сряда, 24 май 2017 г.

ТЯ

                                                            На Петър Мичев (Педро)

Има разкази, които не можеш да започнеш. Защото не знаеш как да ги завършиш. Има разкази, които не могат да се започнат, защото не знаят как да свършат. Като хората. Защото има и хора, които не трябва да се раждат, защото не се знае нищо, след като свършат. След като си отидат. Все едно, че не са се раждали. Има такива хора. Както и такива, които са постоянно до теб, пък не знаеш в кой век са се родили. Има и такива, които се раждат сега, пък са в някакъв друг век. Век, в който не знаем какви мръсотии са си правили, но знаем, че там живеят хора на честта, защото дори тези – като Дантес, разбира се – са защитавали честта си на дуели, въпреки че на дуела победеният е Пушкин. Победеният е Пушкин, пък на него издигат паметници, не на Дантес. Странно, навсякъде по света паметници издигат на поетите, които са лоши стрелци. Ако бяха добри стрелци дали щяха да бъдат и добри поети? Не знам. Странни неща стават понякога. Като тази, която не зная как да започна, защото зная как завършва.
Та седим си с Педро в едно кафене в Плевен. Не мога да мина през Плевен и да не му се обадя. Кафенето той го избира, защото зная къде е. Не ми е най-любимият град Плевен, но индиректно съм свързан с него – мама е живяла там, дори са и правили операция от апандесит. И защото нямали дядо и баба пари за операцията, мама, след операцията, слугувала две години на доктора, който я е оперирал. Трябва да му го разкажа някога на Педро. Но сега седим с него, той кафе пие, аз мляко, студено като женско сърце. Такова мляко поръчах на момичето, което се води сервитьорка. Но е объркала гърдата – аз и казах млякото да е от лявата, тя носи от дясната мляко. Какво време доживяхме – да не знаем коя цица от коя страна ти стои… Мама, която е била слугинче две години в Плевен ми е казвала, че няма мръсни думи. А аз после се убедих, че има мръсно мислене с думите. Най мръсните неща са ми причинили хора, които се изчервяват стеснително от мръсни думи… 
Педро е много, ама много добър художник, пък се върти на стола, като че ли има шило под себе си. И не защото минават хубави момичета пред взгляда ни, – тука руският просто е на своя територия, Плевен все пак – а защото чака възрастна дама, която не познава. Била облечена в жълто обаче и Педро търси с поглед всичко жълто, което не е такси. Тъй, де. Ние си имаме коли и дори понякога си говорим както за коли, така и за казарма. Чудно ми е нашите деца от мъжки пол за какво ще си говорят. Не са били войници, дано някога поне шофьори да станат. Защото иначе трябва да си разказват само спомени за нас. Не, че няма да им оставим достатъчно спомени. Ако се научат да продават историите за нас, няма да им трябва да им завещаваме и авторските права за нещата, които правим с Педро – картини, книги… Имаше такива партизани навремето – разхождаха ги из училищата и разказваха  как са обирали мандрите, за да няма богатите какво да ядат. Ами те, се питах тогава, като богатите няма какво да ядат, значи, че са станали бедни. А, след като са толкова бедни, защо партизаните не им дадат… Ама не са им давали и това си е.
Та с Педро седим и чакаме жената в жълто. Романтично. Жена в жълто с найлонов плик в ръка. В плика трябвало да има картина от Педро.
Рисувана отпреди тридесет и пет-четиридесет години. Връщала я жената. Хората се бият за картини от Педро, аз сервитьорката, колкото и хубава да е, бих дал за картина от Педро. Заедно със сметката, разбира се. А тази дама в жълто ще му я връща… Цъкам с език, не мога да повярвам.
Но идва жената. Вярно – в жълто. Вярно с плик. Вярно, че в плика има картина. Дори пликът, тъй като е малък, е разкъсан и свързан с кламер, защото иначе картината не се побира. И жената казва, че преди години – тридесет и пет-четиридесет години било – получила картината в знак на благодарност, защото гледала двадесетина дена едно дете. Майката свалила картината от стената и я дала на тази жена. Която, от своя страна много обикнала картината. Толкова я обикнала, че не искала да се разделя никога с нея. И дори в галерия не е влизала, защото си имала картината на Петър Мичев. Но скоро влязла в една галерия, в която видяла, че имало картини от Педро. Погледнала картините и попитала колко струват. И, когато и казал галериста, че едната струва две хиляди и петстотин евро (2 500 евро) жената поискала телефона на художника. Нямала вид на човек, който може да извади такива пари за картина и галеристката дала телефона. Обикновено не го дават, защото си мислят, че ще се договорят за друга цена клиентите и ще загубят процента, но жената нямала – и дори не давала вид на човек, който може да извади дори в левове такива пари.
Държи картината пред очите ми и я връща. Защото с нищо не била заслужила да държи в къщата си такъв скъп подарък, като тази картина на Педро. С нищо не била заслужила такова скъпо нещо и връща картината, защото искала, като си отиде от този свят, да е с чиста съвест.
А толкова много си харесвала картината и живеела с нея. Даже си говорила с нея, тъй като друг нямало с кого да си говори вкъщи…

