот"... Не е длъжно да знае момчето за приятелствата на Виктор, за "Тихия кът" в кафенето на СБП на "Ангел Кънчев" 5... За запоите и скандалите между нас - да, стигахме и до такива, без да развяваме от медиите своите самочувствия като прани гащи... Или да си мерим това,, което е в гащите. Сега такива приятелства и такива вражди няма. Но, ако толкова се интересува от изкуство това момче можеше да отиде и на изложба на хора, които не харесва. Защото, ако бе отишъл на някоя от изложбите на Вежди щеше да види единственият скулптурен портрет на Витята... И не само неговия, защото Вежди направи невероятни портрети на съвременници - Васил Сотиров, Витята Пасков, Васил Цонев (Дон Базилио), на Ценко Минкин... Как да му обясня, че ние наистина понякога миришехме и на джибри, - аз особено миришех и не го крия - но бяхме бохеми и не тръбяхме из медиите, показвайки своето превъзходство. Расли по сиропиталища, като Вежди, аз и Витята на улицата, сираци...Ние бяхме мъже, Захари Карабашлиев. И продължаваме да бъдем. Дори на тези години сме мъжкари и курвенско подхвърляне зад гърба някому няма да се чуе от нас. Ние правехме изкуство, не интриги и клюки... И, независимо от личните си отношения, ние продължаваме да уважаваме другите заради това, което правят. Стигали сме до бой с Виктор (няма да разказвам подробности, в "До СтрасТбург и назад" съм го писал, с години не сме си говорили.) Но споровете са били литературни и не сме се интересували защо всичките жени на Витята, примерно, си приличаха като близначки. Да. И не сме се клепали, защото това е неговият личен живот. Ти, драги Захария, можеш ли да споменеш поне три скулптори от Вежди, можеш ли да различиш Андрей Николов от Вежди, Чапа от Вежди, Крум Дамянов от Вежди, Старчев от Вежди... Само питам. Заради демонстрираното превъзходство, не за друго... Аз мога да ви кажа на всинца ви по няколко заглавия от книгите ви, мога на всеки от вас да кажа защо не са литература, а ако има такава - защо е литература. Мога да си вдигна задника от Варна, за да видя изложба в София, Бургас, Пловдив - на Светлин Русев, На Вежди Рашидов, на Бойко Колев,на Веселин Дамянов, Валентин Старчев... Правил съм го и ще го правя. При това без да получавам заплата някъде, със собствени средства, без командировъчни - и без да хленча като всинца ви за пари. (Да ти спомена ли как се появихте в медиите, за да кажете, че някой ви бил дал десет хиляди лева, за да отидете до няколко читалища, където Калин Терзийски обиждал насъбралите се хора - били селяни и не разбирали от литература. Та те, ако разбираха, нямаше да дойдат да ви гледат сеира... А вървете пак в тези пазарджишки села да видим кой ще дойде без вила и кол... Защото без "проект нищо не правите...) Плащам си дизела и отивам да видя. Да си купя книга, да отида на концерт. И, ако сега пиша това, пиша го, защото тези неща съм ги видял и са минали през мен. През вас какво минава, бе, момчета... Освен дребна злоба - или злоба на дребно... Вие имате ли тези приятелства, които имахме ние. Нашите приятелства бяха школи. Знаехме се наизуст преди да се запознаем. Скоро с Емил Попов си говорихме и той не повярва, че си спомням къде и кой ден е била първата му изложба. И с кого. Скачате срещу Вежди, но колко неща си подарил ти на Държавата? Ако бе дошъл в Пловдив на негова изложба - не е задължително на откриването, може и след това, ама извън официалностите няма пък да ви видят - щеше да видиш какво подарява той на Пловдив. Какво е подарил на България. Аз самия съм завещал на родния си град не малката си колекция, в която има Майстора, Златю Бояджиев, Тома Трифоновски, Старчев, Светлин Русев, Бойко Колев, Ивайло Мирчев, Кирил Мескин, Анри Руе и още картини и скулптори от поне над сто български художника. Вие дори не знаете какъв кеф е това. Да дариш... Най-скъпото, което имаш... Но скачате и крещите, защото сте неспособни на това. Неспособни сте да защитите някого, освен ако не сте в глутница... Е, казах ти го... Оправяйте се. Но за мен се оказвате една разглезена шайка от хора, провалящи мечтите на родителите си. Провалили и Бог, защото ви беше сипал талант, но вие решихте да го изтъргувате срещу удобство. Ами, толкоз...

