сряда, 11 юли 2018 г.

ДИСИДЕНТСТВОТО КАТО ПОЗА

За да обявиш Николай Колев – Босия за дисидент трябва първо да си отговориш на въпроса какъв е бунтът му. Каква е причината за бунт и как се променят във времето проявленията й. Т.е., има ли кауза дисидентът, която се променя във времето, но благодарение на зреене на идеята, а не на хаотичното, пардон, налудничевата прищявка на носителя на идеята. Да се говори за един литературен аутсайдер, че е дисидент е най-малкото признак на посредственост. Преди години същият този човек бе обявен за поет-дисидент и този образ продължеха да поддържат в медийното пространство или журналисти, които хал-хабер си нямат от поезия, или журналисти, които, и да имат литературни познания, всъщност не са чели нищо от Босия. (Дали пък този псевдоним „Босия“ не идва от идиома „бос в..“, в случая литературата. Да, босичък е човекът и това всеки би го установил, стига да се взре в литературните напъни на нереализирания „поет“… Всъщност, изгрявайки през 1989 г. на небосклона неговата мантра бе, че никой не е издавал „стиховете“ му, защото били опасни за режима. В интерес на истината много хора и поети не се издаваха тогава, но, в интерес на истината, голяма част от тях не ги публикуваха поради чисто естетически причини. Такива, като Иван Радоев съзнателно замълчаха за 17 години, като Константин Павлов, когото, въпреки всичко, все пак го издадоха в „Старите неща“ с предговор от Любомир Левчев. Поемата на Иван Радоев „Феникс“ излезе в алманах „Море“ тогава. А такава поема, господи, с която всяка литература би се гордяла. Васил Сотиров чака 14 години първа книга, Борис Гуляшки – 16 години. И причините там не бяха естетически, а защото наистина зад метафорите можеше да се прозре бунт срещу режима. Явно двадесет и пет години не стигат да се утаи ценностната система на тази нация и продължава да митологизира това, което не може да бъде „уличено“ в естетика… Такъв е случая и с Босия (в литературата)… 

Ето едно стихотворение, което било писано през 1989 г. Вярно, на това „стихотворение“ могат да завидят Калин Терзийски и Георги Господинов, но – толкова само: 

ЗАПОВЕД 

Не изхвърляйте лайното! 

Не го изхвърляйте! 

Не го изривайте с лопата! 

Не го изривайте! 

Не го поглеждайте с омраза! 

Не го поглеждайте! 

Вземете го в ръцете си! 

Вземете го! 

Огледайте го хубаво! 

Огледайте го! 

Вземете чаша със вода! 

С вода от планината! 

Размийте във водата 

лайното живо! 

Изпийте чашата с лайното! 

Изпийте я! 

Повръщайте във скута си! 

Повръщайте! 

За да си спомняте за цял живот! 

За да си спомняте! 

За да си спомнят и децата ви! 

За да си спомнят! 

За да си спомнят и праправнуците ви! 

За да си спомнят! 

За да си спомнят 

вкуса на времето! 



Ето, това се представя за поезия. Няма да говоря и да обяснявам що е поезия на четящите. Няма да говоря за каноните и естетически „параметри“ на едно стихотворение – независимо дали е класически, свободен или бял стих. Разбира се, няма да говоря и за средствата, ареала от думи. Защото, моето дълбоко убеждение е, че няма мръсни думи, има мръсно мислене с думите. В случая иде реч за второто. Защото и Иван Радоев, и Гинзбърг, и Буковски внесоха булевардния език в поезията. Уличния език. Ами Висоцки, който може да бъда разгадан само с речника на блатния език на Русия… Не употребата на думата „лайно“ ме притеснява в този текст, а от това, че това лайно (без кавички) не излиза от своята (с)мисленост. То няма естетизирането, натоварването с подсмисъл, с метафора, с ритъм, ако щете. Други са каноните, които една дума може да разчупи, но тука няма такова нещо. Естетиката има два полюса – грозно и красиво. Тука обаче тя не съществува. А не съществува, защото „лайното“ на Босия не се измъква от своята битност. Скоро писах, че Босия (в литературата) е болен от тоталитъризъм. Обявявайки гладна стачка не заради кауза, а защото индиректно иска да се върне времето, когато „отгоре“ по телефона, по радиото, по телевизията, по вестника някой нареждаше какво да се прави, кой да се уволни. Без да се съобразява с инструментите на Демокрацията. "Аз" инструмента на изкуствения мит. И незадоволения инстинкт за себеизява… 

Ами, толкоз…

петък, 6 юли 2018 г.

