петък, 19 януари 2018 г.

ЗА ИЗУЧАВАНЕТО НА КОМУНИЗМА


„ИСТОРИЯ

Какво ще ни дадеш, историйо,
от пожълтелите си страници? –
Ний бяхме неизвестни хора
от фабрики и канцеларии,


ний бяхме селяни, които
миришеха на лук и вкиснало,
и под мустаците увиснали
живота псувахме сърдито.

Ще бъдеш ли поне признателна,
че те нахранихме с събития
и те напоихме богато
с кръвта на хиляди убити.“

Н. Й. Вапцаров


Разбира се, че нямам нищо против да се изучава времето на „комунизма“ в България. Това са четиридесет и пет години. В противен случай ще оставим бяло поле в мисленето, в историята, в рефлексиите на няколко поколения. Но през последните години ние оставихме пак бяло поле. Оставихме изучаването на историята без илюстративен материал – без мавзолея на Георги Димитров, без улиците, кръстени на антифашисти, без десетки паметници, много от които с несъмнена художествена стойност. За да запълниш едно бяло поле не е необходимо да създадеш още едно бяло поле. Аз учих в училище „Митко Палаузов“ в Габрово. При това учих с неговия прероден брат Митко Палаузов – леко да му е небето и на него. Играехме си на топчета и чилик, били сме се с него. И баща му, прославеният партизанин и нещатен екскурзовод на къщата-музей на сина си нито един път не ме погна да ме бие. Да вкара баща ми в милицията заради това, че сме се били със сина му. Баща ми, леко да му е и на него небето, пък е другарувал с „истинския“ Митко Палаузов. Всъщност двамата с баща ми сме другарували с истинските Митко Палаузовци. Знаели сме си кътните зъби с тях. Но изведнъж идва историята с пожълтелите си страници и започва да ми обяснява с какви лоши хора сме дружили. Какви кръвопийци са били. И моят внук сега трябва да учи историята такава, каквато му я измислят. Защото много от митовете за времето на комунизма са измислени. От хора, които не са го помирисвали. От хора, които със страстта, с която се кланяха на партийни функционери сега се кланят на други партийни функционери. Защото историята не се пише, за да угодиш някому. Защото е имало загинали за комунизма така, както има и загинали от комунизма. Но загиналите за комунизма са загивали и от друг вид тоталитаризъм, за който нямам спомени. Защото и паметници няма от него време. А няма, защото в България историята не се пише от нейните синове, а от нейните слуги. А история не се пише от прислужващ персонал. Прислужващият персонал не знае азбуката на кръвта. Нито азбуката на младостта – защото те във всяка възраст са прислужвали някому. Задачата на прислугата не е съхраняване на чест и достойнство. Задачата на прислугата е да прислужва… И да оставя бели полета – нали за това и плащат, да почиства… Но има още живи, които се оглеждат дали от времето на комунизма случайно не ги следва с трънче в петата тяхната младост. А тяхната младост са техните внуци. Какво ще кажат те на внуците си, какво прислугата ще каже на внуците им. Защото има опасност да разделите кръвта. На кого да повярва внукът – на учебника, или на дядо си. И какъв срив в детското съзнание при срещата на двете позиции. Защото историята се пише с черно мастило, младостта се пише с бяло. 



вторник, 16 януари 2018 г.

КОЙ СЕ СТРАХУВА ОТ ИСЛЯМСКА ДЪРЖАВА

Органите и медиите по света се държат като дете, което иска да отърве пердаха за сторената през деня беля от него. Държи се като дете, което има брат или сестра, но не иска да го натопи директно. Въпреки всичко насочва родителите към него. Детето, сторило белята, още при влизането на родителите вкъщи ги посреща не с „Добър ден“, а с думите: „Аз не бях“… Което води автоматично към брата или сестрата преди още да се разбере какво не е бил той… После чак се разбира, че той (или тя) не е строшил(а) вазата, фруктиерата, прозореца, дръжката на вратата, ключалката на шкафчето, в което се държат бонбоните… Нещо такова се получава сега при информация за катаклизъм, природно бедствие, производствена авария, катастрофа, взрив на газова инсталация… Но взривът, катастрофата, катаклизмът дори без жертви вече заемат постепенно челни места в информационните бюлетини. Като лидът се допълва и с Кой не е… Към петте „К“ се прибавя още едно – подсигуряващо спокойствие „К“ към информацията. След първото „Какво“ се добавя веднага шестото „К“ – за подсигуряване. Успокоително, валерианово „К“. Разбира се, ние излизаме да протестираме, по-скоро да демонстрираме нашата решителност в борбата срещу ислямския фундаментализъм. Ние се правим на непукисти на тези демонстрации. Но това подсигуряващо „К“ ни издава. То трябва да ни успокои, да ни вдъхне увереност, че, едва ли не, сме се справили. Разбили сме Ислямска държава и вече няма терористи по цялото земно кълбо. Само че не е така. И това подсигурително: „Няма сведение за терористичен акт“ издава нашия страх. Да. Ние се страхуваме. Ние се гледаме в метрото и автобуса. Ние не забелязваме вече, че ученикът е забил поглед в айфона, за да не забележи, че до него прави стърчат бременна жена и немощна старица. Ние не забелязваме скъсването с морални и етични ценности. Не забелязваме седналия ученик, но забелязваме чантата в краката му. Ние не го питаме защо не отстъпва място на бременната и старицата, а го питаме учтиво тази чанта дали е негова, готови при отрицателен отговор да избягаме от превозното средство. Ние се оглеждаме вече в магазина за авариен изход и се радваме, че поне няма вече кина. Защото в киното може да се заложи най-лесно бомба под прикритието на тъмнината. Да… Ние не се страхуваме официално от терористите, но официално се успокояваме, че загиналите в катастрофата не са загинали от терористичен акт. Даже и страхът вече е официализиран. Ние официално не се страхуваме, но самият факт, че го казваме крещейки показва само страх… Огромен страх, който ние искаме да пропъдим, сливайки се с множеството по площадите със светещ айфон над главите ни… Но на умрелите не им пука кой е управлявал возилото, помело ги на спирката. Всеки гръмнал домакински бойлер в света вече се отразява в медиите с думите: „Няма сведение за терористичен акт“… Ние крещим по площадите колективно и се опитваме с този крясък да надвикаме страха. Да уплашим страха… Преди поне гръмналите бойлери не ги отразяваха. Сега и те влязоха в новините. И, бъдете сигурни, че ако утре – вдругиден изпука клечка в гората под тежките стъпки на мечката, то ще бъде отразено в медиите със застраховащото: „Няма сведение за терористичен акт“. И ще бъде по успокояващо от това, че, всъщност, мечки вече няма и те са изчезнали от лицето на земята… Но поне не са изчезнали от терористичен акт, нали?... 

