петък, 6 декември 2019 г.

ХОТЕЛЪТ

Родил съм се в тази стая на хотел "Маракеш", била родилна зала на родилен дом "Тота Венкова" в Габрово преди 63 години. Сега е превърната в хотел. Помолих собствениците да ме настанят в родилна зала и те го направиха. Безкрайно добри хора. Трудолюбиви и мукаятлии. Бил съм пет килограма и двеста грама. Измъчил съм мама. И не само тогава... Бях труден човек. И продължавам да съм такъв. Сега си мисля, че бунтът в обществото го репетираме в началото върху родителите си. Върху близките си. Да. Бунтът го репетираме първо с тях. Баща ми не усети този бунт - Фройд го нарича съпротива срещу властта на бащата. Бях на 14, когато си отиде татко. Но мама изтърпя всичко - от опита да стана "Глава на семейството" - много ми се смя тогава, когато четиринадесетгодишен пикльо й каза, че вече той е глава на семейството, до непрекъснатите конфликти с властта... Нали самата тя бе власт, институция... Първо се смя, ама като усети, че съм много сериозен, години наред плака, за разлика от властта, която истерично и системно ми разплакваше майката.... Мамо, прощавай. Не искам вече да съм глава на семейство. Искам да съм ти син. Ама как да ти бъда син, като тебе те няма. Мамо...

сряда, 4 декември 2019 г.

ПЪРФОРМАНС

Имам десетки автографи от поети и писатели, по-възрастни от мен. На тях пише: "С вяра, с надежда... " Да. Преди години старите писатели не вярваха, надяваха се... Виждаха таланта в нас. И знаете ли кое е страшното днес. Озъртам се в младите пишещи - "пишещи", не "писатели" - и не мога да напиша на никого: "С вяра"... "С надежда"... Просто не виждам това, което виждаха в нас. Ние не разочаровахме никого с талантите си. Може би ги разочаровахме като хора. Понякога си мисля, че излязохме талантливи писатели, но и не малко излязоха бездарни хора. Но останахме писатели. Младите сега не могат да бъдат нито едното, нито другото. Странна симбиоза между бездарни писатели и бездарни хора... 
Природата ни предлага своя пърформанс...

понеделник, 2 декември 2019 г.

„Under the Yoke“ от ИВАН ВАЗОВ

Тъй като днес дадох интервю във връзка с "превода" на романа "Под игото" от Иван Вазов се сетих, че всъщност това е роман, на когото генетично му е зададено да бъде превеждан на български.„Under the Yoke“ е оригиналното заглавие на романа излязъл за първи път в Лондонското издателство "William Heinemann" ... Написан в Одеса, за пръв път романът излиза на английски през 1894 година, а после и на български в издателство "Чипев" . Стотина и няколко години след това - го превеждат и издават на шльокавица, а тази година вече и на новобългарски. Последното издание явно го връща към първоначалния му вид, тъй като турцизмите са заменени с англицизми....

събота, 30 ноември 2019 г.

ГОСПОДИ, ПРОСТИ...

Гледах интервю на мой приятел. Добър писател. Илюстрираха интервюто с "посещение" в черква - той е много набожен, но все още нарича храма "църква", а не черква. Да. Влизането в черквата бе илюстрация на интервюто - той се кръсти пред камера, пали свещ пред камера, целува ръка на свещеника пред камера. Вярата, въцърковяването е нещо дълбоко интимно и показност не е нужна. На кого палиш свещ пред камерата, приятелю. В Сърбия моите роднини ми показаха как свещта се нарича, целува се свещта и чак тогава се пали. Влизането в храма е нещо дълбоко интимно и не е необходимо да бъдеш на показ вътре. Един мой ученик скоро ми взима интервю в една телевизия и ми предложи да хвърлел книгата ми във въздуха и аз да съм я хванел. "На това ли съм те учил, рекох, да хвърляш книги"... Да, скъпи приятелю. Сега разбрах, че набожността, християнското смирение може да бъде поза. Стана ми обидно - и за Христос, и за теб. Ще се помоля за теб... Въпреки че не влизам в черквата да хленча и да се моля, а да помълча малко с Бог. Той си е свършил работата - създал ме е и не е необходимо да го моля за допълнително здраве, късмет или каквото и да е там. Бог не е джипи, той е Отец.