БОСИЯ Е БОЛЕН

И то с тежко психично заболяване. Нарича се тоталитаризъм. Протестирал за отмяна на съдебно решение, което връща на работа няколко служители на ДАИ, уволнени за корупция. Това е съдебно решение. След като няма събрани достатъчно доказателства за извършено от тях деяние в процеса на следствието и делото, какво друго може да направи съдът, освен да се придържа към законите на Република България. След като се доказва в съдебна зала, че те са неправомерно уволнени. Това е демокрацията. Тя не е налагане с пръст, с телефон, с нареждане отгоре. Което иска Николай Колев - Босия. Но това, което той иска няма нищо общо с демокрацията. При това положение, тъй като иде реч за гладна стачка, вследствие на психично заболяване на гладуващия, в реда на нещата е да бъде приютен в подходящо здравно заведение и лекуван. Ако той гладуваше за кауза - разбирам. Но това не е кауза - освен ако не иска връщане на порядките отпреди 1989 година. Но, ако е така, всичко зависи от изборите. Но те са инструмент на демокрацията, така че не обслужват Босия...
Ами, това е...

четвъртък, 5 юли 2018 г.

НЕКА ДА КАЖЕМ, ЧЕ ЦАРЯТ Е ГОЛ

Защо трябва да бъда само аз онзи, който казва на тълпата: "ЦАРЯТ Е ГОЛ"?...
И сега ви го казвам: ГЕОРГИ ГОСПОДИНОВ И КАЛИН ТЕРЗИЙСКИ СА БЕЗДАРНИЦИ. Те великолепно владеят изкуството на пиара, но не са талантливи.В текстовете им няма литература, има поза. А позьорството не е изкуство. След тях се трупат хора, които са податливи на внушения, хора, които ядат само храна, рекламирана по телевизиите...
Защо трябва да казвам, че гейдвойките не е необходимо да ни набиват в очите своята сексуална ориентираност така, както аз не навирам своята хетеросексуалност. Свободата да правят секс с когото си искат я имат и никой не ги спира, но аз не искам от телевизиите да текат техните победоносни физиономии... Какво са допринесли за развитието на човечеството - нека да прочетем стиховете им, прозата им (Оскар Уайлд), да покажат приноса си към науката... Саможертвата пред лицето на войната, пред лицето на смъртта в медицината. Но да ми се набива в очите единствено тяхната сексуална ориентираност като постижение в еволюционното развитие на човечеството няма да приема...
Някой ще попита защо в един пост обединявам агресивното бездарие на Г.Г. и К.Т. и агресивността на хомосексуалистите. Връзката е повече от набиваща се в очите - и в двата случая иде реч за манталитет. Един и същ манталитет...
Да... Дами и господа. Те са голи. В което няма нищо страшно. Но не са естетични, защото месата на душите им висят...


ЕТО ЕДИН ТЕКСТ, КОЙТО ЩЕ ВИ УБЕДИ:


И ТОВА АКО Е ПОЕЗИЯ...


ТОВА Е "СТИХОТВОРЕНИЕ" ОТ ГЕОРГИ ГОСПОДИНОВ. НЕКА ДА СЕ ОПИТАМЕ ДА ГО РАЗГЛЕДАМЕ:


МАЛКО СУТРЕШНО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ


Навън е валяло дъжд
прохождаш сънен на сутринта и 
(по пътеката към тоалетната)
шруп
охлювът под краката ти
убийство по невнимание
но това не смекчава вината
оглеждаш се
поради ранния час няма свидетели
избутваш трупа под тревите
натежали от капки
и това не отмива греха
убийството е толкова малко
че не можеш да го забравиш
през целия ден