Ами, това е…

неделя, 14 май 2017 г.

БЕЗ ДУМИ



Защо крещите сега за съборената двойна къща в София? Защо не събирахте пари, докато тя се рушеше? Защо нещо, което е завършило след безхаберието ни трябва да се възобновява със задна дата? Вместо да се сложи паметна плоча на построения гараж, която да оказва мястото за безхаберието българско.Сега със задна дата ще я вкарваме в регистър за паметници на културата... Какво направихме преди разрушаването, освен да мълчим и да чумосваме наследниците, които са я превърнали в развъдник на плъхове, змии, улични кучета и котки?...

НЕ Е НАРОД ТОВА, НЕ Е НАРОД... ЗА НАЦИЯ ВЪОБЩЕ И НЕ ИДЕ РЕЧ...

понеделник, 8 май 2017 г.

ЧЕСТИТ ДЕВЕТИ МАЙ - ДЕН НА ПОБЕДАТА НАД ХИТЛЕРОФАШИЗМА



ИСКА МИ СЕ ДА КАЖА НЕЩО... МОЖЕ ДА ИМА НАПРАЗНО ЖИВЯН ЖИВОТ... НО НАПРАЗНА СМЪРТ В ИМЕТО НА ЖИВОТА НЯМА... ЗАРАДИ ТОВА НЕКА ТЕЗИ, КОИТО ЖИВЕЯТ НАПРАЗНО НЕ ПРЕЧАТ ПОНЕ НА ТЕЗИ, КОИТО ДНЕС ПОЧИТАТ ПАМЕТТА НА ЗАГИНАЛИТЕ ПО ВРЕМЕ НА ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА... ВСЕ ПАК ТЕ СА ГО НАПРАВИЛИ БЕЗ ДА ПОДОЗИРАТ, ЧЕ ЩЕ СЕ РОДЯТ И ТАКИВА, КОИТО НАПРАЗНО ЩЕ ЖИВЕЯТ... ПОЗДРАВЯВАМ ВСИЧКИ С ДЕНЯ НА ПОБЕДАТА, КОЙТО БИ БИЛ НЕМИСЛИМ БЕЗ ТЕЗИ, КОИТО СА ЗАГИНАЛИ В ИМЕТО НА ЖИВОТА...








Резултат с изображение за 9-ти май 1944 година

неделя, 7 май 2017 г.