неделя, 10 май 2020 г.

АЛЕКСАНДЪР КЬОСЕВ, ЗА ЯСЛАТА ЛИ ПЛАЧЕТЕ


АЛЕКСАНДЪР КЬОСЕВ, ЗА ЯСЛАТА ЛИ ПЛАЧЕТЕ 

Чудя се Александър Кьосев за времето на социалистическия реализъм ли плаче, щом се е ядосал толкова много на Вежди Рашидов, задето е казал, че културата е каприз на лукса. Че на кого е каприз културата, Сашо. Да не би на бедните пролетарски слоеве, тънещи в „безграмотност“. Щом отричаш това значи е време да върнем „социалистическия реализъм" ли, що ли? Защото нали на това ни учеха в ония времена, когато започна да прави университетска кариера Александър Кьосев. На професора Кьосев ли трябва да обяснявам (лично аз бих се страхувал да пратя детето си да учи при такъв професор), та на него ли трябва да припомням как възниква Възраждането. Как тънещите в лукс пет рода в Италия стават първите меценати. Да му припомня какво правят Медичите ли… Да не би пък нашето Възраждане да не тръгва от опита за добиване на Църковна независимост (кои застават начело - орачите, копачите ли, кои?)… Да се върнем към Хьойзинха и иг-раещия човек ли, господин Кьосев трябва, за да разбереш, че не цитирането на Конституцията ражда изкуство. Или вече си на друг акъл, защото, доколкото имам спомени, ти нещо не харесваше тази Конституция и други песни, не толкова пролетарски пееше по онова време. Не защитавам Вежди за това, че ме е споменал в БНТ. Явно фактът, че за първи път някой не споменава в БНТ храненикът на епохата Георги Господинов повече е вбесило Кьосев. И споменаването на моето име от Вежди Рашидов вече е повод да бъде обвинен в безкултурие. Вероятно въпросния интелектуал` не знае, зает с възхвала на пърформанси и инсталации скулптурните портрети на Вежди. Защото едни от най-хубавите портрети на Васил Сотиров, Виктор Пасков, Васил Цонев, Пенчо Славейков са негови. Или е бесен по-скоро на факта, че едно момче от сиропиталище – защото така израства Вежди – може да стигне толкова високо в изкуството. Не зная Александър Кьосев, зает с толкова интелектуални упражнения и фитнеси на мозъка да се е захващал с други каузи, освен с искане на пари за изкуството и… (При положение, че изкуството по Конституция не е продукт на лукса и би могло да мине без тези средства)… Та не зная въпросното съоръжение на „Америка за България“ да се е захванало с някаква непечеливша кауза, за разлика от Рашидов. Да припомня ли, че точно Вежди възобнови гробищния парк в Орландовци и специално онова място за българските интелектуалци. Да припомня ли, че той пръв се юркаше да праща самолети навсякъде по света, за да приберат болни интелектуалци – включително и актьори и режисьори. Че се превърна в погребален агент и погреба и Светлин Русев, и Любо Левчев, и Хайтов… Или те не са съвсем интелектуалци и писатели. И нямат място в пантеона на българската култура. При това аз споменавам твърде малко от тях. Разбира се, че това са твърде човешки неща, далеч от елитарния мозък на Александър Кьосев. На което бих казал, че има и елитарни сърца, защото Вежди наистина е такъв. Много е лесно да скочиш срещу него, защото е непонятно в днешно време да намериш човек с кауза… А Вежди е от този вид хора. От „Летящите хора“, както би казал Валери Петров. Относно това смешно изречение: „Споменаването на големи български писатели и композитори е за парлама, той стигна до Христо Стоянов и там и остана, очевидно се запъваше, не знаеше нито едно име на съвременен български композитор.“ Явно на професорът по литература му се е запънал от пяната на устата езикът, щом и мен причисли към композиторите, тъй като Вежди се бил запънал и не продължил да изрежда имената на съвременните композитори (освен мен)… Но това не е важно. Важното е да се каже нещо. С Вежди се познаваме от много отдавна. Тогава имаше кафене на писателите. Не на художниците, на писателите. С Вежди растяхме и попивахме от хора като Исак Паси, Здравко Петров, Джагаров, Тончо Жечев, Любен Дилов- баща, Венко Христов. В компанията беше Георги Трифонов, Витята Пасков, Васко Сотиров, Васил Цонев (дон Базилио), Дончо Цончев, Ценко Минкин (композитор, ако не знаеш, Сашо)… Господи, аз самия си завиждам на учителите ни… Тогава Вежди се бе върнал от Франция – имаше „Възродителен процес“, Сашо, ако не знаеш – и чух най-човешкото определение за „Родина“ от турчина ВеждЮ Радишев тогава. Бяха му предложили да остане във Франция и тогава той каза: „Родината е там, където имаш един гроб, на който можеш да отидеш ако щеш един път в годината свободно, за да се пречистиш“. Не зная Александър Кьосев да се е застъпил за някой турчин против смяната на имената им тогава със страстта, с която обслужва сега „Америка за България“… И само да кажа – ако Вежди бе пренебрегнал своето верую и бе останал в Париж, сега щяхте да му се кланяте и лижете подметките така, както го правите на доста бездарни екземпляри, напуснали България. Така щеше да бъде… Лошото е, че в живота няма втори път. А относно джибрито… Хайде, знаем се. Единственият, който спря да мирише на джибри от двадесет и пет години насам съм аз. Е, вярно е, някои сменихте джибрито с уиски – Вежди и там не ви пасна, защото остана на водка. Малка водка при това. Е, какво повече да ти кажа. Много ниско си паднал, Сашо. Ама много ниско…

