ЕДНО ИНТЕРВЮ ВЪВ "ФИЛТЪР"
Христо Стоянов е един от най-нашумелите и продавани писатели през последните двадесет години. „Израсъл съм сирак, на улицата, възпитавал съм се сам, самообразовах се”, казва той за себе си. Имам три деца и трите прекрасни и, както се казва в такива случаи, и един още по-прекрасен внук. Имал съм минало, което не смятам в никакъв случай за дисидентско, въпреки че преди 1989-та година многократно съм бил арестуван. Винаги съм бил гражданин, но съм отстоявал собствените си лични позиции. От четири години съм член на ГЕРБ. Може би поради приятелствата, които имам с някои от членовете на ГЕРБ, едни от най-достойните и честни хора, които познавам. А това вече е достатъчен аргумент да вляза в политиката. Имам консервативни възгледи, но това не значи, че не съм милостив човек, защото, за съжаление, консерватизмът и дясното мислене вследствие на 45-годишното възпитание на нацията се смятаха за безмилостна идеология.
Аз съм един от улицата, който е хванал живота в ръката си, и един от интелигенцията на тази страна. На варненци пожелавам преференция: 114 с бюлетина 22 (ГЕРБ-СДС)
– Какво би накарало един писател да избере политиката, г-н Стоянов?
– Некрасов. Казал е: „Поет може да не си, но гражданин си длъжен да бъдеш.” Като успях да пиша поезия на 40-годишна възраст, реших, че вече не мога да надскоча себе си. Мисля, че и с прозата наближава този момент – да се надскоча. Според мен талантът е и в това, да знаеш кога да спреш. Мама го наричаше – извинявам се, но е точно така – да се изакаш на метеното, да не кажа по-точната дума.
– Като наблюдавате нашия политически живот отстрани, как си обяснявате някои неща като кризите през последните години, в които влизаме перманентно?
– Ние нямаме нормална политическа класа, писал съм по този въпрос. През 1989г. голямата тълпа произведе една мини тълпа и каза – ние сме. Но всъщност тълпата не носи нищо, ние знаем какво носи една тълпа, тя не носи визия, а гледа да се задържи колкото се може по-дълго на власт. Шопенхауер, като воля и представа, казва, че светът не е това, което е, а което си представяме. Трябва ни само воля да постигнем представата. Проблемът е, че няма кой да създава представи. Липсата на аристокрация, липсата на интелигенция (говоря не за интелигентни хора, а за общност) е проблемът.
– Защо се случва само при нас, или поне в такава степен при нас?
– По този повод цитирам Иван Динков и Любо Левчев. Динков казва – бих обичал своето отечество, ако нямах съотечественици, а думите на Левчев са – човек за човека е българин. Това са страшни неща. А Вежди Рашидов го каза още по-точно – хубава страна, ама много българи в нея.
– Това отношение към съотечествениците обаче има и друга страна – да се хвърляме към политици, които идват от чужбина, от Харвард примерно.
– „Промяната” е партия, която непрекъснато се самозаписва. Това не е първият им запис, няма да е и последният. Още от самото начало те си правеха записи и си ги изкарваха на показ. Трагедията на цялата политическа класа създаде един нов модел на говорене – модела на клюката, на селска пейка, а не на идеите и на конкуренцията на идеите. Да сте чували скоро някакви идеи? Сега тече предизборна кампания. Има ли съревнование на идеи? Не, имаме само борба на клюки. Ще го кажа другояче. Корнелия Нинова е първата жена, която кани мъжете вън, а не вътре, казано като метафора. Тя има и голям принос за въвеждане тона на интригата, на клюката. И ние се увлякохме от него. На политическия пазар няма идеи, няма идеологии. Лявото се размива в дясното, дясното – в лявото, и то пак като селска интрига, а не като истинска идея, или представа за това в какъв свят искаме да живеем.
– Защо преходът от самото начало тръгна накриво и какво трябваше да се направи, за да не е така? Защо все пак страните, които бяха на нашето дередже, успяха да дръпнат напред и ние все повече изоставахме?
– Разбира се, че има и българска черта. Но другите страни по друг начин приеха промените, защото в повечето от тях беше запазена частната собственост. Ние нямахме частна собственост, всичко при комунизма беше одържавено. Тоест, за разлика от другите страни, се тръгна от нулата. А когато се тръгне от нулата, нещата вземат съвсем друг обрат и друга посока. И това обяснява защо сърбите, които не са в ЕС, ни изпревариха в много отношения.
– В книгата си „Докато плъховете правят любов” описвате хората от онези среди, които се родиха от прехода и които снизходително наричаме клошари, но чрез тях фокусирате върху интересни обществени явления. Ще продължавате ли да пишете вече като политик?