ОТВОРЕНО ПИСМО ДО НЕДА АНТОНОВА



Неда Антонова с рекламна статия за Левски в "Списание 8"... Поредно доказателство, че писател не трябва да се прави на историк. ИСТОРИЯТА, ДРГА МИ НЕДА, Е НАУКА. Инструментите на литературата са метафора, хипербола, сравнение... Инструментите на историята са други - дати, документи, артефакти... С една дума, литературата си служи с НАТАМАНЯВАНЕ НА ФАКТИТЕ, и ти прекрасно го доказваш в "статията". Че и за удобство на русофобите твърдиш, че Русия е имала интерес от обесването на Левски. Че и фалшифициране на писмото му до Каравелов вкарваш, за "убедителност" някаква... От девет кладенца вода, че да напълниш собственото си море от недостатъчност във фактите...На няколко пъти бъркаш "съд" с "комисия." Много, много натамяняване. А и Левски е обесен по предложение на комисията не само заради убийството на слугата на Халача, а и за поръчителство на убийство, за което Димитър Общи признава по време на разпитите. При очна ставка, при това. Левски отива да обере Халача не защото сбира пари за оръжие, а да вземе лепта за заточениците в Диарбекир. Пък и никъде не се споменава в условно наречената "статия", че той иска пари от Халача след обира на Арабаконак. И Халача отказва, защото парите от обира са били изпити и изядени по механите и с тях не е купена ни една пушка... Както сам казва: "Няма да Ви слугувам на шкембетата"... Такова нещо се казва само на хрантутник. А Халача същата година е издържал 20 (двадесет) българчета студенти в Рим, Париж и Виена. Достоен българин, който, от измислячи на историята, е окепазен... Намесвам се като българин с ясното съзнание, че като писател съм отговорен да не се домитологизират вече историческите ни личности. Всеки писател, докосвал историята ни, е оставял само недоумения в историорафията ни. Като се започне от Вазов, та се стигне до Хайтов. Защото в часовете по история не изучаваме Априлското въстание, а "Под игото" на Вазов. А аз искам история да се учи. За литературата има часове по литература... И кафенета, в които да си разказваме месали, драга Неда... Ако си написала роман, и той е хубав, не е задължително да го обясняваш чрез манипулиране на историята. 


Нека да спрем това своеволие. С това няма да станем нито по-големи писатели, нито ще променим историята. Но за сметка на това ще я изцапаме и изопачим. А това е вредно за поколенията, които искат истината...





Стр. 198 и 199 от "Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд". Книгата съдържа стенограми от разпитите на Левски, Димитър Общи и останалите свидетели и сподвижници. В представените страници Левски и Димитър Общи признават за убийството на ловешки Дякон. Дяконът, както става ясно, е убит по нареждане на Левски от Димитър Общи. Левски е предложен за смъртно наказание от Комисията на базата на това убийство и убийството на чирака на Халача от Ловеч. Явно Неда Антонова не е попадала на тези документи, което е недопустимо от гледна точка на историчната достоверност. Което доказва, че писател не трябва да се меси в историята... 

петък, 5 май 2017 г.

