петък, 17 ноември 2017 г.

САМОУБИЕЦЪТ



Днес, минавайки през Плевен... В Плевен има тролеи. Те се движат - за разлика от града, който е застинал. Не съвсем. Дупките подсказват, че движението е потъване... Аз съм в лявото платно - отдясно е тролей. Тролеят заковава, а светофарът е зелен. Сигурно има дупка. Аз съм готов да натисна газта, докато е зелено. Но нещо ме спира. В чужд град и керемидите бият, трамваите могат да карат без ток. Изниква човек. Върви бавно, но се оглежда. Като че ли чака нещо да се случи. Нещото се случва. Нещото съм аз. Уплашен.Смъквам стъклото: "Какво правиш, крещя? Луд ли си?" Не бил луд, казва. Искал да умре. Искал да го сгазим. Да сме минели през него. Не искал да живее повече... 

Значи така изглеждали самоубийците. Значи така изглеждам и аз от 61 години вече. Защото от раждането още започва голямото ни самоубиване...

Но се уплаших. Ами, това е...

неделя, 12 ноември 2017 г.

АМИ АКО РУМЪНЦИТЕ ДОЙДАТ В ДОБРУДЖА ДА ДАВАТ МЕДИЦИНСКА ПОМОЩ


Моят род по майчина линия е от Западните покрайнини. От Босилеградско. До 1919 година е в Трънска околия. Дядо ми Андон седем години се е бил в Български окопи. След като се връща сръбските граничари го изкарват няколко пъти на разстрел. Не е давал на децата си - осем на брой - да учат в сръбско училище и майка ми така си остава без начално образование дори. През 1945 година дядо зарязва всичко - къщи, имоти (бил е един от най-богатите българи в околията) -и емигрират с цялото си семейство в майка България. Има за какво да мразя Сърбия, защото се свързва със страданието на рода ми, с емигрирането му от наша територия на наша територия...
Това - до тука...
Сега за лекарите, които били уж изгонени от сръбските власти тези дни, защото отишли да преглеждат българското малцинство в Босилеград. Само че нашите медии, гонени от някакъв фалшив национализъм (и закъснял национализъм) не си задават въпроса защо така реагират сръбските власти. Имаме ли спогодба или споразумение за хуманитарна помощ, искана ли е такава от официалните сръбски власти, какви са хигиенните условия в едно читалище за профилактични прегледи дори?... Това не е ли в разрез не само със сръбските закони, но и с елементарните изисквания за даване на медицинска помощ?... Ние сме признали наложените от Европа санкции по време на Ньойския договор (нали сега сме членове на същата тази Европа, която късаше меса от живата плът на България тогава), и би трябвало или да искаме преразглеждане на този срамен договор, или... да се съгласим с него. Ние не правим нито едното, нито другото. И тихомълком се месим във вътрешните работи на суверенна Сърбия... Както, апропо, направихме и със суверенна Македония, нахлувайки на нейна територия, за да поставим паметна плоча и да забием байряк - което се прави само при превземане на територия на вражеска страна... Все едно Румъния да докара свои медици в Добруджа сега, нали...
Сега нещата изглеждат така.

събота, 11 ноември 2017 г.

МЕДИИТЕ И МОРАЛНИТЕ СИНДЖИРИ


Странно нещо... Вече второ десетилетие медиите тръбят колко корумпирани са лекарите в България. Как забравят скалпели и марли в оперираните, как линейките не идват навреме и закъсняват, защото, едва ли не, докторите си гледат кефа. Тръбиха за случая в Горна Оряховица, дори и това "разследване" за Николай Петров,доказващо корумпираност и безхаберие... Как единствените, които стават за лекари, са вече в чужбина и тука е останал отпадъкът на лекарското съсловие...
А после се чудим защо трезви мангали, пияни българи и колекционери на плаценти бият лекарите... Ами как да не ги бият - те са насъскани...
Медиите насъскват хората, а после произвеждат новини... Не е ли време да им се поиска отговорност. Ако се проведе един тест между агресивно държащите се с лекарите дали пък няма всички да си признаят, че просто са си скъсали синджирите. Защото и ние сме насъскани срещу някои съсловия, но още не са ни скъсали моралните синджири...