четвъртък, 28 ноември 2019 г.

"ДЕВОЙКАТА" С АЛЕНИТЕ УСТНИ

Днес минах по пътя В. Търново - Русе... Селото е Устина. Има двоен TIR паркинг в края на селото. Там е и Читалището. Шофьори не са се отбивали досега да потърсят книга в самотните нощи на паркинга. Те не знаят и български. Предимно са чужденци - турци, украинци, румънци, руснаци. Лягат в кабините и спят. Спирам пред Читалището... Някаква жена е седнала в двора, на стълбите. Пуши. Питам я дали е отворено. Тя е с гръб към мен, с лице към библиотеката. Така и трябва. С лице към книгите, към духа. Тя е толкова вглъбена в себе си, че не се обръща. Сигурно мечтае да влезе в Читалището, да си избере най-хубавата книга мечтае. И не ми обръща внимание. Изравнявам се с нея, тя вдига поглед. Червилото й е много ярко. Алено направо. Издуло е устните й червилото. Устните приличат на... Сигурно Александър Грин е влизал в такова читалище и едни такива устни в двора са го принудили (някои му казват "вдъхновили") да напише "Корабът с алените платна"... Момичето е труженичка, както се казва. Както вече наричат този тип общественички по магистралите. Но е намерила пристан в Читалището. В двора на Читалището е намерила пристан. И разбирам, че не е с гръб към пътя, а с работната си част. И не иска да си избере най-хубавата книга... Селото е Устина. И девойката е с алените уст(И)ни...  Ами, това е...


събота, 23 ноември 2019 г.

КАБЕЛЪТ НА МИКРОФОНА, КОЙТО НАПОМНЯ ЗА ВЪЖЕ

За съжаление смъртта е единственият начин за излизане от живота. Някои излизат по-рано, други - по-късно. Но влизаме в живота предимно с главата напред, а излизаме с краката напред. Сигурно така е наредил Бог. Или ние си мислим, че така е наредил. Но и в двата случая не можем да се съпротивляваме за начините на влизане в живота и начинът на излизане. Но всички се стремим да забавим излизането и разчитаме за това на медицината. Има хора, които, благодарение на своите възможности говорят с медиците на "Ти", има хора, които са на "Вие" с медицината. Има и такива, които нямат обръщение и говорят за лекарите само в трето лице и с показалец. Те могат да го направят, защото имат власт над лекарите, но нямат власт над смъртта. Но, докато са живи се разпореждат. В случая не визирам конкретни лица, въпреки че много ми се иска. Защото не може едно момченце, което се изявява като журналист (изявата като журналист му е дала възможността да го прави като безсмъртен) od навиква медици от телевизионния екран. Колцина от нас разбират от медицина и колко много са капацитети в тази област? Понякога ми се иска да разбера действията на тези, от които зависи животът на лекарите дори, но понякога не мога. Защото не може да бъдат уволнени хора, спасявали не десетки, а стотици човешки живота с лека ръка, само защото родителите на едно отишло си без време дете с цялата си мъка нахълтват в Министерския съвет. Разбирам и Премиера - той е такъв тип човек. Иска да решава проблемите - понякога единично, като в този случай - и е готов да задраска в случая не един човешки живот. Защото уволнените лекари имат семейства, авторитет. Тези семейства се гордеят с тях. Разчитат на тях. Те са градили професионален авторитет с години и в никакъв случай, сигурен съм, в никакъв случай не са били палачи на пациентите си, а започват кариера като лекари, пък ги изхвърлят като палачи след забрана на смъртното наказание. Ненужни професионално. По нещо цялата история ми заприлича на случая в Горна Оряховица, където двама лекари си позволиха преди години да говорят на своя жаргон за смъртта. Спомняте ли си - пак бе свързана историята със смърт на дете. По-скоро - на новородено. Когато мама си отиде от този свят лекуващият лекар се страхуваше да ми каже. Разбрах по очите му. По безсилието в очите му. Гледаше ме и със страх, защото знаеше, че лекува майката на "скандален писател". Няколко дена преди да си отиде мама близък на покойник бе нахълтал да бие лекарите. Той само кимна, пристъпвайки заднишком към вратата, готов да избяга. Аз го погледнах и казах: "Благодаря, докторе. Направихте всичко възможно. Благодаря Ви, че се грижихте за мама"... Тогава една от сестрите ме покани да седна и... ми даде цигара. В кабинета. В сестринската стая. Наруши всички правила, защото тези хора имат едно правило - ЧОВЕЩИНАТА. Всъщност и Премиерът, и лекарите имат един подтик - Човещината. Просто заемат различна страна и би трябвало да се разберат взаимно. И родителите също един ден ще простят, защото едва ли са тъпи като български журналист на телевизионен екран. Само журналист влиза в къщата на обесения с микрофон в ръка, а кабелът на микрофона така напомня на въже... Така напомня на въже кабелът на микрофона...