ДЕНЯТ ЗАПОЧВА С... ЛИПСА НА КУЛТУРА

Сигурно много, ама много съм остарял. Сигурно ставам все по-консервативен и по-консервативен. Въпреки че това може да бъде казано и по друг начин. Оставам верен на изкуството - писане, актьорско майсторство, живопис, пластика, музика... Но "консуматорите" на култура да бъдат обявени за културно събитие говори само за ниското ниво на създателите на изкуство. Или на неговите популяризатори. Защото все по-често в информационните предзавания за култура се появяват ВЛОГЪРИ (дори не зная как се изписват), ПЪРВОРМАТОРИ (вероятно така се наричат тези, които правят пърформънси)... Колкото по-малко знаеш за класичността в изкуството, толкова повече ти поет, художник, артист въобще. Ако не знаеш що е мъжка, женска и асоннасна рима, ако не знаеш какво е ямб, хорей, дактил, амфибрахий - толкова по-добре, по освободен "автор" си ти. Ако не знаеш какво е анатомия, перспектива, баланс в скулптурата - толкова по-добре. Ти си човекът, който прави изкуство. Майната му на Дали и неговото: "Научи се да рисуваш като старите майстори, а после прави каквото щеш"... Важното е да произхождаш от някакъв кръг, за да си артистът, готов да се появи с шапка в някоя медия така, както с шапка влиза в галерия, книжарница, библиотека... Защото шапката е дрескод, а навремето бе признак на неуважение...
Както и художници, които още не са се научили да рисуват, но са синове и дъщери на други художници и трябва да бъдат назначени за такива. На това трябва да се казва приемственост, но иначе се нарича по друг начин. Преди много години се опитах да изброя наследствените поети в България - по пряка линия. Стигнах до 68, като първи бе Пенчо Славейков, а последен тогава в списъка бе Владимир Левчев. Между другото, ако имахме литературна критика то тя би се заела с този феномен, в който май Славейков-син е надминал баща си... Но въпросът не е в това. Въпросът е в неистовия ищах медиите, представящи култура, да представят консуматорите на култура като културни събития - влогърите, примерно. Бум в това отношение прави "Денят започва с култура" по БНТ. И докато влогърки и влогъри, нарекли себе си съвсем НЕцинично ДРЪЖ МИ ПУКАНКИТЕ се вихрят на екрана, без да знаят дори какво да кажат, талантливи и ИМАЩИ КАКВО ДА КАЖАТ писатели, художници, музиканти, артисти са наритани в кюшето, като дори хрониките им са недостижими. Достъпът до хрониките е нодистижимост някаква. Т.е., ЕРЗАЦ КУЛТУРАТА е в настъпление. Всичко, което не знае що е култура е обявено за културно събитие. Може би това е комплекса на група журналисти, мълчали преди 1989 г. и сега правят опити да избият комплексите си като първооткриватели. Културни събития биват подминавани, а през същото това време се обявяват за събития в литературата дори текстове (трудно ми е да кажа ПРОИЗВЕДЕНИЯ) които преди години бяха подминавани от издатели не поради цензура, а поради ЕСТЕТИЧЕСКА ПРЕЦИЗНОСТ. Хора, обявени сега за явления от нискообразовани журналисти (образоваността не е продукт на образователната система, а непрекъснато самоусъвършенстване), та хора, обявени за явления сега преди години щяха да въртят куйруци край някое от издателствата с надеждата да бъдат забелязани. Но сега те са еталон в културната ни продукция. През това време сериозни автори биват подминавани, в медиите никой нищо не казва за тях, защото... правят изкуство. Защото правят литература, музика, живопис, пластика - все непонятни за "пиарите на изкуството" в някоя от телевизиите ни. Може би само BIT прави някакво изключение. 
"ДЕНЯТ ЗАПОЧВА С КУЛТУРА" и производното и "БИЛИОТЕКАТА" дават път на графомания - откровена, при това. Някаква Силвия Чолева, Г. Г., й.е., П.Д и ред графомани не слизат от екрана и размахват, начело със своята вождка и учителка Божана Апостолова, та размахват пръстчета от екрана и сочат що е това култура. Поради липса на база за сравнение хората приемат това на доверие, на принципа "Видях по телевизията" и тотално смъкват критерия си за изкуство. Какво повече да кажа, освен че ме е гнус...
Ами това е... 

събота, 29 април 2017 г.

