вторник, 13 ноември 2018 г.

ЗАВЕЩАНИЕТО

Тъй като не искам паметна плоча след смъртта ми - тя все някога ще се случи - искам да бъда кремиран. Прахта ми да се разпръсне над родния ми квартал "Дядо Дянко" в Габрово и в морето край Варна в отсъствие на децата ми Иванка и Любомир - и без това са научени да отсъстват от живота ми... За това съм помолил жена ми. Вместо паметник оставям една не лоша колекция от картини и скулптори. Тази колекция изцяло изразява мен - приятелствата ми, пристрастията ми, емоционалните ми връзки, естетически представи и концепции. В този смисъл тази колекция не може и не трябва да бъде разделяна. Всеки опит да бъде разделена между наследниците ми би трябвало да се счита за оскверняване на паметник. Жена ми Милена знае какво да прави с колекцията, която остава на нейно разпореждане до намиране на подходяща сграда - за предпочитане Габрово...


                                                    Христо СТОЯНОВ

неделя, 11 ноември 2018 г.

ХЛЕНЧ ПО БЪЛГАРСКИ

Добре, искате оставка на правителството... Но какво предлагате. Искате увеличение на заплатите и намаляване цената на горивата. Заплатата може да си я създадете сами - с повече инициативност. Направете фирми и вдигнете заплатите на работниците си. Само че не искате да направите фирми и да си повишите стандарта. Защото, за да направите това, трябва да се носи отговорност. Искате правителството да ви даде работа. Никъде в света няма да намерите правителство, което да създава работни места и да регулира заплатите. Освен в Северна Корея...Да речем, че управляващите се намесят и регулират цената на горивата. Ще намали Държавата акциза. Ще намали данъците. Кого обслужват тези протести. Ами производителите на горива, на олигарсите. Намалявайки акцизи и данъци постъпленията в хазната намаляват. Липсата на постъпления удрят веднага култура, здравеопазване - цялата социална сфера. Който и да дойде след това на власт ще трябва да регулира отново нещата. Но тази регулация пак ще бъде на наш гръб. Това са краткосрочни прогнози, за дългосрочни не ми го побира акълът... Хленча, не демонстрациите, хленча по улиците напомня на магазин за детски играчки, в който деца тропат с крака и крещят със сълзи на очи: "Искам я тази играчка сега и тук..." Ама не стават така нещата. С хленч, с публичен хленч не става. Става с работа. На улицата са хора, които с удоволствие крият данъци и с неудоволствие ходят на работа... И аз искам да падне цената на нафтата, на тока, на хартията, на хляба. Но няма да изляза да хленча. Защото знам, че цената не се формира само от производствената себестойност, а и от разходите за производството на продукта, данъци, печалба. Конюнктурата на Световния пазар - знаете за какво се водят войните в арабския свят, нали. В цената на петрола влиза и цената на войните в страните производители. Само цената на човешкия живот не влиза в тази цена... Излезлите да хленчат публично явно не мислят за това. Ако някога изляза обаче ще бъде само тогава, когато мога да предложа нещо. Нещо, което може да замени сегашното статукво. Не говоря за Бойко Борисов или Валери Симеонов - не съм им фен. Но не може да се предложи друго. И нещата не опират до тях двамата - нещата опират до идеи. И носители на тези идеи. Дайте ми концепция, програма ми дайте. И ми покажете кой би я изпълнил. И ще ви повярвам. Иначе си оставате обикновени кресльовци и хленчовци, водени за носа от други хленчовци...

петък, 9 ноември 2018 г.


ЗАПОВЯДАЙТЕ... ИМА КАКВО ДА СИ КАЖЕМ... А ЗАЩО "българия" В ЗАГЛАВИЕТО Е С МАЛКА БУКВА ЩЕ СИ КАЖЕМ НА СРЕЩАТА... 



четвъртък, 1 ноември 2018 г.