понеделник, 8 януари 2018 г.

ЦЪРКВА ИЛИ ЧЕРКВА


Повод да напиша този текст е отразяването от медиите на откриването след реставрация на черквата „Св. Стефан“ в Истанбул. И да ги попита човек, отразяващите събитието, влизайки в черквата, те църкуваха ли се, или се черкуваха. Църквата е институцията - българска православна, гръцка православна, сръбска, руска православна църква. Черквата е мястото за поклонение, храма. Излиза, че днес е основана нова църква и тя се казва "Св. Стефан"... та, новооснованата църква католическа ли е, ортодоксална ли е... Каква е новата църква и на кой господ се моли. И има ли си храмове, т.е., черкви, в които да събира миряните... И после ще искаме народът ни да е християнски - ами той не знае каноните, не знае кое какво е. "Православната" Надежда Нейнски без покривало в черквата. Ох, и не само тя... И няма кой да им каже, че в черква жената се забражда, покрива косата и раменете си, ръцете до лакти... И не можем да виним само отколешното си минало за липсата на възпитание – защото отношението към думите също се възпитава. Казват, че тоталитарният режим в България носи вина, но аз също съм роден, възпитаван и расъл в този режим. Преди години мой приятел се сърдеше на сина си, че бил закъснял с петнадесет минути за работа. Синът работеше в неговата фирма. И, бесен на закъснението каза, че, видиш ли, комунизмът ги научил така. И го попитах моя приятел дали може да каже защо въстанията в нашата история са неуспешни. Защото главната причина за неуспешните ни въстания ни обясняваха в училище е, че или рано са избухнали, или късно, но никога – навреме. Та и Чипровското, и Априлското въстание са избухнали ненавреме и това е национална черта. Както и неуважението и отношението към канона е национална черта. Но в случая нещата опират до друго. Всеки би казал: „Какво от това. Езикът се променя. За две неща вече ще използваме една дума, вместо две…“ Но се питам при това положение къде отива езикът ни? Вместо да се обогатява – не с чуждици, както го правим – ние се стремим да направим от езика си език-сюрмах. Да му махнем красотите, богатите лампази на дрехата. Да го превърнем с дрипаво сираче пред катедрала. Колчем кажа „катедрала“ се опитвам да си припомня колко различни думи има за храмовете си католицизма. И храм, и катедрала, и черква, и обител, светилище, олтар, светиня, параклис… И всяка дума си има своето място. Защото не можеш да сравниш параклиса с катедралата и параклиса никога няма да наречеш катедрала. Както в българския език не можеш да наречеш черквата параклис. Може би в България причината се корени във времето, когато не сме имали своя църква. И всеки християнски храм е институциализиран по онова време. Всяка черква е изпълнявала функциите и на Църква… Може би?! Но сега имаме своя Църква. И е време да върнем авторитета на думите…



Ами, това е...

неделя, 7 януари 2018 г.

В ИСТАНБУЛ ЧЕРКВА ЛИ ОТКРИХА, ИЛИ ЦЪРКВА...