вторник, 7 ноември 2017 г.

ЗАТВОРЕНО ПИСМО

Дори се чудя защо трябва да ви пиша това писмо. Защо трябва да хабя думи, които бих могъл в други ситуации да хвърля за посев. Защото какъв е смисълът да сееш там, където любов не никне. Да хвърляш думи, които никога няма да станат на хляб. И не, защото думите са безсмислени - безсмислена е почвата за тях. На такава почва не никне добрина - на такава почва нищо не никне. Из завоите на тези мозъци думите могат да паднат, да си навехнат ставите, да строшат кост, да заорат в овразите... Могат да пропаднат от канарите, където са се покатерили с надеждата, че ще зърнат спасителен хоризонт. Падането от билата на мозъка в пропастите под тях е по-страшно и смъртоносно от падане в пропаст. Там, от тези била ти се привиждат хоризонти, но... Не. Отвъд тези била няма хоризонти. Отвъд тези била има само омраза - безсмислена, колкото и самият мозък, който я произвежда. Те са се затрупали с изрезки от вестници, парчета плат от разкъсани знамена, които вятър не са видели, от неизползвани вериги, разкази под юргана. Понякога тези юргани приличат на мозъци. Шушукането под тези юргани приема формата на мисъл. На героизъм... Няма по-героично нещо от българския юрган... Под него вместо думи има чужди спомени. Спомените имат навика да се самогероизират. Като в детска игра. Преувеличават се. Да. Спомените имат свойството да се преувеличават. И този, който ползва тези чужди спомени, ги приема за свои. Изгревите и залезите в тези болни мозъци се сливат и нямат друг цвят, освен червения. Нямат друга светлина, освен червената. Нямат други драперии, освен червените. Това са болни мозъци, които изпускат пара от неизживени спомени. Има такива спомени. неизживени. Защото друг ги е живял, но ги е предал генетично някому. Така ставаме съвременници на революции, на войни, на терор... Така ни се привижда история. И сваляме знамената, събаряме паметници, носим синила по гърдите. Защото е лесно да отречеш Октомври и Септември, защото е лесно да заличиш брюмер... И виждаш, че ние не живеем живота си, ние живеем чуждия живот, който не ни принадлежи. Ние героизираме тези, които не са били докрай герои, след като техните поколения трябва да ги героизират. Ние не можем не да приемем факта, че е имало Октомврийска революция, а просто искаме да и се противопоставим... сега. Вместо онези, които не са имали силата и веруюто да и се противопоставят тогава. И сваляме червени знамена, събаряме паметници, унищожаваме паметни плочи, зачеркваме история. И искаме да я забравим. Късно. Защото историята вече се е състояла. Но така изпускаме момента да създадем сегашната история. И утре ще се наложи други наши деца да я дописват по начина, по който ние дописваме несъстоялия се героизъм на предците ни. Чувате ли свистенето на думите по завоите на вашите мозъци... Това са моите думи... Но те можеха да бъдат и вашите думи... Ами, това е...

петък, 3 ноември 2017 г.

ОТВОРЕНО ПИСМО ДО ОНЯ СВЯТ

                                                                                                                           На Донка Ботева



"Ох, Доне, че на кого му е приятно да го будят? Мама, като ме будеше, се чудех какво да направя, че да не я чувам - сигурно оттам иде и идиомът "слушам те", "Послушен"... Сега сме им благодарни на нашите майки, че са ни будили, за да отидем навреме на училище. Ама сега, когато ги няма..."