ОТВОРЕНО ПИСМО ДО РУМЕН РАДЕВ

Господине, разбира се, че не мога да се обърна към Вас с почти задължителното "г-н Президент"... Първо, защото днес е Първи ноември, и, второ - защото е цинично днес да приемате интелектуалци, читалищни секретари, библиотекари в президентството.Преди година писах, че в родното Ви село преди седем години е опожарена библиотеката. Да поканите на коктейл днес библиотекари и писатели е толкова цинично, колкото и цинично щеше да бъде да Светата инквизиция да покани на помен по повод нейното изгаряне на кладата Жана д`Арк и родителите й... Или да поканите като Народен будител Едвин Сугарев, който първи направи аутудафе на книга пред Президентството (публично изгори "Фашизмът" на Жельо Желев пред Президентството)...И сега в родното Ви село няма библиотека. В същата тази библиотека вероятно е имало книги и от автори, с които днес ще се чукнете по повод Денят на народните будители. Изчислете - или поне поискайте отчет от домакина - колко пари са хвърлени, похарчени за питиета, за кетъринг за този банкет ли е, прием ли е, изпращане ли е. Редно е и тези, които ще дойдат в качеството на "народни будители" да Ви зададат този въпрос. И, знаете ли, тези пари със сигурност надхвърлят парите, които бихте благотворили, за да се възобнови фонда на библиотеката в родното Ви село. Или ремонт на читалищен покрив, от който се изливат порои върху книгите в други библиотеки... Някои от поканените със сигурност си броят стотинките, за да дойдат и да пуснат селфи с Вас после, а въпросът, който задавам всеки миг е могъл да прескочи бариерата на устните. Езикът да го бутне, да падне този въпрос оглушително върху мрамора на Бояна. Но някоя фотосветкавица ще върне обратно въпроса зад небцето... В такива случаи си спомням онази показателна история с Фокнър. След получаването на Нобелова награда в САЩ има традиция награденият да бъде поканен на обяд от Президента. Забележете - там има традиция с нобелови лауреати, докато ние, въпреки най-старата култура в Европа, нямаме дори Нобелов лауреат. Една от причините е, че нямаме писател, интелектуалец, които да Ви държат сметка. В България обаче имаме традиция Властта да държи сметка на интелектуалците. Та, след като получил поканата за обяд от Президента, Фокнър отговорил, че няма намерение да "бие две хиляди мили заради някакъв си обяд"... Господине, днес е Денят на Народните будители. Спестете от някой коктейл пари и купете книги за библиотеката в родното Ви село. Спестете от някой коктейл пари и купете книги от тези, които ще си сложат селфито с Вас на стената на фейсбука, стискайки стотинките в джоба си, с които не могат да платят дори тока, който компютърът ще изхаби за качването на селфито... Пък си задайте и въпроса кого каните и дали тези са Народните будители, щом са дошли при Вас и са били няколко стотин колиметра за един кетъринг и едно селфи с Президента на Република България... По достойно би било да посветите днес един спестен коктейл… По достойно щеше да е… Аз казах. Ами, това е...

вторник, 23 октомври 2018 г.

ВАЛЕРИ СИМЕОНОВ И СЕМИОТИКАТА

Току-що Валери Симеонов каза, че не е изрод. В трето лице. Бих му казал, че няма такова биологично същество, защото всички се появяваме на този свят чрез израждане. В този смисъл, господин Симеонов, всички сме изроди... Може би сте имали предвид "урод"...  А това, че сте нечие чадо не ви лишава от привилегията да сте изчадие, нали...Само питам. Заради един електорат иде реч...