Първият ред (защото това не може да се нарече стих) е логичен абсурд. Обстоятелствено обяснение, че е валяло дъжд, при това се уточнява, че НАВЪН е ставало събитието. И аз така знам - че дъждът се случва вън. Ако е вътре, значи къщата не е покрита, а ако е покрита, значи, че вътре не е валяло, а е прокапало. Някой може да възрази, че иде реч за метафора, но метафората си служи с друг инструментариум...
Лирическият герой после трябвало да проходи и го прави сънен. Като че ли всеки се събужда бодър. Иде реч за пълнеж на текста - защото до тука няма поезия и стихотворение.
И така добре проходил тръгва към тоалетната по пътеката. Явно иде реч за КЕНЕФ или НУЖНИК, а не за тоалетна. ТОАЛЕТНА в българския език идва едва след като НУЖНИКЪТ влиза в домовете... Има нюанси в българския език и ако някой не знае тези неща нека да ги научи. 
Издава се някакъв звук, но се оказва, че не е от това, което излиза от тебе в дупката на кенефа , въпреки желаната от лирическия герой асоциация, а било някакъв охлюв. Охлювът е размазан и лирическото "Аз" на поета е във вегански ужас, защото е извършил убийство. И лирическият герой прикрива убийството на нещастния охлюв, който е бил по-сънен от автора и не си е дал труда да пресече пътеката навреме. 
И поетът решава да "ИЗБУТА" трупа на охлюва под тревите. Бутането е процес, извършван с ръце, другото е подритване. Бутането, освен с ръце, впряга и цялото тяло. Освен в случаите, когато жена бута на мъж, или президент ПРОбутва ордени за подобно писание. Тревите, се оказва, че са натежали от капки, които не са паднали.Защото капките не отмиват, а отмива течаща вода. Иде реч за греха...
При така стеклия се текст трябва да се каже, че е грях да се пише подобно нещо. И орден "Св. св. Кирил и Методий" да се присъжда за подобно писачество е грешно... Както и да се взима...
Отдавна не бях правил анализ на стихотворение, ама то пък това не е и стихотворение...
Ами това е...

събота, 30 юни 2018 г.