ДНЕС ВСИЧКИ МЕДИИ МИ НАДУВАТ ГЛАВАТА С ЦЪРКВАТА "СВ. СТЕФАН" В ИСТАНБУЛ. И ДА ГИ ПОПИТА ЧОВЕК ОТРАЗЯВАЩИТЕ СЪБИТИЕТО, ВЛИЗАЙКИ В ЧЕРКВАТА, ТЕ ЦЪРКУВАХА ЛИ СЕ, ИЛИ СЕ ЧЕРКУВАХА. ЦЪРКВАТА Е ИНСТИТУЦИЯТА - БЪЛГАРСКА ПРАВОСЛАВНА, ГРЪЦКА ПРАВОСЛАВНА, СРЪБСКА, РУСКА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА. ЧЕРКВАТА Е МЯСТОТО ЗА ПОКЛОНЕНИЕ, ХРАМА. ИЗЛИЗА, ЧЕ ДНЕС Е ОСНОВАНА НОВА ЦЪРКВА И ТЯ СЕ КАЗВА "СВ. СТЕФАН"... ТА, НОВООСНОВАНАТА ЦЪРКВА КАТОЛИЧЕСКА ЛИ Е, ОРТОДОКСАЛНА ЛИ Е... КАКВА Е НОВАТА ЦЪРКВА И НА КОЙ ГОСПОД СЕ МОЛИ. И ИМА ЛИ СИ ХРАМОВЕ, Т.Е., ЧЕРКВИ, В КОИТО ДА СЪБИРА МИРЯНИТЕ... И ПОСЛЕ ЩЕ ИСКАМЕ НАРОДЪТ НИ ДА Е ХРИСТИЯНСКИ - АМИ ТОЙ НЕ ЗНАЕ КАНОНИТЕ, НЕ ЗНАЕ КОЕ КАКВО Е. "ПРАВОСЛАВНАТА" НАДЕЖДА НЕЙСКИ БЕЗ ПОКРИВАЛО В ЧЕРКВАТА. ОХ, И НЕ САМО ТЯ... НЯМА КОЙ ДА КАЖЕ, ЧЕ В ЧЕРКВА ЖЕНАТА СЕ ЗАБРАЖДА, ПОКРИВА КОСАТА И РАМЕНЕТЕ СИ, РЪЦЕТЕ ДО ЛАКТИ... 
АМИ, ТОВА Е...

събота, 6 януари 2018 г.

А ВАШАТА ПОЛИЦИЯ...

"Нашата полиция ни пази", ама не съвсем... Питам се само, след като изплъзнаха буквално от ръцете им касоразбивачите, а сега и извършителят на шесторното убийство, какъв е не само силовият, но и интелектуален ресурс на нашата полиция. При това последният десета година е без документи - някак живее, разхожда се, установява интимна връзка, храни се... Какво става в тази Държава и най-паче с тази полиция. Или нещата опират до липсата на какъвто и да е агентурен апарат. Няколко човека решиха, че са център на вниманието и всеки с картонче трябва да бъде изваден на светло. Само че от тези с картончетата е имало и хора не само от ДС, а и криминални, и от Външно главно, или както се нарича там. Така криминалният контингент буквално се разпищоли, добре че няма апетити към нас от страна на Ислямска държава и другите терористични организации... Иван Костовци и други полуидиоти - не могат дори и пълни да бъдат, освен с пари - решиха, че са били оперативно интересни преди 1989 година. А те са били интересни оперативно само от хирурга, който им е правил операция от апендикст... И сега какво ще правим - ще се създава агентурен апарат. Че като знае как се люшка капитанският мостик на Държавата, кой е този пълен идиот, който би сътрудничил на полицията.
Или да разбирам стиха "Нашата полиция ни пази" като метафора. Като ирония... Или като закана... Дано утре същата тази полиция не изкара полицаите маскирани като презервативи по улиците...

четвъртък, 4 януари 2018 г.