Та, относно Будителите... Първите "будители са нашите родители, а ние не ги почитаме достатъчно. Грешни сме пред тях - аз съм много грешен. Запушвали сме си ушите, бягали сме, за да не ни събудят там, където не сме, а да спим там, където няма да ни намерят. Пренебрегвали сме съветите им... Показно сега на Задушница ходим на гробовете им един път в годината. Апропо, както и показно честваме Първи ноември.
Колко от Националните Будители сме обгрижвали в дните на тяхната старост - някои са доживели и такава. На кого от Будителите сме сменяли памперсите, бърсали сме ги в леглото, поднасяли сме лъжичката с чорба пред устата им, защото са немощни и треперещи ръцете им и сами не могат да се нахранят? За тях дори и домашен помощник не взимаме. Хвърляме ги, не, захвърляме ги в Старческия дом на историята така, както захвърляме родителите си в Домовете за стари хора. И не смеем дори да кажем каква мизерия цари там - а мизерията идва от нашата признателност...
А, може би е така, защото не можем да им простим събуждането. Още не можем да им простим...
Мамо, благодаря ти... Благодаря ти дори за това, че си отиде в ръцете ми. Че вече нямам нужда да ме будиш, защото не мога да затворя от тогава очи.
Но твърде късно разбираме, че "живите затварят очите на мъртвите, мъртвите отварят очите на живите"...

четвъртък, 2 ноември 2017 г.

ОТВОРЕНО ПИСМО ДО.. ВСИНЦА


Вече не зная какво оТвращение да използвам към вас. Съвсем точно сте го прочели. Прочели сте оТвращение, а не оБръщение… Защото аз се отвращавам от вас и дума да не става, че някога ще се обърна към вас по какъвто и да е повод. Поводи за отвращение под път и над път има в България. И пътища направиха по този повод и поради тази причина. Защото българинът вече има къде да се отвращава. Преди го правеше където му падне, сега вече има конкретно място. А как ми се искаше да не е така. Особено тогава, когато се открива паметник на Яворов, написал „Арменци“… Дали заради това пък ВМРО не прати една китка при откриване на бюста на Яворов в „Двора на Кирилицата“ в Плиска на 1 ноември – апропо, това е Денят на Народните будители. Дали пък, пазени от своя вожд в качеството му на Министър на отбраната, членовете на ВМРО не са изпаднали в дълбок сън, след като цяла година са дрънкали с баки и манерки да будят народа. Или все още не могат да простят на Яворов, че не е написал стихотворението „Македонци“… Точно 139 години и два дена след смъртта му един арменец Карен Алексанян, създал „Двора на кирилицата“, откри алеята на писателите в нея с бюст на Яворов. Странно, арменците за едно стихотворение, посветено на тях по време на геноцида на турците над злощастния им народ, продължават да тачат поета. А българите, на които принадлежи цялото творчество на поета, използват първи ноември за почивен ден. Ако изключим министерството транспорта и съобщенията, което поднесе поне един букет при откриване на бюста в алеята… Може би, защото Яворов е бил телеграфист, а не защото е поет и воевода… Алеята, в която редом ще бъдат и Яворов, и Толстой, и Достоевски, и Адам Мицкевич, и… още десетки световни писатели, писали на Кирилица. 
И дано под бюстовете им да не пише „От признателния български народ“, защото няма признателност от този народ. А щом няма признателни, то и народ няма…

сряда, 1 ноември 2017 г.

БУДИТЕЛ НА ГОДИНАТА?...


Какъв абсурд само - "будител на годината"... Пародия на същността. Тази година си признат за такъв, а после цял живот лежиш и хъркаш...
Да си представим за миг Ботев вместо с куршум в челото да се окаже с ламаринка на гърдите "Будител на годината"... И кога точно е будител - докато пише стиховете и публицистиката, докато се качва на "Радецки", докато стреля във вратата на кръчмата в Борован, докато му стискат ботушите на път за "Вола, или е будител на върха... Неговата смърт не е камбанен звън - животът му е камбанен звън. Целият съзнателен живот е непрекъснатото "Дзън - дан, дзън - дан..."... Или Пенчо Семов, който, правейки дарения непрекъснато сякаш казва: "Защо ме оставяте сам... Направете и вие нещо малко за другите"... Добри Чинтулов, Каравелов, Яворов, Вапцаров, Константин Павлов... Нали тази ламаринка, закачена за вратовете им, ще е воденичен камък. Съгласявайки се с подобна награда е първият пробив на заспалите да те придърпат в леглото... 
Ами, това е...

