вторник, 15 май 2018 г.

ОЩЕ НЕЩО ЗА БОЯН ПЕТРОВ

Не го познавам. Явно, няма и да се запознаем. Поне тук. А не се познаваме, защото сме катерили различни върхове. Ако някъде се бяхме засекли, за миг поне, сигурно щях да си го изясня. Или поне щях да опитам. Но и така имам чувството, че го познавам. Поне стремежът му да си отиде от този свят не така, както съдбата му предначертава, а така, както той реши. Сякаш е живял, за да докаже, че "на тоз, на който му е писано да си отиде от въже, няма да се удави"... Да се пребориш с рака, да живееш с диабета, който ти диша във вените, да те блъскат коли... И въпреки това да катериш. Докато докажеш, че съдбата не съществува. И ако си решил да умреш на връх - няма да паднеш в пропастта. Румен Денев имаше едно стихотворение, в което казва: "Пропастта е връх, обърнат наопаки"... Да. Боян Петров промени даже природните закони... Той пропадна на върха. Катеренето като пропадане в пропаст. Пропадането като катерене. Напук на природните закони. Напук на съдбата. Защото съдбата на всеки е в неговите ръце. Но няма начин да попитаме този, който го доказа, вярно ли е... Пък и няма смисъл.
Вярно е...

неделя, 13 май 2018 г.

АЛЕКО, КОЙТО ГИ ПОМИРИ

Вежди Рашидов нямаше до онзи ден паметник в България. Не, че Алековия бюст е съвсем в България сега. Опитвам се да вляза в сти-листиката на Алековия герой, заради това пиша така. Ама, буквално погледнато пък си е баш тъй. Защото бюстът на Щастливеца е на българска територия, закупена от арменец за възхвала на българското писмо. Но, до известна степен, си е арменска територия, тъй да се каже. Защото си е частна собственост това парче земя край Плиска. Парче земя, парче райска площ, обградено от българска кал, защото арменецът създаде раят, но път към него – йок, както би казал авторът на бюста на Алеко Константинов. Но това е друга тема. За малко да напиша, че е друга приказка, ама в приказките, ако сте забелязали, не се описват пътищата. Те винаги са през девет планини в десета, през девет морета в десето, през девет царства – пак в десето. Но каква е настилката на пътя – в никоя приказка не се съобщава. Макадам ли е, асфалт ли е, павета ли са – да не говорим пък какъв цвят са паветата – жълти, или най-обикновен гранит – никой не пише. А можеше да се спомене това, та, ако някой младеж, чул приказката, вземе да тръгне по стъпките на героя да не се обърка. Ориентир някакъв да има, нагледност някаква. Иначе ще хване кривият път, който винаги води до жълтите павета на София. Стигнеш ли жълтите павета в София, значи по криви пътища си свърнал. Може би заради това и героите намаляха, защото не знаят по какъв път да поемат. Ама, за Вежди Рашидов и Алеко. Направи той на ползу роду бюста на Алеко, патинирал го даже тъй, че като го видях в първия момент си помислих, че Вежди от натура го е правил. Такава патина, такова състаряване на метала беше направил. Сякаш те гледа от края на 19 век Щастливеца. Е, как да не е Щастливец, щом и Вежди за скулптор му се падна. И се разбираме с Карен и с Вежди да си карам колегата до Плиска. Взимам аз бюста от ателието, ама багажникът ми пълен с книги. Няма как да го карам Алеко да ми чете произведенията по пътя от София до Плиска. На задната седалка – не му върви. Аз на капрата, той на задната седалка. Пък веднъж вече е бил в една каляска на задната седалка по пътя от Пещера за Пазарджик. Така ли пак да го посрещнем? Вярно, бюст е, няма спомен за това. Но аз имам. Баба ме е учила, след храна да си събера трошичките в шепа и да си ги изям. И още го правя, защото имам чувството, че баба отнякъде ще ме види, ако не събера трохите, и ще ми се скара. Пък и защо да ми се кара – достатъчно е дъжд да бръсне отгоре, че да си помисля, че баба плаче. Нали така ми казваше. Казваше, че дядо Боже плаче, защото нещо лошо съм направил. И бягах да целувам на дядо поп ръката, защото го мислех за дядо Боже. Та, от метал, от метал, ама може спомен да се появи от онази вечер на 1897 година, когато го прострелват вместо неговия съпартиец Михаил Такев. Толкова ироничния Алеко – дори смъртта саркастично заобикаля адресата си… Както и да е. Та поставих аз бюста на предната седалка, вързах го с колана – други са правилата за движение по пътищата сега. И по пътя толкова неща научих от него… Някой ще каже: „Добре, де. Това ли е важното сега. Защо не напишеш как е открит бюста на 11 май 2018 година в „Двора на кирилицата“, а ни занимаваш с това как е пристигнал там…“ И как е открит в същия този двор 121 години след убийството му в деня на Светите братя Кирил и Методий. Които се почитат от един роден в Армения арменец Карен Алексанян, нежели от роден в България българин. Ама как да не го напишеш…Другото всеки може да напише, ама това не всеки. Другото - бюста, Двора на кирилицата може да отидеш да видиш. Можеш да си представиш поднасянето на венците, на рязане на лентата, на сипване в основата на бюста пръст от родната къща на Алеко - можеш да си представиш... Но предисторията... О, предисторията... Съжалявам, че не съм Алеко само. Защото в цялата тази ситуация, в цялото това откриване на бюста е пълно с парадокси. Първо се открива в един райски Двор, контрастиращ със заобикалящата го среда и инфраструктура. Като че ли България не иска да признае тази територия за своя. Бюстът е от Вежди Рашидов, и, ако България признае тази територия за своя – това значи да признае и кирилицата за българска – ще бъде първият бюст от Вежди Рашидов в неговата и на Алеко Родина. И цялата тази ситуация, която обеди-нява арменецът и турчинът… И още нещо – и катаджии да ме бяха спряли по пътя от София до Плиска, Алеко съвсем порядъчно си бе-ше с колан на предната седалка. Ама съвсем по закон…
Ами, това е…