БЪЛГАРСКИЯТ ХЛЕНЧ

Българинът обича да хленчи. Артистично. Понякога – с апломб. И ако не успее да се разплаче, докато се оплаква, е готов да разплаче този, който го слуша. Той хленчи, защото е платил току-що каското за чисто новата си кола. Слушаш го с нескрита завист. От време на време се включваш в хленча с типичното за българина: „Да ти имам проблемите“… Само че му нямаш проблемите. И ти иде да завиеш от яд. Насълзяват ти се очите, защото българският хленч е начин да се похвали. Да, българският хленч е българското фукане. Оплаква се българинът, че е теглил заем, защото вдигнал сватба на щерката. Вярно, сватбата е за чудо и приказ, но той говори за заема – каква лихва ще плати, колко хора са се напили на сватбата, сватовете колко били богати – те имали готови пари и не теглили никакъв заем. В добро семейство отишла дъщеря им… Като че ли продават дъщеря. Обикновено българинът хленчи за пари. Сигурно защото очаква всеки, който го срещне на улицата да му поиска назаем. Българинът не тегли пари от банките, българинът тегли от банките. И, като те срещне, започва да се хвали. Как са му вдигнали лихвите, как едва свързвал двата края. И всичко свързва с пари. Българинът се срамува от духовното и нито се оплаква, нито се хвали с него. Дори когато говори за книги, той обяснява колко е плакал над тях, а не какво е научил от книгата. Българинът най-мрази да изпитва удоволствие. За него сексът е наказание. И псува на майка с намерението, да ти стане баща. Или поне баща на брат ти. Не му е чужда и содомията – гони прасето из двора с гол в ръката нож, пък се заканва сексуално на майка му. Като нагледно обяснява на прасето къде точно какво ще и направи. Прасето квичи на някакъв странен език и добре, че не знае български, защото от тези закани може да получи инфаркт. Като докопа прасето и още докато го пърли българинът започва да се оплаква на дошлите да го чуят съседи. Колко пари му изяло прасето, като пред очите им изчислява колко кофи с помия изяло, колко жито е купил за него, колко точно гюбре е изринал от свинарника – въобще не си задава въпросът, че гюбре се рине от обор, от кочина се ринат лайна… Хленчи за свинските си несгоди българинът с надеждата, че тези, които са дошли да му помагат, няма да вземат от месото, което по традиция им се полага. Сядат после с парче кожа в ръка – докато жена му пържи дроб и бели бъбреци – та сядат с по парче кожа колачите, навита като пергаментово четмо и греяна ракия, и започват да съжаляват стопанина. Колкото повече ракия пият, толкова повече го съжаляват. А когато той стигне до сина си, който още спи, но като види, че Гошко – прасето традиционно е Гошко – та, като види, че Гошко не е между живите свини, ще ореве махалата от рев… И ще трябва да купува друго прасе, за да успокои сина си. Последният хленч е за това, че пак ще се мъчи. На другия ден всички участници в събитието се оплакват от случилото се. Държат се за главите и се хвалят, че ги болят всички налични глави, оплаквайки се колко ракия минала през всяка една поотделно. Българинът обича да хленчи. Погледнете само учебниците по история. Ама те оревават орталъка как през век, през два изпадат в няколко вековно робство. Други народи, изпаднат ли в такова, докато не се освободят не спират да се борят. Но българинът се гордее с пеття си века робия. И хленчи, че е бил под робство с такава гордост, с каквато други нации не се хвалят, ако са покорили друг народ. И обичаме да изпадаме в робство не за друго, а да си попъшкаме няколко века. Ама в последно време робствата ни все по няколко десетилетия траят. Тъкмо да почнеш да пъшкаш, и дошли американците да те освободят. Докато го освободят българинът се оплаква от поробителя. После започва да се оплаква от освободителя, като не забравя да забележи, че във вените му тече освободителска и поробителска кръв, защото и едните, и другите били изнасилвали баба му. И тя, постоянно бременна, не е имала време да се изкачи до скалата, за да се хвърли оттам като една горда българка. Но споделяла, че веднъж да роди от поробителя, ще иде и ще се хвърли от скалата. Но го прави в прегръдките на освободителя… Българският хленч край няма. Ето, и сега. Уж седнах да пиша за хленча на българина, пък някак го направих с любов към него.

събота, 30 декември 2017 г.

ПОКОЛЕНЧЕСКИ РАЗМИСЛИ...

Участието на Светлозар Желев, Марин Бодаков и Силвия Чолева в "Библиотеката" днес ми припомниха стиха на Иван Динков:
"И все така известен с неизвестност"...
Хора, като Желев, които нямат един написан ред в живота си - освен в часовете по свободни съчинения в основното училище - се опитват да учат писателите как да пишат. Марин Бодаков, който приличаше на току-що пуснат за малко от помощно училище, и Силвия Чолева, даваха напътствия на пишещите в България. И налагаха критерии, обиждайки четящата публика в България. Защото, след техните напътствия всеки, който обича и чете стойностна литература, но с по-несигурни естетически пристрастия, би се отказал да чете. Разбира се, препоръчвани автори бяха от кръжеца на въпросните коментатори. Младен Влашки, Недялко Славов, Александър Секулов... Единственият аргумент на тримата по отношение на споменатите автори бе, че те са големи писатели, че са написали хубава книга, че са най-добрите... Но това може да го кажат и за всеки непрочетен автор, стига да са чули името му. Това не е литературен поглед върху художествено литературно произведение... Водих кръжок в Смолян и учех децата - някои сериозни автори вече - че вкусът няма нищо общо с литературата. Вкусът е за потребителя. Един професионален писател има естетически критерий. Не е професионално да се каже, че един автор не ти харесва - това е вкусовщина. Аз не харесвам поетиката на Валери Петров, но това не значи, че Валери Петров не е огромен поет. Защото, когато чета поезията на Валери Петров, аз не я чета просто за да я прочета. При моето четене се налагат професионални критерии - постройка, ритъм, език, метафоричност, внушения... Докато при споменатите по-горе няма такъв поглед - те са категорични, без да обосноват своята категоричност. Защото самите те не са автори.
Ако критерият на тримата опира до споменатите от тях автори, всяко издателство би фалирало. Колкото по-нечетивен е един писател, толкова по-хвален е от кръжеца на "Библиотеката". Няма да изброявам какви по-добри и качествени автори се появиха през миналата година, но за това трябва да имаш набито око не за свинските изпражнения, а за бисерите, хвърлени в тях... Разбира се, че приоритетни бяха автори, които не бих приел и в литературен кръжок. С една дума - графоманията бе поощрявана, защото така се създава усещането за движение. Графомани, които не правят разлика между дактил, амфибрахий, ямб или анапест са на пиедесталите. Поради пълната безкритичност към тях те утре ще бъдат верните кученца на тримата. Всъщност, това ми напомни време оно, когато априлското поколение си отглеждаше раболепни кученца и създаде онова прословуто Следаприлско поколение. Всъщност, сега се създава едно Следноемврийско поколение. Но си нямат един Джагаров да извика: "Здравей поколение, младо и талантливо"... Защото и в ноемврийското поколение не се появи автор на неговото ниво. Функцията на Джагаров сега е иззета от Едвин Сугарев... Но всеки би се сетил, колчем се спомене Джагаров: "Земя, като една човешка длан"... За кой стих от Сугарев ще се сетим... Или пак ще опрем до стиха на Иван Динков: "Все така известен с неизвестност"...