неделя, 17 ноември 2019 г.

ОТВОРЕНО ПИСМО ДО НЕДЯЛКО ЙОРДАНОВ

„Може би иска да му се моля? Или да окаля името ми?
                                                           Недялко Йорданов

Скъпи Недялко,

Днес минах през Бургас и видях, че са ти окаляли името. В буквалния смисъл. Беше мрачен денят, разхождах се по „Константин Фотинов“, разглеждах галериите, когато пред „Природонаучния музей“ видях буквално окаляни твоето и на Христо Фотев имена. По тротоарните плочки бяха написани с метални букви ваши двустишия и подписани с имената ви. Вероятно знаеш, че има такива метални тротоарни плочки в Бургас. Навремето Усин Керим ми казваше, че не иска улица на негово име като умре, за да не го тъпчат хората и посмъртно. Човек трябва да е циник, за да си позволи да подложи под нозете на минаващите стихове. Това е равносилно на аутодафе. Но човек трябва да е два пъти по-циничен, за да позволи собствените му стихове да се въргалят в краката на хората. Зная, че след този злополучен случай с катастрофата в Бургас ти си подозрителен към всеки акт на законност дори. Няма да ти казвам как съм се чувствал след като Прокуратурата на РБ (тя е единна и неделима по закон) образува следствено дело за романа ми „Скритият живот на една помакиня“. След като се установи, че книгата не съдържа престъпление аз образувах дело по Закона за отговорността на Държавата и стигнах до Страсбург. Но това е друга тема. Аз бях следствен за книга, книгата бе разследвана. А в случая става въпрос за теб. Недялко, ако някой друг напише подобен текст по повод заведено, или образувано дело за ПТП, дали би се вдигнал този шум. Дали медиите ще му дадат думата. Знаеш много добре отговорът. Дали, ако бе каруцар, или тракторист, или шофьор на автобус щеше да има възможност да използва медиите, за да отърве кожата. Защото в случая иде реч за медийна атака срещу Прокуратурата на РБ. Ако тази прокуратура не бе повдигнала обвинение срещу каруцарят Х., примерно, медиите щяха да взривят пространството защо Х. не е подведен под отговорност. Но когато подведат Недялко Йорданов – ти не си сгазил човекът със стиховете си, така че не поетът го е блъснал – вече олелията е тотална. Излиза, че процедурите по подобни дела са създадени сега и специално за твоя случай. Защото единият ти син бил против Гешев, пък другият – с него. Спомняш ли си онзи анекдот за братята - партизанин и полицай. След 1944 година партизанинът, който бил директор става разсилен, а полицаят от разсилен станал директор, защото в биографията на единия пишело, че има брат полицай, а в биографията на полицая пишело, че има брат партизанин. Вие да не сте си разпределили ролите в семейството като в анекдот?. Странна ми е позицията и на Недялко-младши. Едва ли не Чинев е виновен, че родителите му са… юристи. Вероятно, Недялко, и ти си виновен, че баща ти е поет и си продължил в тази сфера да се развиваш. Навремето бях преброил 68 (шестдесет и осем) наследствени поети в България. Като тръгнеш от Пенчо Славейков, минеш през Николай Райнов, та стигнеш до Венко Ефтимов и Владимир Левчев. Утре ще поискаш по закон да се забрани професионалното продължаване на традициите в семейството. Въпреки че така се изгражда аристокрация. Трябва ли да няма лекари, продължили професията на родителите си… Меко казано, разиграваш си коня върху доверчивостта на