– Не може да се пише по някакви програми. Изкуството минава само през пръстите. Много е сложна историята с писането. Да се надяваме, че оставих няколко добри книги поезия и проза. Книгата, която споменахте, ме срина и си мисля, че няма да мога да се надскоча. Имам и един тремор на ръцете, а не може човек да пише, диктувайки на някой друг. Аз не мога. Подарих една колекция от картини на родното си Габрово и си казвам, ето аз влизам в политиката, като съм подарил нещо. А колко са тези, които влизат и са дали 3 лева за нещо? И това е страшното. Съжалявам, че трябва да го кажа.
– Кое ви изкуши да пишете за клошари?
– Дълго време ги наблюдавах и установих, че между тях няма нито един просяк и нито един крадец. Ако видите просяк или крадец, да знаете, че те не са клошари, колкото и западнало да живеят. Те са нещо като отшелниците на 21-ви век. Нещо като Иван Рилски, но без пещера. И между другото, сред тях се срещат страхотни хора. Имах един приятел – Владимир Тереладзе. Завършил е литературния институт „Максим Горки” в Москва. Срещам го веднъж и го питам как е, а той ми вика, че му взривили къщата. Каква къща, ти нямаш къща, викам му. А той отвръща: Христо, едно време ни учеха, че Ленин и Георги Димитров са големи хора, но лежат в саркофази. Аз ако легна в ковчега на Георги Димитров, краката ми ще стърчат навън, много е къс и тесен. И му взривиха къщата на Димитров. Владимир Тереладзе загина – това е точната дума, а не „почина”. Отиде си в една студена зима в София. Не беше в битките, които ние водихме… Имаше и една Антония Огоста, известна с оня акростих „Долу Тодор Живков”. Те бяха дисиденти, без да ги знае някой. Това беше капичнато (б.а – захвърлено) в небитието, а след 1989г. излязоха много „дисиденти”. Ония си отидоха без някой да ги спомене. За тия неща са и книгите ми „До СтрасТбург и назад” и „Глутница за единаци”. Вътре е казано всичко.
– Възможно ли е ние, българите, да имаме нещо като обща стратегия…
– Липсва ни национална доктрина. Гърците например си имат, така че който и да дойде на власт, хунтата или ПАСОК, те си имат тези три стълба, на които се държи държавността. Какви сме като религия, като традиции, как се защитават ценностите на една държава, ние не знаем.
– Какво мислиш за тенденциите, които се разпространяват със страшна скорост в цивилизования, както го наричаме, свят? Имам предвид така наречената политкоректност?
– Ще бъде директен. Що се отнася до броя на половете, има три пола – мъжки, женски и още един, ще го спестя, да не ме цензурират. В политиката влязох с няколко каузи. Те са закона за народните читалища, закона за електронното авторско право. Всеки автор знае за какво говоря. Липсата на закон за електронното авторско право унищожава занаяти като журналистика, литература и т.н. Може би трябва да има поне някаква естетическа мяра, да не я наричаме цензура. Преди време бях в Букурещ и мислех, че съм в националната им галерия. Оказа се, че това е дворец, даден на колекционерите на Румъния, за да излагат там картините си. Видях невероятни колекции, които няма как и къде да видиш у нас. У нас има колекционери, аз самият си подарих колекцията, но тя няма къде да отиде, няма такава сграда. Ние законово не сме уредили дарителството. Затова рядко вече някой дарява, защото няма кой да го приеме, няма кой да се грижи за подареното. И мисля, че трябва да се направи един сериозен закон за дарителството. Имаме изумителни платна от Златю Бояджиев, от Майстора, от Илия Петров, стоят по читалищата. Отивам в родното село, Плевенско, на Кеазим Исинов. И гледам в едно читалище негови картини, които той е подарил. Децата са ги целили със стрелички. Викам на служителка, дайте да я спася тази картина. Ами, вика, тя ни се води. Ами като ви се води, защо не я пазите? Трябва да се направи на първо време един регистър на такива картини, забутани къде ли не, някои от тях истински шедьоври. Какво става с тези картини?
– Как един закон може да промени това положение?
– Трябва да се промени законът за образованието и да се сложи само едно „…и култура”. В сгради на училища, които са закрити по малките селища, според закона за образованието в тях може да се развиват социални и образователни дейности, но никъде не пише „и култура”. Ако се направи тази промяна, колко читалища може да станат депа за галериите и вместо гълъбарници да бъдат зали за пленери на художници, което значи и безплатни картини за тези места. Боже, ние имаме такъв невероятен солиден сграден фонд, който се руши, там сега живеят само плъхове и змии. С тази малка поправка може да се развържат ръцете на местната власт. Такива бивши училища могат по закон да бъдат ресторанти, къщи за гости и какво ли не, но не и места за съхраняване на изкуство. Това са нещата, които ме карат да вляза в политиката. Може да изглеждат дребни, но не са. Те отключват много врати да спасим онова, което ни прави българи и хора.
Интервю на
Рени Нешкова