сряда, 25 октомври 2017 г.

БЪДЕТЕ МАЛКО ПОВЕЧЕ ДЪРЖАВА






"Ощетените" след закриването на пиратския сайт, разпространяващ нерегламентирано електронни книги ме питат защо не съм се свързал с администратора. Той щял да свали книгата ми и не е трябвало да се затваря сайта. Не трябваше ли първо той да ми се обади и да иска разрешение за качване на книгата в сайта? Мисля, че това е редът.
Нечелите "Скритият живот на една помакиня" били разбрали, че романът е порнография, че бил "лайнян" (колко ли са се червили, докато изпишат тази дума), че за нищо не ставал, че бил измислен - аз съм писател, все пак. Разликата между писателя и читателя е, че писателят измисля истории, в които читателят се потапя. Иначе читателят щеше да измисля, пък писателят щеше да ги чете. Все пак романът е по действителни случаи, които първо съм разказал във в-к "Новинар". Но обяснения не съм длъжен да давам. Но се питам, след като е "порнографски" този роман що дири пиратското му копие в този толкова свенлив сайт и из разни затворени групи във фейсбук. Между другото, чл. 159 от НК преследва разпространителите на порнография. 
Всъщност, дами и господа, отделих ви повече време, отколкото правоохранителните органи трябва да ви отделят. И това е моята кауза - да носите отговорност по НК и да ви срещна по-скоро със съответните органи...
И, честно казано, ще го направя. Защото аз не хленча, че Държавата не си върши работата, защото Държавата съм и аз. Бъдете и вие малко повече държава - тогава нещата ще бъдат други...

вторник, 24 октомври 2017 г.

ОТВОРЕНО ПИСМО ДО КРАДЦИТЕ НА КНИГИ

Мрънкащите за закрития сайт за безплатни електронни книги плачат, че заради мене са загубили възможността да четат чуждестранни автори, починали преди повече от седемдесет години. Т.е., с изтекли авторски права. Бих се съгласил с тях ако не знаех, че зад всеки чужд автор с изтекли авторски права не стои български съвременен преводач, редактор... Знаят ли тези какъв труд - при това ниско платен - ползват. Тези преводачи са отдадени на професията си - не спят нощите, гонят срокове, учат и поддържат ниво на езика... Зад една книга не стои само авторът - стои редакторът, художникът, техническият редактор. За да я изтегли някой умник и тя да се обезцени. Разберете, иде реч за обезценяване на професии - писател, преводач, редактор, илюстратор, технически редактор...Но тези, които дърпат книгите не мислят за това. Те мислят, че свещенното им право да крадат е нарушено. Те не смятат това за кражба. Примитива приема кражбата само като бъркане в джоба. Кражбата е не само това. Може да се открадне труд също. А после пищят, че държавата нищо не правела. Ето, Държавата направи нещо. Но то се оказа болезнено...
На тях им бръкнаха в сайта и им казаха, че така не може. И те ме нарекоха изверг, боклук, идиот. А аз не мога да ги нарека така - дори получавам клетви като от махленски знахарки и вещерки...

неделя, 22 октомври 2017 г.

ЕДНО ИНТЕРВЮ НА ИСАК ГОЗЕС ВЪВ в. "ШОУ" ОТ 17 ОКТОМВРИ 2017 г.