НЕ ЗАБРАВЯЙ ТЕЛЕФОНА НА БИБЛИОТЕКАРКАТА

Понякога си мисля, ама само понякога, че библиотекарите не живеят своя живот. Библиотекарите живеят чужди животи. И, също така понякога, ама съвсем понякога, библиотекарите, ако не живеят нечий друг живот, те го съпреживяват. И са чувствителни. Много са чувствителни библиотекарите. И аз ги обичам. Защото са толкова различни. И не говоря за библиотекарите от големите окръжни, пардон, от големите регионални библиотеки. Говоря за онези служители на думите, пазители на писмената памет в България по селските читалища. Жените, – защото деветдесет и девет процента са жени – които понякога не се подчиняват на „повелите на времето“ и не бракуват старите книги, както повеляват стандартите, които са създали такива, които не знаят какво е библиотека. Които не знаят какво е селска библиотека… Защото, ако знаеха, нямаше да има кофи и пластмасови легени на най-горния рафт на книгите, нямаше книгите да са покрити с найлони, защото покривът тече… Защото покривът тече, не капе… И стените са покрити с плесен като в стихотворение на Вапцаров. Толкова плесен, Господи, че може в читалищата да се отворят фармацевтични фабрики за производство на пеницилин. Понякога библиотекарките работят само за стаж, защото с парите от заплатата поддържат читалището – де кофа, де лехен, де цветя, де книга ще купят. Сигурно всеки библиотекар в България може да стане професор по икономика, фармацевт и какво ли не още… Съвсем спокойно, започвайки работа в читалище, библиотекарите трябва да сменят името си. Защото всички библиотекарки в България са Майка Тереза. И правят невероятни неща, като онова момиче в едно село до Стара Загора, което приютява циганчетата, избягали от съседното училище, за да четат книги. Не ви се вярва. Да. Влизаш в това читалище и се хващаш с две ръце за главата, защото седем-осем циганчета от ромски произход са заели всички места и четат. Бягат от училище, за да четат книги в читалището. Както и библиотекарките в едно малко провинциално читалище, които са направили социален патронаж и разнасят книги на бременни, на родилки, на старци, на инвалиди. И не се четяло в България… Чете се, не, ами… Но ако не разнасяха книгите с кошници момичетата от Генерал Тошево, сигурно щяха да загубят две трети от читателите си. Ама кой да го види това… Български писател не вижда тези неща, защото е репресиран, сиреч, принудително е заточен в някоя телевизия и крещи от плазмената си килия, че в България не се чете. Ами, излез от плазмата, бе, животно такова. Излез от плазмената си килия и виж какво става… Но навън вали, в читалищата тече. Понякога, като в селото на президента читалищата и горят. Но, вместо да направи на 24 май комитет за спасяване на читалищата, Президентът (който и да е той) събира на коктейл в резиденцията си писатели, чиито книги са изгорели в читалището на родното му село, чиито книги са подгизнали от вода, чиито книги са мухлясали и могат да бъдат извозени директно да фармацевтичните заводи на Разград, или Дупница… Някои от тези писатели седят в медиите, ходят на приеми и не знаят какво става с книгите им. Те усещат съдбата на своята книга само по няколкото изпросени финикийски хартийки от спонсори. Даже не се интересуват дали ги четат. Те се интересуват от това дали са блеснали като писатели в стъклото на гишето на някоя каса, откъдето им подхвърлят някоя и друга финикийска книга… Пардон, хартийка с воден знак… Понякога ми е тъжно да пиша това. Понякога ми е тъжно да си спомня и няколко библиотекарки, които не са си на мястото. Има и такива, но са няколко. Има. Но те не са важни. Важни са онези стотици, които подлагат лехените, завиват с найлонови памперси лавиците с книги… Или пък боядисват със собствените си ръце библиотеките, стълбищата… Или спасяват някой, закъсал в нивата на път за тяхното читалище. Или на път от тяхното читалище. В една наводнена нива. В един потъващ в коловозите автомобил… Защото съм тръгнал от Царацово към Строево – това е около Пловдив. Намирам прекия път. Карам колата. Вали като из ведро. Не. Шурти от небето вода като от таван на селско читалище… Гадно, нали. Но е така. Метафора… Не е метафора. Като от таван на селско читалище се изсипва вода над слънчогледовата нива. Черният път, която я разделя. Колата, затънала до двигателя в един коловоз. Опитите ми да се измъкна. Търсене на камъни. Но моите читатели, защото нивите се обработват от читатели, не от селяни и селяндури, а от читатели, та моите читатели са толкова работливи, че не са оставили едно камъче в нивата. Едно камъче, да подложа под гумите. Да захапят, да тръгна. Да се измъкна. (Как ли излизат от библиотеката тези жени понякога?!) Грях, не грях – изтръгвам няколко слънчогледа, подлагам… Не зацепва. Вир вода съм. Няма измъкване. Вир вода съм и отвътре, защото усещам, че почвам да валя. Отвътре навън… Валя. Не искам да плача и валя… На кого да звънна. На петстотин километра е жена ми, брат й. Приятелите ми отдавна не са приятели, защото не пия. А приятел под маса се познава. И от Пловдив „взорът надежда не види“… И звъня на библиотекарката. На Елена звъня. Тъй и тъй, казвам, а тя: - Че кой луд тръгва по тоя път. Ти акъл имаш ли. Нямам, разбира се. Ако имах щях да си стоя на топличко в някоя телевизия и да обяснявам как не се чете. Как пия алкохол, та „пиян дано аз забравя“ как се прави пиар на пет уискита в хладна механа… Никой не ми плаща да бъда луд – не получавам хонорар за това, не ми плащат пътните, горивото, хотела… Луд съм, разбира се… Елена усеща, че няма да ме промени, че съм такъв… И казва, че ще ми се обади след малко. И затваря телефона. И аз оставам сам под дъжда. Но не танцувам под него. Не съм в холивудска продукция и дъждът не само за библиотекарките в България, ами и за един писател поне не е толкова щастлив и въобще не ми се иска да го възпявам. Искам само да знам коя е майката на дъжда. Само майка му искам да знам. Само маминцето му… Телефонът звъни. Дончо Папазов. Намерил кога… Ама пък от друга страна - надушва той кой е тръгнал на далечно плаване. Защото аз в тоя потоп… Казвам му, че нямам планктон, но пък толкова слънчоглед има… Колко ли световни първенства по футбол ще изчопля в тази нива?... Затварям на Дончо, защото ме търси библиотекарката. Тръгнал трактор, ще ме измъкне. Митко пристига, издърпва ме. Елена се обадила на кмета, кметът се обадил на него, той… Така че, никога не забравяйте телефона на селската библиотекарка…



неделя, 24 юни 2018 г.