неделя, 24 декември 2017 г.

ВРЕМЕ Е ДА СЕ ПРОМЕНИМ ПОНЕ МАЛКО, НАЛИ...


Добре, де... Не ви ли напомня днес малко на времето, когато срещу седми ноември, или срещу девети септември - БНТ излъчваше филми за партизанското движение. Лееха се революционни песни отвсякъде - нямаше молове, но се лееха в кварталния магазин, в ЦУМ, ГУМ и други такива магазини. Ходехме с високо вдигнати глави и, едва ли не, марширувайки - защото пускаха маршове... Сега вървиш из моловете и кварталните магазини и, а си мръднал глава, а са ти прозвучали сребърни звънчета. Дядо Коледа доведе и Снежанка - нищо, че са от различни географски ширини. А географските им ширини отговарят и на идеологически дължини... Вярно, телевизиите са повече от две. Но пък за сметка на това всички тези, които играеха навремето Митко Палаузов и овчарчето Калитко сега играят Христос. Заливат те религиозни филми така, както навремето те давеха в шлепове на Дунава по време на Септемврийското въстание... Разбира се, че дядо Коледа си няма Снежанка, защото, обзаведе ли се с такава гейорганизациите ще го набучат направо на рогите на Рудолф. Ще сметнат връзката на дядото със Снежанка като обиден намек за тяхната сексуална ориентация. Но въпреки непознаването на тези митологии сценаристите му пуснаха Снежанка и на всеки му се иска да заеме мястото на червендалестия дядо. Друг е въпросът, че вместо червена точка му сложиха червен нос на старчето, защото от една страна може да бъде обвинен в педофилия, а, от друга страна Снежанка си е чиста геронтофилка, а елените им ги пробутаха, за да не се сърдят содомистите...
И от времето на девети септември и седми ноември оставиха знамената и с тях загърнаха дядо Коледа... И нищо, нищичко не се е променило. Само ритъмът на маршовете е сменен. И никой не се интересува от факта, че тогава, по време на партизанските филми и маршовете, може да е имало хора, които не са вярвали в комунизма така, както и сега може да има хора, които не вярват в създателя на първите комуни...

събота, 23 декември 2017 г.

ЗАТВОРЕНО ПИСМО ДО "БИБЛИОТЕКАТА" ПО БНТ

Окончателно ме убедиха от "БИБЛИОТЕКАТА", че "авторитетите" в тази литература - съзнателно не слагам ЛИТЕРАТУРА в кавички - та окончателно ме убедиха, че е пълна с дебили тази литература. 
Светозар Желев ми представя две "гениални" книги, едната дори била събитие на българската литература, която надграждала първата част и т.н. (Иде реч за втората част на "Сестри Палееви)... Той не бил чел втората част, но тя била от най-доброто, което е излязло в България през 2017 година. Машалах, ашкоолсун и аферим на такива, дето ме убеждават авторитетно да чета това, което и те не са прочели.
Другият персонаж - Силвия Чолева... И тя ми критикува поезия и ме убеждава да ползваме задължително издателства, защото редакторите... и т.н... Пази Боже, не дай си, Господи, да ме редактира такова нещо като нея... Че аз по-скоро ще се откажа от писането, нежели Силвия Чолева да ми бъде редактор... Били графомани тези, които се самоиздавали. А ти, Силвенце, пиле шарено, къде си тръгнала да се слагаш барабар Петко с поетите? Не научихте нито стихосложение, нито видовете рими, нито що е метафора и как се прави такова нещо. Тя, метафората, няма сложни изисквания, но има едно условие - трябва да носиш таланта на поет. Това долу, ако е еталон на твоите размисли за това, как не трябва да се пише и на какъв редактор не трябва да се попада - съгласи ме. За такъв пример го приемам. Но после се оказва, че било твое стихотворенийце. Е, това наистина е пример как не трябва да се пише...