читателите. Би трябвало по-скоро да потърсите отговорност от адвоката на Недялко, защото той не е обяснил процедурата на баща ти. Обви-няваш Чинов, че сестра му е „Районен прокурор“, а би трябвало да знаеш – кой, ти ли не знаеш?!:) – разликата между Районен прокурор и прокурор в Районна прокуратура. Но читателите масово не познават структурирането на съдебната система и го приемат на доверие – би трябвало да ти се търси поне морална отговорност за подвеждане на общественото мнение. В мемоарната си книга „До СтрасТбург и назад“, вече с 21 (двадесет и едно изчерпани издания) си спомних, че Десети ноември завари Недялко Йорданов на пет длъжности – Секретар в СБП за работа с извънстоличните писатели, Председател на Дружеството на СБП в Бургас, Главен художествен ръководител на Бургаския драматичен театър, както и негов директор. Имаше различни начини тоталитарната държава да си разчиства сметките със свободомислещите. Един от начините е и да ги натовари с отговорна работа, че да нямат време да мислят пъклени планове срещу комунизма. Няко и си измислиха пъклените планове далеч след 1989 година, но, види се, продължават да си разчистват сметките. Относно телефоните в тефтерчето на Красьо Черния. Моят телефонен номер го има в карето на всяка моя книга. И да го няма – лесно може да бъде намерен. Не бих се учудил, ако някой го е сложил и в неговия телефон. Аз съм убеден, че ти, като журналист, имаш далеч повече телефонни номера на политици, криминален контингент, интелектуалци в тефтера си. И точно като журналист имаш много по-голяма възможност да манипулираш хората. Трябва ли да ти се търси отговорност за това, че си гледаш работата? И установен ли е начинът, по който Краси Черният се сдобил с един телефонен номер?. Това, че подхвърляш в публичното пространство едно, или друго не значи, че то е истина. Сега ще пусна този текст във фейсбук – аз съм третата, независимата страна на този случай. И е редно да го пуснеш. Така, както си пускал други мои текстове, публикувани в социалната мрежа… Този текст го пиша и в потенциална защита на поета и прокурора Кольо Искъров. Ако бе доживял това как ли щяхте да го разпънете – той Прокурор, жена му – съдия, пък Искър, синът им – Прокурор. Мисля, че медиите са длъжни да отразяват, а не да манипулират. Поспрете се малко…

P.S. Но нека се върнем към калянето на имената. Повдигнете въпроса за това трябва ли с кални обувки да се минава през стиховете по тротоарите? Защото това възпитава поколенията. Нека задоволеното тщестлавие на един поет да не дава повод на децата ни да тъпчат книгите с калните си обувки. Защото едно процедурно дело срещу баща ти ще отшуми, но ходенето с кални обувки по стихове ще стане традиция... А това вече е непростимо...


неделя, 10 ноември 2019 г.

ДЕСЕТИ НОЕМВРИ

Преди много, много години - беше през 1984 година - издателство "Български писател" пусна дебютна книга с разкази. Разказите бяха от жена. Каква жена, момиче. Родена през 1954 година. Освен че беше родена според биографичната справка на четвърта корица се оказа, че е била и направена. Тогава непорочни зачатия не се позволяваха. И се оказа, че я е правил баща й. Освен този факт, който и по онова време не бе парадоксален, баща й бил загинал като партизанин през 1943 година. Да. Тя бе направена от баща си 11 (единадесет) години преди да се роди. 