вторник, 8 май 2018 г.

ОТВОРЕНО ПИСМО ДО ДИМИТЪР БОЧЕВ


" САЩ са най-могъщата демокрация в света, а Русия - най- могъщата диктатура в същия свят." 
                                                                          Димитър Бочев 


Мите, какво значи "най-могъща" демокрация. Това вече е оксиморон. Могъществото се свързва със сила, респективно с покорство. Всъщност, ти си прав. Тази "могъща демокрация" извън САЩ показва бицепси. Оказва се, че изнесената демокрация е висша степен на тоталитаризъм. На покоряване на нации и народи - ясно разделям "нацията" от "Народ". Никога не съм смятал, че е демократично да наложиш своята представа за правов ред на страна и народ, които имат друга културно-историческа представа за тези неща. Всъщност, опитът да наложи САЩ своята представа за демокрация на арабските страни, лишавайки тези народи от техните водачи - лоши или не, това са техните водачи, избрани от техните народи - доведе до появата на Ислямска държава. Защото "демокрацията" на САЩ създаде вакуум в културите на тези народи. Да не забравяме, че Ким Чен Ун и Северна Корея също са продукт на опитът на САЩ да наложат своята представа за демокрация в Азия. За малко да успеят и във Виетнам. Тази "мощна" демокрация в момента се опитва да създаде нещо подобно в славянския свят. Косово - исконна Сръбска територия. Знаеш, че дори митът за Марко Кралевити идва от там. Марко Вълкашин. Но това е друга тема за разговор. Не мога да приема намесата в работите на други страни като демократичен акт. Опитът да се намесят във вътрешните работи на Русия, представяйки я като тоталитарна държава, а САЩ - единствен избавител на народите там. Но народите не искат някой да им се меси. Така дори на моят народ, на нашия народ, Митко, му су внушава комплекс за малоценност. Т.е., единствено Америка може да вземе съдбата ни в свои ръце. Ама аз не искам. Не искам демократичната революция на Щатите, искам еволюция тук. Искам ние да узреем за това. Демокрацията не може да предявява амбиции за мощ - мощта е тоталитаризъм. Казваш, че в САЩ се арестуват вандалите, не противниците на Тръмп. Ами в Русия не арестуваха ли вандали - няма разрешение за митинг, но се провежда. Сълзотворен газ не пускат ли при масови безредици. Апропо, по масови бяха отрицателите на Тръмп в САЩ от отрицателите на Путин в Русия. Ти си умен и интелигентен човек, талантлив писател, когото уважавам и смятам за свой приятел. И нещата не опират до комунизъм и антикомунизъм. Русия отдавна се е простила с тези модели - най-скъпият град за живеен в света е Москва, имат милиардери, средствата за производство не са държавни. Просто Западът се смущава от това, че Русия се изправя на крака. Оказва се, че признак на тоталитаризъм е и процентът, с който Путин печели изборите. Това е, меко казано, абсурдно твърдение. Ако няколко жени се влюбят в теб, а не в мен едновременно трябва ли да заключа, че ти ги малтретираш? И в резултат на това те те харесват. Защо не приемеш, че руският народ има други възприятия за света, че тези възприятия включват именно силната ръка, носталгията по бащицата-цар. Не забравяй, че Русия няма нормално историческо развитие - от феодализъм буквално прескочи няколко епохи и се намери в един експеримент, наречен социализъм. Този народ иска да си изживее пропуснатата история. Неговото възпитание, неговите нагони са други. Цялата руска литература се опитва да ти го покаже, цялата култура, която е развита на тази база. Мислиш ли, че нация, която създаде такъв блатен фолклор, народ, който съхрани своята религиозност тогава, когато му взривяваха черквите, народ, в който няма семейство без загинал в Отечествената война, както и загинал и заточен в ГУЛАГ... Това не е сляп народ и този народ не може да бъде манипулиран, Митко. Американецът може да бъде манипулиран, но руснакът не може. И няма смисъл да ти посочвам руски държавник антикомунист. Защото в случая иде реч до културата на един народ, на една нация, която не вярва в безплодните брътвежи на Америка за някаква демокрация. Демокрацията е състоянието, в което един народ и една нация се чувстват уютно. А износът на демокрация винаги е тоталитаризъм...