АНТИИЗКУСТВОТО КАТО ИЗБИВАНЕ НА КОМПЛЕКСИ

Вероятно не само аз, а и други са се чудили как пърформърнсът и инсталациите изместиха изкуството от художествените галерии. Вероятната причина е, че авторите им се оказаха достатъчно агресивни и напористи. Хората, които не могат да направят една линия, без да я прекъснат, или далтонизмът им пречи да създават хармония на цветовете изведнъж решиха да ни убедят, че това е модерно изкуство. Вкараха телевизорите в галериите (как не се сети един инженер или конструктор да ги съди за това, че използват техни произведения за изкривяване на масовата представа за изкуство), та вкараха телевизори и лед осветление в галериите, разхвърляха ги вътре, без да съзнават, че и за това е нужно познание по перспектива, обявиха всичко това за изкуство… И се започна… Но въпросът не е в това кои направиха това, а въпросът е в това кой и защо допусна лаици в галериите. Говорил съм с такива „автори“ и се оказва, че мнозина от тях не знаят нищо за история на изкуството, за теченията в изкуството. Никой от тях дори не подозира, че единственият пърформърнс в световното изкуство се е превърнал от четири хиляди години в притча. Защото как да приемем обръснатата наполовина глава на Диоген, престоя му в бъчвата и търсения от него Човек със запален фенер посред бял ден, та как да приемем всичко това по друг начин, освен като пър-формърнс, при това единствен по сила и внушение в историята на изкуството. Апропо, този пърформърнс единствен устоява на времето, но не в аналите на изкуството, а във философията и митологията. Мечтата на всеки артист да се превърне в мит, нали… Но въпросът е нейде другаде. Свидетели сме – почти сме свидетели, но ако не сме познаваме такива – как се приемат новите течения в изкуството в край на деветнадесети и началото на двадесети век. Импресионизъм, експресионизъм, символизъм, дадаизъм, абстракционизъм, кубизъм… Почти никой от тези автори, направили своя естетически завой, не е бил приет с широко разтворени прегръдки за разлика от сегашните автори на пърформърнси и инсталации, от сегашните автори на ерзац изкуство. При положение, че техните неща са далеч по-близки до класическото изкуство, отколкото „произведенията“ на съвременните „модернисти“… Дали пък страхът да не бъдат обвинени сегашните куратори в студенина и непрозорливост след време не е в основата на този бум на „открития“, които нямат нищо общо с изкуството. Защото аз твърдо съм убеден, че да разположиш няколко телевизора в една зала, като единият е зад стъкло, ослепявани от няколко ледсветлини с музика, извлечена от търкане на стирипор в стъкло няма нищо общо с „Мона Лиза“ или „Ядачи на картофи“… При това, забележете, за тези инсталации се дават толкова средства – предимно от Държавата и фондации – с които може да се закупят няколко класически произведения от малките холандци, примерно. Така и талантливи автори се втурнаха да правят подобни неща, оправдавайки се на ухо, само на ухо, че като станат икономически независими ще започнат да правят истинско, ама съвсем истинско изкуство. Имах приятел, който с въглен можеше да нарисува око и да установиш цвета на окото. С въглен. Беше съвършен рисувач. Беше бъкан с идеи като скулптор. Беше. Дипломната му работа бе откупена веднага. Но го заварих един ден да боядисва (това е най-точното обяснение) с водни боички ксерокопия на виенски пейзажи. За всяко боядисано копие той получаваше по пет марки. Купи си като бояджия, не като художник, та си купи като бояджия на виенски пейзажи апартамент. Докато боядисваше ксерокопията се кълнеше, че един ден ще седне и ще нарисува своите двадесет картини. Минаха тридесет години оттогава, неговите двадесет картини избледняваха в главата му ненарисувани, а хилядите собственици на боядисани от него изгледи на Виена дори не подозират, че притежат произведение на гений, убит от тях самите. Но, да се върнем на темата. Защо се хвърлят толкова пари за нещо, което никой нито разбира, нито някога ще разбере. За нещо, което след коктейла на откриването вече никой не помни – но самият коктейл се помни. Защо никой от тези куратори не си сложи една такава инсталация в хола, а с парите от нея си купува стари майстори. Защо се обърна гръб на такива като онзи скулптор, който боядисваше ксерокопия на рисунки от Виена, за да може тези, които не могат една линия да направят, не могат един виенски пейзаж да боядисат да тънат в телевизионна и медий-на слава… И изведнъж прозрях. Всичко е било много просто. Просто избиваме комплекси. Защото онези, които е трябвало да открият Ван Гог, Гоген, Сезан, Лотрек, Малевич, Паскин, Курбе, Дьолокроа или Ел Греко са търсили само класичността, обръщайки гръб на модерното изкуство. На новото. Модерно и ново, но изкуство, все пак. Страхът, да не повторим тяхната грешка ние сме готови сега да приемем всяка цапаница, всеки разбит телевизор или празна зала със заметен боклук в единия ъгъл като ново и модерно изкуство. Да. Избиваме комплекси от обричането на глад на модерните от началото на двадесети век, за да обречем на глад можещите сега.
Ами, това е...

четвъртък, 14 юни 2018 г.