"ЛИТЕРАТУРЕН ВЕСТНИК" И ЛИПСАТА НА МОРАЛ

Още от създаването на "Литературен вестник" започнах да публикувам в него. Дори преди създаването на вестника. Още в търновския алманах "Янтра" започнах да публикувам, а подир и във вестника. Дори, имам смътен спомен за това, че стихове, които бях изпратил за алманаха попаднаха директно във вестника. В един от първите му броеве. Бе през близката 1990 година - казвам "близката", защото времето не е толкова далечно, че да забравиш какво е ставало, освен ако не се има предвид ниската историчност и историческа култура на тези, които го присвоиха после това издание. Вестникът бе създаден от Мария Георгиева и Никола Инджов, който му стана и първият Главен редактор. В един момент обаче новопоявилият се вестник "Демокрация" приватизира вестника. Преди първите приватизации в България. И го оглави Едвин Сугарев. СДС имаше нужда от "фенове" - като погледна назад имам чувството, че СДС бе създадено наистина на принципа на фенклубовете после. Вестник "Демокрация" имаше вопиюща нужда от последователи, от интелигенция. Вестник "Литературен вестник" вече бе набрал скорост, четеше се, имаше дискусионни текстове, поезия, която... не се различаваше от "партийната" поезия, излизаща преди в "Литературен фронт", "Пулс", "Народна младеж"... И подариха вестника на Едвин Сугарев и Румен Леонидов. Имам чувството, че целта на изданието бе да докаже, че графоманията е литература. Въпреки че в началото излизаха и сериозни автори, някои дори с леви убеждения. Въобще, какви убеждения можеше да има по онова време, освен отрицаване на нещо, намирисващо на "ляво"... А, във вестника дойде и Владо Левчев, Малина Томова по-късно, леко да й е небето. Разбира се, после се присламчиха новите "ноемврийчета" - Георги Господинов, йордан ефтимов, Пламен Дойнов... Верността към СДС и "новите идеи" ги изтласкаха към научни титли, работа в университети, преводи на текстове със съмнителна художествена стойност... Директори на студентски домове... След като Едвин им предостави вестника и замина в Монголия, тези момчета решиха, че друго, освен графомания не може да се публикува. Графомания, воняща на интелектуалност. Постепенно кръгът от сериозни автори бе ограничен под предлога, че в литературата вече влизат хора с естетически концепции, създаващи своите естетски групи и кръгове. Така четиримата полуписатели се изтъпанчиха в позата на "Кръга Мисъл", с обща снимка, като всеки бе застанал в нея и приел образа я на Славейков, я на... Разбира се, започна и отрицаването на всичко преди тях - от Вазов, който, според тях, бил умрял от газове след преяждане с боб - до отричане на Христо Фотев, който бил плагиат и буквално преписал от "Песните Соломонови". Всъщност това го написа "видният учен" и бъдещ лауреат на наградата на името на Христо Фотев. Всъщност, вестникът вече приемаше циничен вид, арогантен и анти литературен. Новото "Ноемврийско поколение", по подобие на своите учители вече имаше свой орган, откъдето громеше всичко, което напомня на литература. Защото литературата за тях е начин на създаване на кариера, в никакъв случай обаче не и на литературни текстове. И когато стигнаха заветните си върхове, започнаха да чоплят вестника. И да го делят на "стари" и "млади"... И няма кой да им каже, че графоманът и стар, и млад е графоман. Но това е поредната литературна поза, която трябва да имитира литературен скандал, да имитира литературен живот... Ами, това е...

неделя, 21 октомври 2018 г.