понеделник, 7 май 2018 г.

ЖЕСТОК РАЗКАЗ


Иде ми да й извия врата. С две ръце. Така, както се изстисква прането. Така, както тя изстисква ризите ми. Така, както сега изстисква ризата ми. Ризата ми е червена и водата, която се стича по ръцете й, докато я изстисква, е червена. Кървава. Чак се хващам за гърлото. Причинява ми болка. С нежните си, фини ръце ми причинява болка. И откъде толкова сила в тях – чак усещам, как се късат вените и артериите по врата ми, как се пръскат в ръцете й. Първо лимфата от възлите, после кръвта. После чак кръвта се смесва с лимфата. Бистрото обаче е малко, незабележимо е бистрото. Бистрото винаги е малко. Виждал съм един път такъв вир. И пак бях с нея. В цялата природа един бистър вир. Като лимфа. Лимфният възел на природата. Чак ти се иска да има поне едно червено кръвно телце. Мрените обръщат гръб, бляскат под повърхността. Но не са червени. Ако изчакам залезът чак… Чак ако изчакаме залезът сигурно стомахчетата им ще се осветят в червено. Като червеноперките по изгрев… Мрените по залез обагрят коремчетата си в цвета на червеноперките по изгрев. Цял ден ги дели, за да се превърнат в кръв. Но кръвта е черна. Нощта е черна. Като това, което се спуска пред очите ми. Но в нощта е друго. Сега това, което се спуска пред очите ми е мисъл. Черно е. Мисълта е черна, но пред очите ми е черно. И различавам в нея желанието си да я хвана и да изстискам всичката и кръв. По глезените й има точици вода. Не. Не са точици. Това са капки. Сьора прави точки, природата прави капки… И водата, когато се разпръсква, прави капки. Като диаманти. После се спускат по нозете. По глезените й. Дори не мисля за тях. Въобще не ме интересуват глезените й. Мене ме интересува богатството, което се стича по тях. Ето, заради това искам да й извия врата. За да не се изтекат диамантите по глезените й. Да не изтекат по глезените… Приближавам я. Ще й извия врата така, както тя извива ризата ми. Господи, колко е безплътна. Колкото врата на ризата. Ризата няма врат. Тя затваря очи. Мигът се спира. Водата се спира – струята увисва във въздуха. Диамантите по глезените й – и те сигурно са спрели да се разпадат. Не може да не са спрели. Но не виждам. Затворил съм очи и изсмуквам въздуха през устните й…

понеделник, 30 април 2018 г.