ПРЕДСТАВЕТЕ СИ САМО, АМА БОЛИ...

Представете си само. Само си представете. Сам сте. В чужд град. Толкова чужд, че не си спомняте дори дали някога сте се женили там. Даже не може да си спомните имали ли сте връзка някога в този град със същество от другия пол. Толкова ви е чужд градът, че дори не може да си представите (ако сте мъж), че сте били с жена в този град и се опитвате да си представите същество. Толкова чужд, че дори интимните връзки са със същества, не с хомосапиенси от други полове. Примерно, още седем различни пола. Градът обаче не е Истанбул. Попадате в този град, а в портмонето си имате дебитна карта и никакви други пари. Абсолютно никакви други пари. Имате кола, чието гориво стига само да излезете от града и в картата има пари да се върнете обратно в градът, в който... имате дом, постеля, топла храна и жена... Без да си задавате въпроса дали сте имали връзка с нея, тъй като тя определено е жена, а не същество. Попадате в този град, в който имате запазена стая за хотел, в картата има ресурс за него, гориво и някаква лека вечеря, защото си дошъл по работа. Влизаш в магазин... Представете си само. Влизаш в магазин да си вземеш нещо леко - вода, накаква сухоежбина, ако си пушач - цигари. Това става преди да пристигнеш в хотела, който е от отсрещната страна на траншеите и окопите, които, не знаеш защо, местните наричат булевард. Както и да е... Попадаш в това нещо, влизаш в магазина, избираш си каквото си решил и съобразил с бюджета и, тъкмо да платиш жената зад щанда, приемаща постепенно вид на същество, те стряска с: - Нямаме постарминал, но на входа има банкомат... Щяла да изчака, няма много хора, просто трябва да изляза и да си изтегля съответната сума. Притеснен си, разбира се. Да не би да се образува заради тебе опашка, да не споменават майка, сестра и други роднини на опашката, която се увеличава и по стар български обичай те оглеждат от главата до петите хора, които нескрито искат да ти станат бащи... Разбира се, изненадите в такъв град са много, изчакваш човека на банкомата, той вкарва своята карта, ти се правиш, че не гледаш кода, който набира. Винаги се правим, че не гледаме. Но пък за сметка на това не помним. Човекът взима парите, взима картата... И започва да прави това, което знаеш, че ще направи и вече вътрешно си се изнервил заради това, че знаеш какво ще направи. И той го прави. Взима листчето и започва да гледа, да сумти, да цъка с език и да попържа, защото едно е мислил, друго е излязло. Той се гледа листчето, което е изплюл банкомата и му съобщава точно какви авоари са му останали, без да се сети да мръдне малко, тъй като и ти чакаш. И когато му напомниш този факт той те изглежда, като че ли ти си виновен за финансовия му крах. И таман да те напсува се сеща, че всъщност трябва да ти освободи място и го прави със сумтене. И сумтенето му е толкова звучно, че едва чуваш пожеланията му, изречени наум към майка ти. Понякога и в такива случаи човек мисли звучно... Както и да е, той се е дръпнал и те гледа как вкарваш твоята, не неговата, как вкарваш собствената си карта в банкомата, как се опитваш да направиш заучените операции... Но, ужас. Банкоматът запецва. Не пуска пари, пише нещо на английски, но ти знаеш виетнамски, руски и още няколко езика все на враговете на САЩ и не знаеш какво ти казва това нещо пред тебе. Но фактът, че не ти връща картата, не ти дава пари и бележка е красноречив. Ти вече си представяш опашката в магазина, тропането на магазинерката първо с химикалка, после с ножа по плота пред касата, където не са сложили един посттерминал, за да се избегне цялата тази ситуация. Вадиш телефон, звъниш на жена си, тя те успокоява - в смисъл, не се притеснявай, но не можеш да не усетиш в гласа едно: "Баш на тоя мухльо ли намерих да попадна. Защо не се съгласих да се дам на..."... Както и да е, затваряш телефона, после жена ти звъни, казва на какъв дежурен телефон трябва да звъннеш. Звъниш, а отсреща ти казват, че, единственото нещо, което могат да направят е да ти блокират картата. Ти казваш, че се от друг град, че трябва да платиш хотела, трябва да заредиш с гориво, но остреща, понеже така са обучени, ти пожелават: "Приятна вечер"... Защото друго не можели да направят. Ти се опитваш пак да им кажеш, че, ето на, нищо не можеш да направиш, освен да протегнеш ръце за просия, тъй като просто картата е изядена от банкомата, опашката вече те е забравила, докато общуваш с дежурната операторка по телефона, която цинично ти пожелава приятна вечер... Какво друго ти остава, освен да пожелаеш и на нея приятна вечер, и на майка й, и на цялата опашка, която пожелава майка й само защото, докато ти правиш това, те чуват в своите слушалки: "Всички оператори са заети. При първа възможност ще ви се обадят. А вие не забравяйте, че разговорът се записва с цел подобряване на услугите"...
И заставаш пред магазина с протегната шепа напред...