КАРТАТА

Срам-не срам, аз това нещо трябва да си го призная. Всъщност, то не е единственото нещо, което трябва да си призная, но точно това ще направя сега. Не, че съм получил кой знае какъв житейски урок – да не ми е уроки… Виж ти, че то „уроки“ от „урок“ ли произлиза… Разбира се, защото и в двата случая боли глава – и след дълго учене, и след урочасване боли глава. За други части на тялото не съм чувал. Та, голям урок получих и ако минаваше с връзване на червено конче против уроки, аз да съм се опасал целия досега. Ама не го правя. А защо не го правя си е моя работа. И, така, без да бъда овързан с червени канапи против уроци и уроки, бях тръгнал нанякъде с колата. Карах бавно и лежерно без да забелязвам другите участъци в автомобилния поток. Даже неусетно се хванах, че дори спазвам пътните знаци. Особено тези за скоростта. И не, защото през завой в храсталаците се съзираше полицейска кола, или от новите камери, а защото просто така ми се караше. По правилата. Нали знаете кое в България най-лесно се забелязва. Най-лесно се забелязва в България нарушител, който кара по твоя начин тогава, когато ти си решил да спазваш правилата. Няма да обяснявам последното изречение, защото ще излезе, че освен президенти, министри, депутати (за малко да напиша „народносъбранисти“) и други подобни, ами и писателите се нуждаят от говорители, които да обяснят какво точно е казал писателят. Всъщност, стигне ли писател до читанката, вкарат ли го един път между кориците и той се обзавежда тутакси с „говорители“, които обясняват като как точно Дядо Йоцо е прогледнал и връзката между неговия слух, доловил свирката на влака, и очните му нерви… Или пък да обговорят „ “Този дъб е борът, който расте в дома на Гераците!”… Или пък да обясни как „“Риторичният Ботев въпрос “Кой те в таз рабска люлка люлее?” показва, че в стихотворението “Елегия” българският народ се е избебил.”… Всеки класик в българската литература има своите говорители. При това щатни, но без портфейл… Та, карах си така лежерно, замислен над оставането ми в класиката – защото и писателите носят в раниците си маршалски железа (как е множественото число на „жезъл“ иди го разбери), та дори и тези, които не знаят множественото число на „жезъл“ носят неговия прототип в някоя чанта, която не е задължително да е ученическа. Та, разкарвайки в багажника на колата своя единствен маршалски жезъл, бях изненадан от „опел-корса“, червена като мислите ми, да прави опит ако не друго, то поне да се слее с моята кола навеки, отривайки се в нея като ексхибиционист в ученичка в трамвай при натоварен трафик на градския транспорт. След като не можа да се отърка в мене, корсата продължи опитите си да го направи с колите пред мен и, след като не успя, реши че на завоя може да мине между две колони насрещно движещи се автомобили… Леко се ядосах. Обидно даже ми стана, че нищо и накаква корса е тръгнала да се гаври с моето ауди, присветнах му с фаровете, аме, след като не разбра от светлина, го погнах. И разбрах, че се движи поне със сто и четиридесет километра в час, защото аз вдигнах сто и шестдесет, за да го изпреваря. Изравних се с корсата, управлявана от възмургав корсар, извадих си журналистическата карта и му я показах. Понякога се правя на шофьор-педагог и си показвам картата, на което веднъж жена ми ме попита, след като спрат, мислейки ме за ченге и ми поискат легитимацията какво ще им кажа, аз й изстрелях едно спасително: „Ами ще им кажа, че ги гоня за интервю“… Обектът обаче на моята внезапна журналистическа страст, след като се поотпуснах и намалих скоростта пак ме изпревари, при това на завой и за малко да попадне под колелетата на един ТИР… Извадих телефона и се обадих на „112“, обясних кой съм, как се казвам, какво мляко съм сукал и имало ли е смисъл и когато в представянето си стигнах и до бащиното име на мйка си, отсреща ми казаха, че ми имат пълно доверие и да карам след опела, за да дам показания пред евентуално спрелите го катаджии. Казах им, че за целта трябва да карам със сто и четиридесет поне и те ми казаха, че може. Не знаех, че от служба „112“ дават разрешение за нарушаване на правилника за движение, но поне вие да знаете, че може. В което аз не съм убеден… На едно капанче опелът спря, аз спрях зад него, отворих вратата и видях да излиза от корсата нещо черно – като от гатанка. Точно като от гатанка излезе, ама не беше „Малко, черничко… „ и така нататък, а беше „Голямо, възчерничко“… Честно казано, ако в Етиопия имат роми, то те са с цвета на това нещо, което излезе от червената корса, държейки в ръцете си… друга карта... Като го видях такъв матовочерен с картата в ръце се опипах, да не би да се е пресегнал и да е отмъкнал в движение моята карта. Не. Моята си беше на мястото. Ако беше моята щях да го призная. Размаха я и му рекох, че, дори и ченге да е, няма право да кара така, че малко по-надолу ще го спрат неговите колеги, защото вече са предупредени… Не му пукало обаче, защото много бързал. Че се е наживял, наживял се. Бърза към гробищата, ама поне да кара по прекия път, защо иска и други да води нататък. Качи се той корсата, а аз – по инструкция – след него. След десетина километра го заварих… А, не е това. Просто „112“ работело, се оказва. Наистина „112“ в България работи и го бяха спрели. Дадох мигач, аварийки дадох. По правилата. Между другото за първи път ми се случва да спирам съвсем доброволно зад патрул на Пътна полиция. Обикновено те ме спират и след като се установи, че не отговарям на условията по чл. „Ся к`о прайм“ си тръгвам или с акт, или с фиш, или с някоя книга с автограф. Навремето си патих от неграмотна полиция, сега – от грамотна полиция. Четат, наистина четат. Защото ми казват: „Господин Стоянов, хайде, корумпирай ни с една книга“… За вас лъжа, за мен – истина. Излязох от колата направо с готова обвинителна реч: „И какво като ви е колега. Да се беше обозначил – сирена, лампа… Няма право да кара със 140 километра в час“… Да съм чакал, какви са тия обвинения, и аз им казах, че господинът, който приличаше повече на черна дупка насред магистралата, ми е показал полицейска карта… Това нещо ли, рекоха, е полицай… Я, рекоха вече на него, да ти видим ние картата… Защото се оказа, че книжка нямал. Но пък имал шестстотин и шестдесет лева неплатени актове. А книжка нямал, защото я бил забравил в някоя от шестте си коли, някои от които били в Холандия, където работил… И разбрах, че сравнението с „Черна дупка“ не е било съвсем неволно, а е било предизвикано. Защото нали такива „работят“ в Холандия точно като черни дупки, в които се губят карти, пари, айфони, лаптопи, нотариални актове, леки коли… Погледнах към моята – да не би да е потънала и тя… Не. Не беше. Извади ромът на етиопците картата и полицаите започнаха да се смеят. Могъл съм от всеки битак да си купя карта на командос… Как се вързах само. Но пък и разбрах тези, на които съм показвал карта по пътя защо не са я искали за повторна легитимация. И защо не се е налагало да взимам на магистралата нито един път интервю… Ами, това е…