                                                     Христо СТОЯНОВ

СТОПАДЖИЯТА


СТОПАДЖИЯТА 

„Родината е там, където имаш един гроб на който можеш да отидеш когато си поискаш да се пречистиш“ 
                                                                     Вежди Рашидов 

Бил се провалил. И му е все едно за къде съм... Потънали са му всичките гемии, отчаян е. Потънали му гемиите, а около Търново няма море. Сигурно по Янтра са стигнали всичките му гемии, цялата армада от мечти е потънала край Търново. Аз съм до Габрово само. Няма и петдесет километра. Нищо. Все му е едно вече. Защото е провалил не себе си, мечтата на майка си е провалил. Тя мечтаела да отиде един ден в Италия. Но нямало как – първо бил малък. После тръгнал на училище. После станал студент. И докато тя се трепела той чакал деня, в който ще започне работа и с първите спечелени пари ще заведе майка си в Италия. С първите спечелени пари. Без, разбира се да отчете факта, че ще се успи и няма да хване автобуса за София, където щастливата му майка го чака на летището. Защото синът и ще я заведе в мечтаната Италия. Но тя никога нямало вече да отиде там, защото синът й се е успал. Успал се е този тогава, когато тази, която сън не е виждала, за да го израсте, да го изучи, да му даде бъдеще в ръката... Само че той се провалил. Като влах накрая на Дунава, където се влива Янтра и оттам сигурно неговата армада от мечти е дошла, за да потъне в Търново. А аз имам работа в Габрово, имам среща. Срещата е важна. Трябва да отида и до гробищата, защото там, на ДядоДянковските гробища пустее гробът на баща ми така, както гробът на неговия баща сигурно някъде брадясва. Е, мама е погребана край София, защото: „Искам, мама, при мама да ме погребеш“… Не закъснях поне за това. И сега почти като в Ботевото стихотворение: „Там нейде край град София“… Не беше точно така и беше за бесило… Няма значение. От значение е това, че не предадох майка си. Която искаше да ме изучи – но аз не й дадох. Исках да ставам глава на семейство. И единствената екскурзия, която й организирах бе да я докарам на преглед при д-р Марин Георгиев в София. От Смолян. Единствената екскурзия, от която не я върнах. Оставих я на баба. При нейната майчица остана… Поглеждам часовника в телефона, няма да закъснея за срещата в Габрово. Дали може да я отложа. „А мама сега ме чака, казва“… Майка му го чакала, а той не смее да й звънне. Нямало как да й звънне – дори мобилен телефон нямала. Цял живот пестила за него, работила на няколко места. Нормално. Всички майки го правят. Но тя и телефон не си е купила дори. Не за друго - поне за да гледа нетърпеливо часа на аерогарата в София, защото чакала сина си, който щял да я заведе в онази Италия, която тя сънувала. Само че не е и сънувала, че синът й ще й подари тази Италия. Така, както Ромул и Рем са подарили един Рим на вълчицата. Защото тя ги е откърмила. Само че флотилията от мечти. Армадата от мечти е в Янтра. Всичките потънали гемии... Моряците са издавени вече, мачтите и мечтите водата е покрила и само мехурчетата по бързеите след вировете показва, че там нещо потъва… Така, както мама потъна в прегръдките на нейната майка накрая… За мама бе потъване, но за мене това бе смъртта на мама. Мъртвият няма гледна точка. Гледните точки са за живите. Само след два часа самолетът ще излети, в който няма да бъде нито той, нито майка му. Събрал пари от първите заплати и купил билети за него и за майка си. Не. В обратен ред – взел билет за майка си, но останали и за него пари. И му се приискало да гледа изумлението в очите на майка си, докато тя ги пълни с истинската, не с мечтаната, с истинската Италия. Сещам се пак за часовника, джиесемът ми подсказва, че е в ръцете ми не само като часовник, набирам телефон, обаждам си. Казвам, че ще закъснея. Че ще дойда по-късно. Ще бъде следобед. Няма проблеми, разбира се. Няма проблеми. След моста има отбивка, няма да продължа за Габрово. Ще изляза от Търново, ще се кача на софийското шосе. Все още има време. Ще запаля свещ после на гроба на мама. Понякога ставам рано (аз винаги ставам рано, но понякога…), понякога, като стана рано паля колата и отивам до София, „там нейде край град София“ отивам и паля свещичка на мама. Тя има време вече и не ме припира да не закъснея… Има време и чака. Живите не дочакват своите мъртви, но мъртвите винаги дочакват своите живи. Така се получава на границата между живота и смъртта. Момчето не знае какво правя, но виждам надежда в очите му. Надежда. Една мачта на една от гемиите се подава от очите му и виждам как плахо развява знаменце оттам. Карам по-бързо, защото няма много време. На паркинга, пред летището, е майка му. Спряла е някакъв човек. Той повдига ръкав, поглежда часовника си, казва нещо и продължава. Тя се обръща и от колата, спряла пред нея, слиза синът й… И Италия изплува от очите й… Прегърнати дори не знаят, че всъщност аз подарявам тази екскурзия на мама…