Христо Стоянов: Спрях да се бия с другите и почнаха да бият мен Писателите мълчат, докато престъпниците ги обричат на глад 

Писателят Христо Стоянов отиде в Народното събрание, за да даде своите предложения за промяна на Закона за авторското право. Причината: Видял е в интернет-мрежата да се продава нелегално електронен вариант на книгата му „Скритият живот на една помакиня“ . Какви са основанията за протеста и какво очаква от законодателите, Христо Стоянов сподели пред вестник „ШОУ“: 

- Г-н Стоянов, какво се случи в парламента? На кого предадохте предложенията си? - Най-напред се видях с господин Вежди Рашидов, в качеството му на председател на комисията по култура, въпреки че предложението ми за промените трябва да е в Наказателния кодекс. - Нека се върнем на причините за това ваше искане? 

- Окраднаха ми романа „Скритият живот на една помакиня“. Тя неочаквано и без мое знание се появи в мрежата в електронен вариант.

- Как според вас на практика се краде роман?

- Никак не е сложно, нито трудоемко. Никой не сяда да преписва наново двеста страници. Има си технологии. Сканират се листите и после снимковият материал става текстови. Трагедията е, че тази книга е отключена. Моите книги ги има в издателство „Лексикон“. Там има платформа за електронни издания. С това издателство имам договор. И който иска да има е-вариант на романа, може да си го купи за 17 лева. Много по-лесно обаче е да се открадне, и ето я вече „Помакинята...“ в пиратски вариант във фейсбук-акаунта: безплатни електронни книги. Сега вече всеки може да си я има. От това побеснях . 

 - И какво предприехте, след като побесняхте? Къде потърсихте успокоение? 

- Сигнализирах в Главна дирекция за борба с организираната престъпност . Там поисках разследване на тази, де факто кражба, и спиране на нелегалната продажба на книгата ми. А наред с това и търсене на престъпника. Човекът от там ми обясни обаче, че нашият Наказателен кодекс всъщност не позволява преследването да стигне докрай. Има давностен срок на диренето и той е само шест месеца. Така на 181-вия ден след престъплението органите вече не могат да направят нищо. Спират да работят. Отвратителното е, че това се отнася и за детската порнография. Ако се появи такъв клип с дете, в рамките на шест месеца ще се търси електронният адрес на този, който го е пуснал. Добрият вариант е за това време да се стигне до престъпниците. След този срок следата се губи. Отделно прокуратурата и съдът не могат да искат обиск на виновника, защото наказуемостта за подобно деяние е до пет години. Трябва да бъде над пет години, за да може да се предприеме подобно действие. Така се пречи следствието да влезе и установи щетата, вредата и престъплението. 

- Какви са мащабите на подобен род престъпления и засягат ли те много хора? 

- Във фейсбук, там където бе намерена моята книга, се твърди, че има 30 000 безплатни електронни книги. Зад тях стои труд на много хора: писатели, преводачи, редактори. Можете да си представите сега мащаба на престъплението. Затова надигнах глас. За да спре цялото това безобразие. Моите предложения за изменение на Закона за авторското право и Наказателния кодекс са точно в тази посока: Нека се завиши наказуемостта на подобно престъпление. Да бъде над пет години затвор. Така следствието ще може да работи по-ефективно.

- Споделяли ли сте този проблем с ваши колеги писатели. Предполагам, че между тях има ощетени?

 - Така е. Има, разбира се. Чувал съм и други оплаквания. И в лични разговори сме обсъждали, че такъв проблем има. Но никой не се хваща да се борим и да го решаваме. А иначе писателят е съвестта на нацията. Извинявайте обаче: срещу какво се бунтува? За какво пише? Нали сме гражданско общество. Странно ми е мълчанието на хората от гилдията. Това, нека не прозвучи нескромно, ме кара да се чувствам институция. Да крещя: Уважаеми писатели, тези хора, престъпници, ви обричат на глад, а вие си кротувате. Мълчите. 

- Вие сте от малкото наши творци, които живеят само от писането на книги? Как успявате? 

 - Аз съм единствен. Не получавам пари от никъде другаде, освен от моите книги. Но това, което най-много ми тежи по повод кражбата, която обсъждаме, е, че тази книга - „Скритият живот на едно помакиня”, ми е много съкровена.