"ПЪТУВАНЕ
Къде е Индия, къде е?
Онази бременна, която носи хляб,
дали тя знае пътя?
Пеша, с кола или на кон да тръгна за натам?
Разбягва се пейзажът - 
такава постна равнина - къде да се опреш?
Все тичаш, бързаш да опиташ
подправките и камъните, музиката,
прозрачните воали по бедрата - всичко,
което змията или дракон би прошепнал.
Къде са кравите,
водите на Реката,
къде е Владетеля на пустотата?
Къде е хлябът - ужасен глад е тука.
Засищат ли зрънцата от ориз
на пътника стомаха изчовъркан?
Стоя си върху стола и повръщам
думи."
Така и не стана ясно до края на този набор от логически несвързани думи, разделени от препинателни знаци, коя е бременна - Индия, някоя случайно преминала през мислите ти, безпътница, шофьорка на появила се кола, пешеходка или конничка... Изяснявайте ги понякога тези неща. Може с местоимение, пълен член, препинателен знак - може да се получи. Но, явно редакторът в това издателство е нескопосан. Пейзажът се разбягвал, пък бил постен - животинка да имаше някъде, а то - само вегански пейзаж. Постничък е пейзаж без прасенце, без кравичка, без говедце някакво - трябва да се задоволи читателят с единият автор, ама и той постен ще се окаже. И, уж всичко постно, грам мръвка в този пейзаж няма - пък изведнъж някакви воали, някакви бедра... Освен ако не са бедра на равнобедрен триъгълник, който напомня в кубизма на пупис... И тук не се изяснила степента на постите... Но поне този равнобедрен триъгълник с воалите си го посолила малко, малко мерудия си му турила - подправки, демек, както казваш. Да се чуди човек после как на такъв постен пейзаж е налетял дракон, че и змия на всичкото отгоре. Дракон, или змия... Или читателят да си подбере. Но, за да си строшат зъбите тези митични същества, подправките са омесени с камъни... Тъй им се пада... Туй Кумчо Вълчо от "Червената шапчица" камъни да яде пред тези птеродактили... Птеродактили в постен пейзаж. И, след като ни засити с камъни, змии и гущери защо реши, че ще хапнат и ориз? Вероятно оризът го поднасяш за гарнитура. И пътник накрая... В началото нещо бременно се появи, ама накрая, само след 13 реда - не бих ги нарекъл стихове, защото стихът има друго изражение в теорията - и практиката - на литературата - та бременното нещо в началота се оказва от мъжки пол. Пътник. А повръщащите сме всички ние...
И ти ме учиш как се пише поезия. Недей така, бе, чадо нескопосано. Съжалявам, не мога да не изрека тези съкровени думи къмто теб... 


С една дума - не повръщайте думи... Това нещо ме убеди окончателно, че тези, които пишат в България, т.е., новите законодатели на българската литература нямат нищо общо с литературата...
А, да не забравя - и онова същество от Пловдив, което си създаде клакьори покрай издателството ... Господи, колко пари хвърля тази графоманка, за да я потупат по гърба? Да беше дала тези пари в сиропиталищата поне...

вторник, 19 декември 2017 г.

България се е превърнала в офшорна зона за криминално разпространение на крадени книги

ИНТЕРВЮ В BIG 5


1. Г-н Стоянов, вие сте в дъното на сигнала до ГДБОП с който беше блокиран сайт разпространяваш незаконно над 39 000 заглавия. Има ли ефект това действие до момента?

- Да. Затвориха една платформа за електронни книги. Беше качена в Ясперс. И две групи във фейсбук. Но това е само началото. Защото се образуват нови групи. Съвсем наскоро в една от тях българка, живееща в Германия писа, че, живеейки в Германия, не можела да сваля книги, защото това било много строго там и глобите били солени, а и се носело наказателно преследване. Заради това искаше книгите да бъдат сваляни тука и да й се пращат по електронната поща. Излиза, че ние сме офшорна зона за криминално разпространение на крадени книги…

2. Какви промени трябва да се направят в НК за подобно нарушение на авторското право? Какви трябва да бъдат наказанията?

- Низкият праг на наказуемост на подобно деяние връзва ръцете на следствие, съд и прокуратура. Тъй като може да се извършват обиски за деяние, за което е предвидено наказание за над пет години лишаване на свобода, а в случая е предвидено до пет години, не може да се изиска обиск и събиране на доказателствен материал – компютри, носители, облачни пространства, пощи… Има и друг проблем. В Наказателния кодекс се преследват тези, които дават помещения за проституция и криминални деяния. Ние живеем вече в един виртуален свят – просто трябва една алинея към този 155 член от НК, който да регламентира акаунти, сайтове, платформи, на чиято „територия“ се извършва разпространение на пиратски копия на книги, филми, музикални произведения и други, като виртуални къщи. Не е неконституционно и един ден трябва да стане. Събирането на трафични данни от операторите… В момента те се пазят до половин година – в България има 120 оператора с лиценз за разпространение на интернет. Знаете ли, че дори разпространителите на детска порнография остават ненаказани, защото шест месеца след качването в интернет изчезва айпи адресът. В някои страни – бели, както ги наричаме – има задължителен софтуер, който следи какво се качва. Да се задължат фирмите, разпространяващи интернет да качат такъв софтуер и тогава да им се издава лиценз. Между другото, в Германия има само пет оператора, разпространяващи интернет. Това значи ли, че Германия е по-малко демократична?

3. Какви промени трябва да има в Закона за авторското право според Вас? И очаквате ли те да се случат?

- Странно е, че в Закона за авторското право и сродните му права няма нужда от големи промени. Може би в частта за доказване на нарушаването му. Санкциите трябва да се вдигнат. Но нещата опират и до доказуемост, а това става от органите и по НК. Но би могло да се помисли за условно признаване на 3000 бройки щета. Т.е., ако се установи, че има нерегламентирано копие от филм, книга, музикално произведение или друго, защитени от Закона за авторското право, по презумпция да бъде наложена глоба в размер на стойността на минимум 3000 бройки. Ако книгата струва 10 лева, този, който я е качил без разрешение на носителя на авторските и права – автор, изпълнител, издател – да бъде наказан със себестойността на три хиляди копия, което прави тридесет хиляди лева... Та да видим как би се отразило това на платформата, която разпространяваше 39 000 книги. 39 000 книги по 30 000 лева прави приблизително около 1 117 000 000. лева, нали… Това би довело до един възпиращ ефект. Да видим дали някой може да си позволи такава сума… Но за целта трябва операторите да бъдат въоръжени със съответния софтуер – както вече казах, това не е конституционно. Защото, от друга страна, къде отива моето конституционно право на труд? Значи, излиза, че не е конституционно правото ми на труд, а е конституционно правото на крадеца да краде…

4. Има ли автенитична култура у нас, но такава достъпна до хората, или всичко е копи-пейст?