петък, 8 юни 2018 г.

ЗА УСИН КЕРИМ, СВЕТЛАНА И ТОМИСЛАВ ДОНЧЕВИ


Не зная в каква държава живеем, щом се иска жената да мисли така, както мисли мъжът. Иначе е необяснимо искането на оставката на Томислав Дончев само за това, че съпругата му Светла трябва да мисли като него. Оказва се, че стогодишната партия е зачената в рамките на Отоманската империя, щом турчинът проговаря дори от Корнелия Нинова. Дами и господа, не зная дали ви е известно, но живеем в 21 век и жената от известно време е самостоятелно мислещо същество. Дори може да се приеме, че е човешко същество от друг пол. Простете за сарказма, но наистина е абсурдно да се иска оставка на вицепремиера само за това, че жена му мисли. А, относно моркова и тоягата - нима вие не мислите така. Щом Светлана Дончева мисли различно от Томислав Дончев да престане да изпълнява съпружеските си задължения, а да грабне сопата и да я подгони из къщи. Всъщност, не Светлана Дончева мисли така, а вие мислите така и прехвърляте собствените си мисли, собствените си адети върху някой друг. А това, което тя е написала за "моркова и тоягата" не е нещо ново, без това да я обиди. Метафората е известна от римско време и човечеството не се е гътнало заради нея. Дори е претърпяло някакво еволюционно развитие. Има и народна приказка за това, как Хитър Петър е завързал морков на тоягата си и така я протегнал напред, че магарето непрекъснато вървяло към моркова, без да бъде бито. Ама припомнете си народното творчество и приказките, които вие не разказвате на децата си, но поне на вас са ги разказвали. Днес, между другото, се навършват 35 години от смъртта на един от най-големите поети на България - циганинът Усин Керим. За кратко беше и в учебниците по литература, но изхвърлен впоследствие. Защо искате оставката на Томислав Дончев, вместо да поискате нещо далеч по-важно - връщането на Усин в учебниците по литература. Така ромите ще знаят, че освен крадци, чейнчаджии, каруцари, паплач, могат да станат и поети, да бъдат изучавани в училище. Всъщност това, което Дончева писа не е нищо повече от това. Нищо повече от фолклор и поетична метафора, която вие не знаете. Да. Нито вие, нито Хелзинските комитети знаят, че циганите имат и поети, и лекари, и артисти. Защото, ако знаеха, щяха да поискат връщането на Усин Керим в учебниците, а не оставката на Томислав Дончев...

Толкова...

петък, 1 юни 2018 г.