ЦИГАНИНЪТ

Събота. Късен следобед. Като в песен. Денят обещава да свърши така, както си е дошъл - безоблачен и скучен. На паркинга пред кооперацията спира кола. Даже паркира. Аз съм на терасата и гледам. Чакам да започнат новините в 19.00 и имам още пет минути, дадени ми да освободя пространство в мозъка си за тях. От колата слиза циганин от ромски произход - според американския стандарт мога спокойно да го нарека РОМО-МАНГАЛ. Действията му също издадоха неговия произход и той извади празна пластмасова бутилка от минерална вода от добре паркирания си автомобил. Освен, че я извади, я и захвърли в храстите до паркинга. Извиках от терасата нещо, което носеше смисъл на не замърсявай околната среда, но по-сурово. Без ни най-малък намек за майка му, защото, от скоро време циганките в България и от псувня забременяват. Поне такъв им е скоротечен прирастът. А аз не искам да унищожавам нищо българско и родно чрез репродуциране на малцинствени групи. Циганинът вдигна по ромски отривисто глава и си помислих, че е пожелал някои от моите роднини по женска линия. Задържа главата си високо вдигната, като партизанин на разстрел, взрян в слънцето, което изгрява откъм Съветския тогава съюз и изрече:
- Точно така. Извинявай. Благодаря. Така трябва да си правим забележки, ако искаме да ни е чисто.
Обикновено в такива случаи по стар български обичай псуват, замерят те с други захвърлени предмети, стига да са големи, тежки и твърди. А циганинът благодари. Взе захвърлената бутилка, огледа се за кофа за боклук, приближи към нея, изхвърли празното шише. След това се наведе, събра изхвърления от улични котки и кучета боклук, и го върна в кофите...
Като се замисли човек - какво пък чак толкова страшно има, ако след години на тази българска територия останат само цигани. Поне ще почистят това, което сме оставили ние - българите...

петък, 14 април 2017 г.