- Тя е първата ви, нали?

- Преди това имам поезия. Всъщност първия роман. При това много изстрадан. Заради него ми избиха всичките зъби в Смолян. Бях следствен, пак заради нея. Това е единствената следствена книга в историята на българската литература. Мама си отиде от този свят, защото я срещнаха помакини и и казаха, че ще й заврат салам в .... А тя беше на 75 години. Все още като отида в Смолян ме глeдат кръвнишки. Част от хората. Някои разбраха за какво става въпрос. Тази книга ми е и кауза. Така че това за мен не е само един роман, с който си вадя хляба. В него обяснявам какво става с исляма. Помаците прекалено много ги героизираха във времето. В стремежа си да ги приобщим, създадохме ореол около тях. Забравихме, че те изколиха Батак. Забравихме много неща. Една моя теза ще ви се стори странна: Там, където има турско малцинство, няма атентати. Турчинът е патриархално възпитан. Помакът не е така. Някой трябва да го каже. Всъщност тази книга е причината да се махна от Смолян. На петдесетата ми годишнина за един ден четири пъти ми налитаха на бой. Имаше договор и за филмирането й , но се уплашиха. А тя носи силен драматургичен заряд. 

 - Това явно е цената на славата, която плащате за книгата, която ви направи известен. 

- Не е така. После същото беше и с „Копелето Евангелие от Юда“, и с „Другият Левски“. Скочиха много. Така че шило в торба не стои. Дали е тази книга или някоя друга, просто аз си гледам добре работата. Христо Стоянов е единственият писател, който сам продава книгите си

 - Може да се каже обаче, че заедно с това търсите и скандала и покрай него тиража? Понякога може би без основание?

-Не аз и в момента не търся скандал. Просто пиша книги.

 - Казвате: Не искам хората да учат историята по моите книги. Но така или иначе те ги четат и си създават мнение за времето и нещата, които пишете. Това няма как да не ги обърква?

- Затова имам няколко книги с есета. В тях обяснявам в исторически план как стоят нещата. 

- Но никой не е длъжен, а и може да не иска да ги чете? 

 -Истината е, че, който чете една моя книга, посяга и на другите. Дори да кажеш, че е преднамерен скандалът, ако книгата не заслужава някой ще й обърне ли внимание. Тогава аз ще мога ли да живея от това? Няма.

- Пак питам: Как се живее от книги?

 -С много търчане? Правя по 170 000 километра на година. Половината месеци съм амбулантен търговец, половин –писател. Всичко, което изкарам, отива по хотели , бензин... Но си струва. Във Видин в библиотеката ми казаха, че съм най- четеният писател там. Питат ме: Излязла ли е новата ми книга. Трудно е, но се живее. - Последният ви роман? - Надявам се да не е последният. Нека кажем, че е най-новият. Прототип на героя е прочулият се преди време Адриан. Човекът, който си смени пола. Разказвам цялата тази ситуация през погледа на неговото дете. Как вижда то всичко, което се случва. Разпадът на семейството... Драмата му. Книгата е за нашата отговорност пред децата и поставя въпроса : Имат ли право хомосексуалистите да осиновяват. Според мен не. Не съм им враг, но това мисля. Освен това мисля, че хомосексуализмът вече е повече мода. А това е много лошо. 

 - Колко станаха книгите ви вече? 

- Не ги броя. Аз съм писател. Не съм математик. Може би романите ми са 7-8. Имам сборници с есета и стихосбирки . Двадесетина общо.

 - Отказахте ли се вече от поезията?

- Не. Тази години ми излезе сборник: „Избрано“. Но според мен поетът може да пише само до четиридесетгодишна възраст. Защото поезията е инстинкт за себеизява. Виж ме, аз нося силните гени. Няма български поет, който да е надскочил себе си след 40 години. Дори моят кум Любо Левчев след тази възраст стои равно. Емоционално напрегнатият изказ от „Звездите са мои“ го няма. Константин Павлов - също. 