- Всеки културен продукт е автентичен. Ако е произведение на културата, разбира се. Имаме великолепни писатели, художници, музиканти… Е, някои от тях правят ерзац култура. Но така е във всяка страна. Остава накрая най-стойностното. Спомням си една история навремето. По споразумение трябва да се издаде във Франция антология на българската поезия. В един момент французите казват, че не искат да правят антология на българската поезия, а искат да издадат антология на Ламар. Нашите казват, че, видите ли, ние сме вкарали такива поети като Младен Исаев, Джагаров, Левчев… На което французите отвръщат, че такива поети те имат, но такова самобитно чудо като Ламар нямат и това ще представлява интерес за френската публика. Бай Лалю Маринов все още смятаме, че не е гениалния български поет, но той наистина е един от най-самобитните поети на 20 век. Различен е. Автентичен е. Тази самобитност на Ламар не бих я заменил за 1 000 (тъй като го подкарах на цифри) та не бих заменил Ламар за 1 000 Георги Господиновци, който ме учи как не трябва да се ползва българският език. Но това е друга тема за разговор. 


5. Има ли живот в книгата? Питам за книгата, а не за писаното слово?

- Разбира се, че има живот. Но той не е дълъг. В момента на електронната книга все още се гледа така, както свикналите да четат папирус са погледнали на печатната книга. Аз съм за електронната книга. Разлистването на хартиен носител е навик. Не може да разлистваш тридесет, или петдесет години книжка и изведнъж да се наложи да не… плюнчиш пръста, условно казано. Да не говорим колко гори ще бъдат спасени от набезите – да си го признаем – на хилядите графомани. Така, както вестникът загуби пръв тази война с електронните медии. Аз самият съм с електронна книга – няма нито една книга, която да не е платена, или с изтекли авторски права. Последното важи само за българските автори, защото книгите на чужди автори – дори Шекспир и Достоевски, които са изтекли права, всъщност са с авторски права на преводачите. Така че тези, които уж качвали само книги на чужди автори с изтекли вече права да си направят труда и да видят кои са преводачите на тези книги.

6. Мислите ли, че е възможно заради масовото навлизане на технологиите, българския език постепенно да остане на втори план?

- Забелязва се едно унифициране на езика. Той постепенно става все „по английски“… Но така е било с езика ни и след 1878 година. И по време на Отоманското владичество. Пък и преди. Мисля, че сега езикът ни е с около 40 % турцизми. Всъщност, от първообраза на българския език са останали десетина думи. За справка, в унгарския прабългарските думи са около 300. Излиза, че в Унгария говорят по-български език от нашия сега. По автентичен български. В този смисъл ми се иска да споделя нещо, което не е разглеждано в критиката ни и в изследванията за Ботев. Той, ако се вгледаме внимателно, не е архаичен дори от днешна гледна точка. Автори като Лилиев и Траянов, писали до петдесетте години на 20 век са далеч по - архаични от него. Но Ботев е знаел седем или осем езика – турски, румънски, украински, полски, руски, френски и още няколко. Някои от тези езици са били завършени по онова време. Мислейки с граматиката на тези езици, но на български, не можеш да не промениш собствената си реч. Това е и причината, според мен, поезията му да не бъде разбрана от съвременниците му. Стамболов има далеч по-голяма популярност тогава. И това се дължи не на посланията в поезията на Ботев, а на непознатия му език. Една от задачите на писателя е и да съхранява – развивайки – езика. Да съхранява думи. Хайтов в „Бодливата роза“ казва, че голяма част от езика ни се съхранява в жаргона. И е абсолютно прав. Т.е., писателят създава собствен сленг, кодиран език, познат само на неговите читатели. Зависи колко широко скроен е писателят. Така че аз би трябвало да бъда доволен, че в съвременното ни литературно пространство бродят еднодневки като Георги Господинов, йордан ефтимов, разни дойновци, пенчевци, сугаревци и други разни, завършващи на „вци“…

7. Какво е езика? Как ще обясните вие на подрастващите неговото значение?

- Жива структура. Биологичен организъм, който извървява своя път от раждане до смърт. Но с каквито и финтифлюшки да го кипрят, той може да бъде спасен само със собствен генетичен материал. Т.е., колкото и турцизми, англицизми и русизми да го кичим, на него могат да бъдат присадени само думи от собствената му генетика. И това съхранява езика.

8. Мислите ли че у нас днес шефстват графомания и плагиатството?

- За графоманията вече отворих реч. За плагиатството – винаги ги е имало. 

9. Какво мислите за творческите съюзи? Минали им времето и какъв е техния смисъл днес?