НЕ ОБЕЗЛЮДЯВАНЕ, ОБЕЗЧОВЕЧАВАНЕ НА СЕЛОТО

Такъв текст отдавна исках да напиша. Обикалям България – за малко да напиша „страната“. Не, че няма да е вярно, но един от белезите на обезчовечаването е страхът да произнесеш България – едно, защото ни е втръснало да се кълнат в нея, друго, защото обезчовечаването девалвира първо думи като РОДИНА, БЪЛГАРИЯ, ПАТРИОТИЗЪМ. Кога започна обаче това обезчовечаване. Някои замерят демокрацията с де какво намерят, навличайки и всички вини за това. Но нещата са процес, който не започва от днес. И никакви постановления – преди 1989 година те бяха спасителния пояс на давещата се в отчуждението човещина. Имаше постановления за населяване на Странджа-Сакар, за връщане на хората на село, даваше се земя за лично ползване, ергенският данък, стимулиращи укази за младите семейства и редица още. Отливът от селото обаче не намаля, защото младите искаха да работят по осем часа, а в събота и неделя да мръднат до село за няколко буркана с лютеница и радване през стобора на прасенцето, оставено за отглеждане на родителите. Родителите гледаха прасето, защото се страхуваха, че синовете и дъщерите нямаше пък да гледат тях – знак за равенство между свинята и дъртия родител… Недай си, Боже, такова отмъщение да ги настигне. Старческия дом бе табу и за него се говореше така, както старите жени говорят за проказата, прикрили устата си с крайчетата на черните си забрадки. Старческият дом бе символ за родоотстъпничество, черна синовна неблагодарност или просто за отгледан нехранимайко. Така им викаха и на тези, захвърлили родителите си в социалното заведение. Нехранимайковци. Някои, издигнали се в града, запращаха родителите си в Старчески дом и защото не искаха да показват селския си произход. Индустриализацията, стимулирана от укази за жителство в големия град, изсмукваше младите. А те не носеха патриархалния бит, който се възпитава от страхът пред Бога. Страхът от Бога бе заместен от страха от Партийния секретар. Но той не възпитава. Страхът не възпитава, той те страхува и нищо повече. Бог не раздава временно жителство. Патриархът в семейството вече липсваше. Няма пред кого да свалиш шапка и дълго да я стискаш в ръцете си, пристъпвайки от крак на крак. И не, защото ще бъдеш наказан, а защото носиш отговорност пред Патриарха на семейството – пред белите му коси, свъсените вежди, благородната му усмивка, бонбона в пояса… Патриархът, който възпитава и жаждата за знания. Който сваля шапка само пред попа и даскала – останалите свалят шапка на него. Всъщност, обезчовечаването на селото започва от момента, в който не си свалиш шапката пред Даскала, пред попа, пред… дядо си. От там започва обезчовечаването. Когато решиш, че родината не е педя пръст под нозете ти, а няколко нахакани копеленца, които се разпореждат със собствения ти живот. Когато родината се изчерпва с химна, запят на някой стадион, а не с рода в буренясалите гробища. Родината е тогава, когато навестиш тези гробища – де свещ да запалиш, де да прикадиш, де да си помълчиш с родителите. Да застанеш пред гроба, да свалиш шапка и да помълчиш пред тях, чувствайки техния укор за все по-редките ти прескачания до село. А ти си започнал все по-рядко да идваш, защото няма кой да ти напълни багажника с буркани, няма кой да ти гледа прасето. И няма смисъл да го гледа някой, защото го има в кварталния супер. Защото по-често казваш „свиня“ на комшията, отколкото… Отколкото… А и не ходиш по гробища, защото ти е писнало да ги заварваш обругани от самонастанилите се катуни в родната ти къща. От срама, че същите тези са изнасилили майка ти и ти не можеш нищо да направиш. А те са го направили, защото са влезли да я оберат. А влизат да я оберат, защото знаят, че ти всеки месец и пращаш по стотина евро от чужбина и те знаят на коя дата става опитът да изкупиш вината си. Защото тези сто, или двеста евро, изпратени до изнемогващите с мизерните пенсии родители са не тяхното спасение, а капанът, който им залагаш. И мангалите влизат безпрепятствено в къщата, в която си роден, или в която са родени твоите родители и изнасилват твоята майка, баба, леля… И ти се кълнеш, че си направил всичко възможно, за да облекчиш живота им. Но не си. Ти си поканил изнасилвачите и даже си им оставил едни двеста лева награда за това, че са изнасилили майка ти… Да. Ти си възнаградил изнасилвачите на майка си, защото чий чеп дириш някъде другаде, а не си помогнал да се стегне къщичката, да се изорат нивите, да прибереш реколтата… Ти си се обезчовечил, защото няма кой да те плесне през врата, ако не си си свалил шапката, поздравявайки даскала, попа или кмета. Така че, не обезлюдява селото. Не обезлюдява. Селото се обезчовечи и връщане назад няма. Защото, ако не го превземат циганите, в него ще дойдат граждани от пет поколения. Които не са чували за твоето село никога. Ще стегнат къща, ще я оградят, ще пуснат СОТ, ток по оградата ще пуснат. И въобще няма да се интересуват от това как се казва майка ти, която е оставена да бъда изнасилена. Защото те в града така са научени от деца. Не да свалят шапка пред комшията, защото дори не знаят кой е и как се казва. Защото в града обезчовечаването е започнало преди ние да се появим в него…

неделя, 9 април 2017 г.