 - Ставало ли е въпрос да се преведе някоя от вашите книги в чужбина? 

- Много пъти. Скоро ме превеждаха в Русия, но не книги -разказ. Един американски издател, прочел някакъв откъс от някъде, и ми прати писмо: Господин Стоянов, за колко време мога да науча български, за да ви превеждам аз в Щатите. Отвърнах му , че вулгарният български може да научи за около петдесет години , защото аз съм на толкова. В Канада също има интерес.

 - Твърдите, че сте ъндърграунд писател: Сам пишете, сам се издавате, сам се продавате, не сте ли помислили да излезете най-после на светлото, на чистото, на парфюмираното?

- Аз бях там. Мен ме издаваха големите издателства. И като видях колко ме лъжат, избягах. Но преди това осъдих едно от тях. Доказах, че прави нелегални допечатки. После изкарах шофьорски курсове и тръгнах сам да се продавам. 

 - Излиза, че на светло е по-тъмно от подземието ... 

-Така е. На книжния пазар веригите ти вземат 40-50 на сто от коричната цена, отделно печатницата... И какво остава за издателя и автора.... Почти нищо.

 - През 1999 година поискахте да осъдите държавата в Страсбург. Защо и докъде стигна делото?

- Тогава инкриминираха „Помакинята...“. В такъв случай законът предвижда изземване на тиража. Търговците се дръпнаха въпреки търсенето. Минах през всичките инстанции в България и стигнах до Страсбург. 

- И какво стана там? 

- Чакам. 

-Пишете ли нещо ново? 

- Събирам отворените си писма до България. По-конкретно до Стефан Цанев, Божана Апостолова и още няколко... Това са мои реакции на нещата, които стават около нас. 

 - Търсите кусурите на другите, държите се като последна инстанция. А занимават ли ви вашите недостатъци? 

- Търся и моите. Пиех по 24 водки - спрях, пушех между 4-6 пакета цигари. Спрях да крещя, да бия хората. После почнаха мен да бият. Сега и това спря. 

- Вече няма за какво да ви бият ли? 

- А, бе, има за какво. Правя щуротии...Виж, ако видя, че някой си хвърля фаса от колата или не дава мигач, го настигам и искам обяснение. Ако всички го правят, България ще цъфти. 

- А когато вие не давате мигач? 

-Няма такъв случай. Аз трябва да защитавам и авторитета на жена ми. Тя е прокурор. Отношението ми към закона вече е друго. Но към литературата си остава същото. И днес бих написал „Скритият живот на едно помакиня“ без промени. Дори да знам, че ще преживея същото.



                                  Интервю на Исак ГОЗЕС


БОГ ЛИ СЪМ, ЦВЕТЕ ЛИ СЪМ ИЛИ МЪРТВЕЦ

Възрастна дама ми се оплаква от внука си.
- Като на Бог ти се оплаквам... Като на цветенце ти говоря... Защото, ако се оплача на жив човек, ще ме разнесе...
Сега се чудя - Бог ли съм, цвете ли съм... Или най-обикновен мъртвец. Трябва да сляза да проверя на входа на кооперацията дали пък няма вече некролог за мен. И ако има, да разбера поне кога ми е погребението - не искам да закъснявам...
Дано не съм го отървал само...
Това ми припомни една стара история. С моя близка позната - е, имал съм любовни прегрешения и аз - отиваме на гости в провинцията. Майката на домакинята, т.е., баш домакинята викна дъщеря си настрани и й казала:
- Виж какво, този ти е любовник, а тази с него е за парлама, на което нашата позната отвърнала, че не може да съм и любовник, тъй като съм поет.
Майка и помислила, помислила, па отсякла:
- Мене че лъжеш. Те поетите отдавна измреа...
Да. В съзнанието на българина поет може да бъде само мъртвеца. Ако има кастинг за поет в България то той ще бъде със задължителен смъртен акт.
Аз отговарям на всички условия...