събота, 13 октомври 2018 г.

ИМЕННИК НА БЪЛГАРСКИТЕ ФОБИИ

В България няма да се оправим, докато определяме хората по името... Името като фобия - Хасан или Христо, Илхан или Иван...
Време е да разберем, че не името прави Човека, а Човекът прави името. Човекът го натоварва със своите положителности...
Ами, това е...

петък, 12 октомври 2018 г.

КОГО УБИХА В РУСЕ

Ама продължават тия медии да тръбят, че в Русе била убита и изнасилена - може и в друг ред - журналистката. Ами ако бяха изнасилили тъкачка, или шивачка във цех за дрехи на ишлеме какво щяха да пишат. Че е изнасилена шивачката, или че е изнасилена на ишлеме... Когато една журналистка си ляга с главния редактор кой си ляга с него - журналистката, или жената, която иска през леглото му да стане журналистка. Всъщност въпросът е, кой си ляга с главния редактор - журналистката, или проститутката. Защото поставяйки така въпросът за изнасиленото и убито момиче в Русе, те самите свеждат професията до ниво на проституция... Обидно е, наистина. Да изкарвате на преден план професията на потърпевшия. Така, както е обидно за професията да се изтъква етническата, или религиозната принадлежност на извършителят. Ако изнасилвачът беше учител по пеене щяхме ли да питаме циганин ли е, ром ли е или българин... Щеше ли да има значение етническата или професионална принадлежност, след като законът е за всички. А, забравих да пиша - законът е равен за всички. И за изнасилени, и за изнасилвачи. Само журналистите не са разбрали това. Само журналистите не знаят това... Ами, това е...

ПУБЛИЦИСТИКАТА

Да... Преди малко ми хрумна, след като ме попитаха защо не се занимавам вече с журналистика. Ами, защото пиша публицистика. А публицистиката е морален жанр - това, което липсва на журналистиката...

ПОЯВИ СЕ НОВ ГЕНЕТИЧЕН ВИД

Мисля, че българската журналистика съвместно със социалните мрежи създаде един нов казус в Наказателния кодекс. А именно - КЛЕВЕТА, МАСКИРАНА КАТО ГРАЖДАНСКА ПОЗИЦИЯ... Не е ли време да се промени Наказателния кодекс, че и Гражданския процес с оглед на новите казуси, които трябва да влязат в учебниците на световните юридически факултети... Имайки предвид това би трябвало емпирично да се докаже, че към човечеството се присламчва един нов генетичен вид - БЪЛГАРИН...

четвъртък, 11 октомври 2018 г.

ДНК КЪМ ПАСПОРТНИТЕ ДАННИ

Ако ми проследите мисълта... Но само тогава, иначе... Та, въпросът ми е - защо още при изкарване на документи за самоличност, заедно с биометричните данни не се вземат и ДНК данни за лицето. Не е недемократично - и без това ни снимат навсякъде. Това би помогнало както при убийства, така и при кражби. Но би помогнало и при разпознаване на жертви - не само на криминални престъпления, а и при природни бедствия, самолетни и всякакви катастрофи, пожари, наводнения, търсене на подходящи донори... Живеем в други времена и не е проблем законово да се приеме това. А в криминалистиката ще бъде неоценим помощник подобен подход..