ДОЧКА № 2 ВЪВ ВАРНА



Спомням си, преди много години, ми попадна гипсова отливка на "Джокондата"... Пълен абсурд и върхът на кича, разбира се. Но някой се бе направил труда и Мона Лиза бе изобразена барелефно и лъсната със златен бронз. Мислех, че подобно нещо няма да се повтори, но то, освен че се повтори, е поставено и в центъра на Варна. Пред хотел "Черно море", близо до мястото, където от същия автор преди години бе поставена прословутата "Дочка", кръстена от "автора" Веселин Костадинов тогава "Венера от Варна", или нещо такова. Разликата между съименичката и от древна Елада бе не в отрязаните ръце, а в очертаващия се около метър и двадесет пенис изпод туниката... Сега същият Веселин Костадинов е направил нещо пак така претенциозно, но отлято в материал, за да лъщи на слънцето като една същинска месечина. Сегашното "произведение" е безименно, но пък, за сметка на това пренесено от Гюстав Климт в материал. Нещо като гипсовата отливка на Джокондата, но от метал и не съвсем от Леонардо, а малко от Климт. Както казваше в подобни случаи великият арменец: "Нещо като нож, нещо като цвете, изобщо, като нищо на света."... Не зная кой е назначавал художествената комисия, определяща до каква степен кич ще бъде допуснат до центъра, но са успели да го докарат до максимум. Преди време Добри Жотев поетът ми обясни каква е разликата между еротика и порнография. "Еротиката, Христо, е снимка на гола жена. А порнографията е снимка на същата гола жена, но с гривни и обеци". Постигнат е и ефектът на порнографията, тъй като обецата е много голяма. За съжаление не е обеца на ухото на Община Варна. Вероятно "майсторът" на въпросната "Отливка на Климт" няма наистина понятие от анатомия, тъй като чуканите, които трябва да показват крака, са илюстрация на това. Да не говорим за центъра на пластиката. Тъй като тя няма център, за да не се килне, е подпряна с още един чукан, който може да мине за трети крак. Характерно за този автор - при Дочка пенисът бе под туниката, тука поне се подава и се влачи по паветата. Никак не ми се искаше да пиша този текст. Но при положение, че Варна възропта навремето срещу великолепните дракони, които все пак си намериха място в периферията до басейна, се чудя защо мълчи сега. Но не се учудвам. След като "Феята" пред Морската градина я запушиха с едно информационно табло разбирам, че не естетиката е важна, а кичът. Апропо, същата фея преди две години я бяха боядисали с корабен лак. Някой общински разбирач ще е, няма кой друг да е...


Ами, това е...



























събота, 18 март 2017 г.

ПРИЯТЕЛСТВОТО НЕ Е ПЪРВИЧНА ПАРТИЙНА ОРГАНИЗАЦИЯ

Не мога да повярвам, че отново живея в такова време. Във времето, в което приятелите се подбират не по човешки качества, а по партийни. Вече от приятелските кръгове във фейсбук се премахват приятели, които имат виртуални връзки с Бойко Борисов и Вежди Рашидов. Това е толкова нелепо и абсурдно. Но същевременно показва нивото на нашата интелигенция. Въпреки че такова животно няма. Не може човек да бъде ценен заради близостта си с някого. Ако е така, приятелските кръгове започват да заприличват на първични партийни организации, а не на човешки общности. Бях писал преди време, че не мога да се скарам с човек, който се е оженил за жена, която не е по вкуса ми. Ами аз не се сдружавам с него, за да чукам жена му. Ако всички бяхме с еднакъв вкус значи, че трябва да спим всинца с жената на един от нас, а не със собствените си жени. Наистина се оказва, че приятелството по време на тоталитаризма е най-силното нещо, защото съхранява свои тайни. И най-лесно разрушимото нещо по време на демокрация е приятелството. 
Пичове, не разрушавайте приятелствата си. Един ден може да попаднете на лекар от друга политическа окраска. Но ще бъдете в безсъзнание и ще се наложи той да ви спасява задника. Ще се откажете ли от живота ако разберете, че ви е спасил Герберист, Социалист, Консерватор, Либерал... Колко българи се лекуват в онкоклиниките на Турция - да им вземем българското гражданство ли?... Колко българи преподават в Турция - да се откажем от тях ли? 
Позволете ми да имам истински приятели, да поддържам човешките си връзки без партийни окраски. И, ако ми позволите, значи сте ми приятели. Ако ли не - вървете на майната си. Защото само доказвате, че вашите "демократични" убеждения са украшенията, с които сте накичили тоталитарното си възпитание отпреди 1989 година. Това е вашата мимикрия...
А аз не живея в първична партийна организация, аз живея в човешка общност...