събота, 9 май 2020 г.

ЗАЩО ДЕН НА ПОБЕДАТА... ПОНЕ ЗА МЕН...

ЗАЩО ДЕН НА ПОБЕДАТА... ПОНЕ ЗА МЕН

Ами много е просто. Защото, колчем видя с каква гордост тези, които наистина победиха във Втората световна война, стават като един, отдавайки чест на загиналите. Обкичени с ордени и медали. Разплакани... Със сълзи на очи... Близо стогодишните участници във войната тогава. И няма грам срам в очите им. Защото няма от какво да се срамуват. Докато Европа този ден го посреща със смесени чувства. Защото европеецът посреща този ден и с гузна съвест - защото е допуснал подобно нещо като фашизмът да се случи. Да тръгне от сърцето на Европа. Просто си представете в този ден съвременници и участници един до друг - руснакът и европеецът. И да се опитаме да ги погледнем в очите. Защо трябва тези, които си даваха живота два пъти - един път в окопите и втори път в Сибир да им отнемаме правото на гордост? Те еднакво мразят и са си патили от двата режима. Но няма руснак, беларус, украинец, литовец, казахстанец, както и от всички останали етнически общности в бившия СССР, които да не са загубили член от семейството си. И те се гордеят с него, защото той не е отишъл да опожарява чужди домове в чужди родини, не е убивал невръстни деца, не е горил в газови камери. А са защитавали своите домове от опожаряване, своите жени от изнасилвани, своите братя от газови камери...Защото същите тези хора, които изнесоха Втората световна война на плещите си после минаха и през комунистическите лагери. И Европа иска да им отнема правото на заслужена гордост, поставяйки отново на идеологическа основа този ден. Този ден е на загиналите, не е на идеолозите. Тези идеолози, които подпалиха войната нямат право да ми определят сега кой да ме възхищава. Само погледнете, опитайте се да видите как един руснак поднася цветя на братска могила, и как един европеец поднася цветя... На Девети май... По различен начин пристъпват двамата към гробовете на своите загинали. Само че руснакът пристъпва към братска могила, защото братски могили имат руснаците. Европа има гробища, които иска да забрави... Заради това нека не противопоставяме двата празника. Време е да ги превърнем в обединителен обелиск. Където ще сведем глави - малко от срам, и малко от гордост. Нека тези толкова човешки неща - срама и гордостта - да ни обединят. Защото, мисля си, само тези състояния са характерни за човека - животното не се срамува и не изпитва гордост, нали... Ами, това е.

четвъртък, 7 май 2020 г.