ЗА МОМИЧЕТО, КОЕТО ПОНЕ ПРОЧЕТЕ ВАПЦАРОВ

Някаква чалгаджийка пуснала песен по стихове на Вапцаров. Това бе обявено като терористичен акт срещу поета - като че ли не е терористичен акт изправянето му в Гарнизонното стрелбище и неговият разстрел. Апропо, Вапцаров не е разстрелян за това, че е поет, а заради това, че... е участвал в терористични групи. (По тогавашното законодателство. И Франсоа Вийон не го обесват заради стиховете, а заради това, че е обирал и убивал пътници по пътищата на Франция)... Имаше една "поетеса", автор на текстове за чалга. Надежда Захариева. Беше и зам. министър на културата. Ето откъде започват атентатите не само срещу Вапцаров, а срещу българската култура... Има и други атентатори, разбира се. Тези от "Америка за България". Но Америка има пари, за да си вкара култура. Както и пари, да изнесе кич... Толкоз...За тероризма - толкоз. Но аз се питам дали не е терористичен акт над Вапцаров и неизразителното четене на стиховете му в училище, сричането на тези стихове. Да попитам и всеки, четящ тези редове, да сложи ръка на сърцето си и да си признае колко пъти след завършване на средното си образование е разтворил стихосбирката на Вапцаров... Не е ли терористичен акт факта, че не се сещаме за него. А помните ли онова: "Ти помниш ли морето и чехкините/ и баровете, пълни със шантаж./ И оня див копнеж по полякините/ и курвите на евин плаж..." И това ако не е тероризъм. Но си ги рецитирахме по купони и се смеехме с оня циничен смях, прикриващ сластните ни желания... Аз лично смятам, че и това е тероризъм. А една чалгаджийка е отворила книгата, впечатлила се е и... е изпяла стиховете. Относно музиката - толкова може, толкова прави. Да се наеме някой и да направи друга музика - силна, въздействаща. Музика, която ще заглуши чалгата и ще ни накара да запеем "Предсмъртно"... Забравата на Вапцаров е тероризъм, не неговия прочит - наричат го някои "Нов прочит на произведението"... А не е ли тероризъм забравените му бюстове, затрупани с курешки, изчегъртаните букви по паметните плочи, хербаризираните венци и цветя, несменяни от няколко години... И всички тези скачат срещу едно момиче, което е прочело Вапцарово стихотворение... Смененото име с някой нов демократ на улици, площади и училища... Смяната на стиховете за изучаване в училище, защото как сега да преподадеш стихотворение, в което има стихове: "Терорът долу...Съюз със СССР"... Какво става с нас... Та ние какво направихме за Вапцаров, че тръгнахме да съдим единственото момиче, което е направило песен по негови стихове... Всъщност нямаме право да се възмущаваме, защото това момиче е продукт на нашата култура, нашето отношение към Вапцаров. Та тя няма представа за друга музика, освен за музиката, която са слушали родителите й, съседите й, на улицата, в детската градина нейните учителки, нейните учители в основното училище, в средното, в... може и висше да учи, откъде да знаеш... Това момиче, което е запяло стиховете на Вапцаров е същото това момиченце, което сме завели на чалготека и е наша дъщеря... Какво искаме от това момиче. Не е ли по-добре да се погледнем в огледалото. И, още по-страшното, да сложим ръка на сърцето и да си признаем, че така Вапцаров ни харесва повече, нали...

сряда, 30 май 2018 г.

СЕГА ЗАПОЧВА ЕДИН ВАКУМ В ИЗКУСТВОТО



Всички тези, които обвиняваха Светлин Русев за своите неудачи и нереализираност в изкуството, какво ще правят.
До днес те имаха извинение за своя алкохолизъм, за окаяния си живот, за мързела, за безпомощността си пред статива. Светлин Русев наистина за едни бе трамплин, но за мнозина беше извинителна бележка. Нека да извадят сега платната и да се докажат... Вече няма с какво да извинят непознаването на анатомията, на перспективата, на живописта... Няма с кого. Няма на кого да хвърлят вината за неудачите си. Разбира се, има и такива, които го ненавиждаха като равни. Но те са малцинството - те имаха едно паралелно развитие. Малцина са, но ги има...
И, все пак, бездарници, какво ще правите сега без Светлин Русев. Без него вие сте съвсем нищо. Съвсем нищо...

събота, 26 май 2018 г.

С Богом на Светлин Русев

Твърде за кратко бяхме приятели. Твърде за кратко. Говорили са ми неща, които ще продължат да говорят против него. Вярвал съм, съпротивлявал съм се. Докато един ден се срещнахме. Преди година. И вълшебството, наречено приятелство се случи...За кратко... Но и животът е кратък. Колкото да отида от Варна на откриване на изложбата му в София. Или в Бургас...
 На 14 юни искаше да отида на нещо, което трябваше да направи за рождения си ден. Каза, че като дойда - ще видя. Той нямаше "бъдещи творчески планове", защото беше плануван от Господ. Вярваше в отвъдното като за част от сегашното ни битие. Не се спираше и работеше - чудех се откъде събира толкова енергия. Между изложбите, рисуването, другите изложби, приятелите... Намираше време за всичко. Намираше време да се вълнува. Пишеше книга. За нещата, които са минали през живота му. Послания... Беше щедър - и като художник, и като колекционер. Знаеше какво притежава и се стремеше към още. Най-ненаситният дух, който съм срещал. На 24 май си честитихме празника. Не знаех, че е последния ни разговор по телефона - защото другите ни разговори ще бъдат други. Такива, като разговорите ми с мама. Като разговорите ми с татко. Като разговорите ми с Коцето Павлов, като разговорите ми с Иван Динков...Така и не намерих обръщение към него - нито "бай", нито "господин", нито маестро... Не можех и на малко име да се обърна. Казвах му: "Здравей, аз съм"... Е, мое Здравей, с Богом за малко.