Днес е 10 ноември. 2019 година. 30 години от 10 ноември 1989 година. Честит 10 ноември на всички, които го заслужават - защо да честитим някакъв ден на хора, които не са заслужили този ден. И не го искат. И, още нещо.

Честит 10 ноември на родените преди тридесет години. Най-малко. Защото никак не искам тридесет години след тази дата да се раждат още дисиденти така, както след Девети септември се раждаха партизани и синове и дъщери на партизани. 

И така.Честит Десети ноември... Вие знаете на кои.

четвъртък, 7 ноември 2019 г.

непротивоконституционствувателствувайте

г-н пРЕЗИДЕНТ,
непротивоконституционствувателствувайте!

Поне да бяхте направили справка в Конституцията. И в Закона за съдебната власт.
И Вие не сте моят пРЕЗИДЕНТ. Но се налага да вИ търпя...
Изборът на Гешев "не отговарял на обществените нагласи"... В едно криминализирано общество с чии нагласи ще се съобрази назначаването на Главен прокурор. Вие чувате ли се какви аргументи излагате?... Обществото иска слаб Прокурор, защото няма интерес от силна институция. Адвокатурата иска удобен прокурор.
Всъщност, Вие сте удобен пРЕЗИДЕНТ... Но за сметка на това няма Президентнство... Имате сив кардинал в корнелено розово, а до Вас в нова рокля се кипри един въпрос: (къ)ДЕ СИ, СЛАВА... Когато името на една жена осмисля амбициите на един пРЕЗИДЕНТ, който не намери време да направи нещо за изгорялата библиотека в родното си село, но е решил да оправя Държава, това не е моят Президент. Не забравяйте, че освен на всички българи вИЕ сте пРЕЗИДЕНТ и на себе си в качеството вИ на поданик. Доволен ли сте от пРЕЗИДЕНТА си, или сте САМОдоволен от него.... Не бъркайте държавата с жената до себе си...




събота, 2 ноември 2019 г.

НАГРАДИТЕ ЗА ЛИТЕРАТУРА В ГАБРОВО

Тъжно ми е, но явно никой не е прочел книгите, които са повод авторите да получат "Априловската награда" за литература за тази година. Пускам реакцията ми, защото е тъжно да бъдат награждавани подобни текстове. Нямам нищо против момчето Ангел Иванов, което го объркаха с няколко награди - включително и "Южна пролет" ...Преди години Тодор Климентов написа епиграма по Христо Ботев: "И стига ми тая награда/ да взема първа награда"... Явно непознаването на езика е повсеместно явление. Когато се изследва едно художествено произведение се изследва на първо място езикът. Когато се раздават литературни награди се търси непознаване на езика. Преди имаше редактори, които се занимаваха с езика на авторите. Сега се занимават направо с авторите... Та, това е текстът, с който се опитах да обясня защо Ангел Колев не трябва да взима тази награда. И ако има чест и достойнство е най-добре да върне наградата - защото не я заслужава...


"аз извиках шепнешком" - можеше наум да изкрещи момчето, поне щяха да го чуят... "Преди малко бяхме слезли от корабчето, което ни ВОДЕШЕ по каналите" - с каишка ли ги е водило, или без такава. Това се чете от книгата на Ангел Иванов - казах му тези неща още щом я взех и започнах да я чета. И само да кажа - НЕПОЗНАВАНЕТО НА ЕЗИКА НЕ ТЕ ПРАВИ ПИСАТЕЛ. Заиграването с езика те прави писател. Но то идва след като този език стане част от тебе. Не зная как и кой раздава награди в Габрово, но се гордея, че не съм забелязан като писател в родния ми град. Обидно ми е обаче, че литературни недоносчета получават награди за литература. И то награди в града, който е дал основата на литературния книжовен български език. Язък за езика. . Честити награди. "Сега тя лежи в чуждо легло и чуждо дете лежи в нея..." - в една жена не може да лежи чуждо дете, но в една литература се разполагат чужди на литературата текстове.

Толкоз...