ЗАТРЪШНАТО ПИСМО ДО СЛАВИ ТРИФОНОВ

Виждам, че си прочел предишното писмо - твоето репортерче вече се обръща нормално към генерал Мутафчийски и не му казва снизходително "генерале"... Но това е външната страна на нещата. Иначе нищо не се е променило. Иначе си остава "Пременил се Слави - пак в тия"... Защото въпросите и отразяването на брифингите са индиректно против правителството. Да не говорим един репортер дали трябва да дава мнение - мнение може да дава, ако се глави за съветник на ген. Мутафчийски. Но всъщност това репортерче е един обикновен конформист - според мене. Само ако някой му плати с пет лева по-висока заплата и то ще ти задава и на теб, Слави, със същия апломб и негативизъм такива въпроси. Така не се става журналист - ето заради това сме на сто и единадесето място по свобода на словото. Не, защото някой е арестувал журналисти последните години, а защото тези журналисти нямат свободни медии. И се ограничават и вместват в изискванията на своите работодатели. Нали, ако това нещо, което се води репортер пусне една добра новина за кабинета на Борисов ти, Слави, ще го изхвърлиш от медията си. Ето откъде идва НЕсвободата на българската журналистика. Тя не идва от законите или преследване от страна на Държавата, а от страна на медията, в която работят. Така че тази статистика си я окачи над главата. Нека да ти напомня само. Няколко пъти попадах на твоя канал и освен вулгарния език на момчетата, които се наричат сценаристи другото, което чувам е явната неприязън към Борисов. Не защитавам Борисов - защитавам принципи (ако знаеш какво е принцип, разбира се)... Повече няма да те уча на ум и разум. Вчера стигнах до извода, че на такива като теб и екипа ти ви липсват не само първите седем години възпитание. Първите хиляда и триста години възпитание ти липсва, Слави. Ами, това е...

сряда, 6 май 2020 г.

БЪЛГАРСКОТО ВЪЗПИТАНИЕ

БЪЛГАРСКОТО ВЪЗПИТАНИЕ

Разбира се, че човек не може да се възпита за два месеца. За седем години също не може да се възпита човек, особено ако е българин. Ако мен питате, ако е българин, човек не може да се възпита и за хиляда и триста години. Да привеждам ли доказателства. Първо византийци се опитаха и нищо не остана от византийската империя. Да сте чували на географската карта да има някъде Отоманска империя? Аз лично не знам за такова нещо. Но защо стигнах до този доказателствен материал. Въпросът възниква от пандемията. На 13 май того спираме карантината. Някъде вкарат някого в изолатор, в карантина, в килия го вкарат и той излезе от там като друг направо. А у нас подобен случай имаме само в едно стихотворение, дето един влязъл в затвора и станал човек. Той станал, ама българинът не може повече да стане човек - едно стихотворение му стига. Вижте какво се получи - частично премахнаха някои забрани и българинът тръгна. Първо принуди правителството да сближи масите и наредбата бе променена.В заведенията вместо да отстоят на два метра и половина, разстоянието между масите да стане метър и половина. И понеже не е достатъчно нагъчкано ресторантьорите решиха да се вдигат на протест. И какво ще поискат по време на протеста. Аз зная, даже ще ви кажа. Ще поискат правителството да доведе под конвой клиенти. Има начин - всички заведения в България с протестиращи собственици да станат затворнически столови  - те и без това някои затворници излизат в "презоградска отпуска", че трябва чистачките да яхват метлите и да ги гонят. Хайде, това с ресторантите ще се оправи. Ами и процентите ДДС. Разбира се, че българинът няма нужда от книга - той е готов след тази карантина да чете само избрани сметки. Заради това ДДС за книгите ще остане двадесет процента... За книгите и детските градини двадесет процента, а за ресторантите, тъй като ще станат място за превъзпитание, ще падне на пет процента. През това време българинът ще се гъчка в заведенията, в парковете, по пейките ще се натиска, като по този начин ще осъществи едно природно разреждане поради увеличаване на заболяемостта свързана с отрицателния прираст... Но, за възпитанието... Всъщност това, което нарекох липса на възпитание в началото всъщност също е възпитание. Ето, елитът на нацията, неговата красива страна Жени Калканджиева започнала да изхвърля боклука си пред вратите на съседите като отмъщение за направена й черна магия. В боклука, освен яйца вероятно е имало и използвани маски, ръкавици за еднократна употреба, а също така и недовършено възпитание за еднократна употреба... По български...