- До известна степен творческите съюзи обслужват предимно персонажи от предишния въпрос – графомани и плагиати. Нещо весело и трагично ще кажа. Когато внесох предложението за промени на НК в Народното събрание пратих писмо до СБП да се присъедини към каузата. След седмица ми бе отговорено, че е трябвало да го дам първо на тях и то да бъде внесено от тяхно име в Народното събрание. Ето ви доказателство за сборище от графомани и плагиати на едно място. Защо не подкрепят едно такова нещо? Има ли някакво значение кой го внася? Аз преди петнадесет години връчих един поцинкован ибрик на СБП с гравирана табела „ПЪРВА НАЦИОНАЛНА НАГРАДА НА СБП – ПОЦИНКОВАН ИБРИК ЗА ПОДМИВАНЕ НА ЗАДНИ МИСЛИ.“ И им заявих, че, тъй като не мога да членувам в организация, носителка на подобна награда, напускам съюза. Те не разбират, че всяко изчакване на тези промени в Наказателния кодекс и в Закона за авторското право обрича на изчезване професията „писател“. От тази професия един ден ще останат само кавичките. Защото се обезсмисля. За съжаление, поради свития пазар у нас, дори и преди 1944 година не е имало писатели, които да се издържат от тиражите на книгите си. Традицията продължава – те са или наредени пред някоя партийна централа, или пред някой спонсор. А това задължително води до загуба на свобода. Свободата май се оказва само икономическо понятие. Ако ти не можеш да живееш от труда си, от професията си значи, че тази професия не се търси, не е атрактивна вече на пазара и ти трябва да се преориентираш…

10. Какво мислите за политическата ситуация у нас? Харесвате ли например Борисов, ГЕРБ и Патриотите?

- Отговорът ще Ви изненада. Аз имам книга със заглавие „България, писана с Бойко Борисов на шията“… Но смятам, че той извървя един доста дълъг път в сравнително късата си политическа кариера. Лошото е, че този път бе вървян по гърба на този народ. Но не можем да отречем, че тогавашния Бойко няма почти нищо общо със сегашния. Да вземем само инициативите му на Балканите. Македония не е антибългарски настроена – и това като държавна политика. Македонците махат паметници, признават наши Национални герои, поети, писатели като наши. Отношенията ни със Сърбия и Гърция са на друго ниво. Това са безспорни успехи. Аз разпространявам сам книгите си и на година правя по 170 хил. километра. Огромна разлика има в пътищата преди, и пътищата сега. Огромна е разликата. Дори в междуселските пътища. Разбира се, че има още много да се прави. Но нещата опират и до нашата инициативност. Ще разкажа една история. Пада поледица във Видин, а аз съм с летни гуми. Набелязвам гумажийница, която отваря в 8.30 (според работното време) и към 10.30 преди обяд с 400 лв. ръка казвам „Добър ден“ в тази гумажийница. Собственикът ми казва своето добър ден и аз му съобщавам, че искам нови гуми. Той още по-недоумяващ ме поглежда и в 10часа и 35 минути вече ми казва, че още не са закусили, после трябвало да пият кафе и … да съм дошъл по-късно, защото въобще не му трябват тези 400 лева. Последното не го каза. Но аз реших, че тука няма да сменям гуми. Ако ще на шейна да изляза. И, тъй като не пуша, не чопля семки, не дъвча дъвки отивам в една баничарница – нещо трябва да дъвча, докато поледицата мине. Жената ме погледна, попита ме учтиво какво искам, посочих баничка, тя… плю на пръстите си звучно, разлисти с плютата ръка хартия, хвана с плютата ръка баничката, после я постави върху плютата хартия… Най-много отрицатели на Бойко Борисов има в този край. А са фантастични хора. Но ги тресе синдромът на Дънинг-Крюгер. Те могат и разбират от всичко, само тези, които са над тях нищо не разбират. Смятам, че всеки в себе си носи по един Бойко Борисов. Трябва да изкореним този Борисов в нас. Нека, освен недостатъците му, да видим и какво се прави. За останалото има съд и съответните наказания… Но нека първо да накажем онази представа за Бойко Борисов в нас. Не съм негов защитник. Бих могъл да говоря много против политиката му. Но нека да кажем и нещо добро. Защото го има, нали… А относно Валери Симеонов – имам една фраза отпреди тридесет години. Често я ползвам: „ВЪВ ВРЕМЕ НА КРИЗА НАЙ-КОНВЕРТИРУЕМАТА ВАЛУТА Е НАЦИОНАЛИЗМЪТ“… Мисля, че прекалено много внимание обърнахме в това интервю на Валери Симеонов, нали?!

11. Какво мислите за президента Радев? С народа ли е действително или си постила за бъдеща политическа кариера?



- Един добър Президент. А наши президенти доказват, че след мандат обикновено търсят да се свържат с метеорологичния институт. И им е слънчево перманентно. Знаеш ли какво е характерното за дебила? И двете страни на лицето му са абсолютно еднакви… И усмивката му не слиза от лицето. 80 % от нацията се опита да заприлича на едно такова нещо. Радев не дава подобни ищмари… Пък и каква политическа кариера може да има един Президент след мандата си? Освен да продължи да работи за България в качеството си на Президент… Радев се опитва да го направи отсега – създавайки съвет от президентите ни. Е, единият ще го раздава като нещатен метеоролог, но дано да е вярна поне прогнозата…