ДАНЪК КОЧИНА

Наредил съм се на опашка. Пред банков клон във Варна. Днес е 30 април и е последен ден за плащане на данъците. За ток, вода, храна ще се мисли утре. Сега да дадем своя дан на държавата. Опашката не е мълчалива. На опашка идва човек и да завърже познанства, да си изплаче болката, да попсува на воля. Българинът обича да псува - ако не на глас, на ум го прави. На който му е останал ум. Другите да разчитат на акъл. Разликата между опашките преди тридесет години и днешните е, че преди, като напсуваш се оглеждаш да не би да са те чули. Даже и на ум като псуваш се оглеждаш, да не би случайно да са ти влезли в мисленето. Сега пак се оглеждаш, но, някак си с надеждата, че са успели да оценят околните твоята смелост. Най-смел е бодигардът на банката. Чета на бача: Георги Костадинов. Псува Държавата. Нищо не й било наред. Не било Държава това. Не смееш дори да кажеш нещо против - затъкнал е пищов на кръста. Може да не ти даде даже да влезеш в банката. Стои от вътрешната страна, псува и пуши, пуши и пепелира. Долу. На земята. До колене ако не, поне до глезен е в цигарена пепел. Фасовете са пред вратата. Неговите фасове, на пушещите на опашката. Тъпчат фасовете да не би да се подпали тротоарът. Казвам му, че не е редно точно той да псува Държавата. В учруждения е забранено да се пуши, а той го прави от вътрешната страна. Т.е., пуши в банката, пепели в нея и само фасовете изхвърля на входа. За да влезеш в банковия клон трябва да минеш през неговата кочина. Казвам му:
- За да вляза сега да си платя данъците трябва да мина през твоята кочина. Да вкарам с обувките си в банката от тази пепел.
Дочувам мислите му. Свързани са с майка ми. И с мен са свързани. Свикнал съм да чувам такива мисли, свързани със сексуалните отмъщения на българина. Защото дори сексът за българина е отмъщение, не е любов. Сексът е оправяне. Не може да оправи собствената си кочина, а е решил да оправи (сексуално) цялата държава. Че и към покойната ми майка се е запътил. За баща ми се кандидатира. 
Ами защо не вземем ей тия като него да си ги оставим в тяхната си кочина, а ние да си спретнем една друга Държава? 
Ако някой знае свободно местенце на тази планета да си спретнем една държавица там, нека да ми се обади... Вече платих данък-кочина за миналата година...

четвъртък, 19 април 2018 г.

МОРАЛЪТ НА ЕДИН ПРОКУРОР, ПРЕПИСВАЧ НА СТИХОВЕ

В Смолян съм. И, разбира се, изненадан съм неприятно. Всъщност, това вече не е изненада в Смолян. По-скоро приятно изживяване щеше да е изненада за мен. Попада ми вестник "Здравец". Колкото и каквато да е "интелигенцията" в този град, но се опитва да имитира съществуване. До главата на изданието се мъдри стихотворение. Написано е от бившия Окръжен прокурор с литературни амбиции Георги Крумов, който навремето образува следствено дело срещу романа ми "Скритият живот на една помакиня"... Така е мислил, така е направил. В него ножа, в него сиренето. Не гоня карез - станалото - станало. Толкова разбира човекът от литература - там образ, метафора, фабула, сюжет са алинеи и членове... Както и да е. Но той написал, пардон, той преписал буквално стихотворението на Янко Димов - не цялото, разбира се. Вместо Бетовен някой свири Григ... Но, ето стихотворението на Янко Димов:
Тя ще влезе тихо в стаята позната, 
и под десет пръсти леки и добри, 
нежно ще изгрее Лунната соната, 
светлината този дом ще озари. 


И на люлякова нощ ще замирише 
и ще се облеят в трепетни лъчи, 
черното пиано с белите клавиши, 
бялото момиче с черните очи. 


Вятърът ще млъкне в старите дървета, 
ще се залюлеят сенките отвън, 
ще се спрат щастливи хора и поети, 
да послушат този очароващ звън. 


Може да се влюбят, може да запеят, 
може тежка мъка да ги сполети, 
но когато тръгнат в жълтата алея 
и потънат мълком в своите врати 


Скришом ще въздишат, ще мечтаят скришом 
и във всяка тяхна мисъл ще звучи, 
черното пиано с белите клавиши, 
бялото момиче с черните очи. 


Та стихотворението на Георги Крумов завършва с:
" черното пиано с белите клавиши, 
бялото момиче с черните очи. "


Без кавички, без да се спомене под линия, че тези стихове са взети от друг автор... Това се нарича ПЛАГИАТСТВО... Едно към едно. (Кирил Гончев бе направил пародия по това стихотворение, но в началото на пародията се казваше за кого иде реч... Но пародията е жанр, не е кражба) Ама за Янко Димов - не е между живите от година време - сгази го тролей. Но това стихотворение го има в абсолютно всички антологии на българската любовна поезия. Непростимо е този, който е правил броя да не знае за това стихотворение. Но, толкова могат, толкова знаят, толкова са интелигенция. 
Но и това не е страшно. Този, който изплагиатствал Янко Димов си позволяваше от позицията на Окръжен прокурор да вкара литературно произведение в съда. Но се питам кой ще го осъди за тази литературна кражба. Освен Бог, защото тука няма интелигенция, за да открие тази дребна кражба. А зад нея прозира моралът на един прокурор и един литературен крадец...


ИНТЕЛИГЕНЦИЯТА НИ КАТО НАРЦИС

Голямата трагедия на България е нейната интелигенция - доколкото такава съществува. По-скоро може да се каже, че трагедията на България са тези, които на всяка цена се опитват да наложат представата, че именно те са нейните интелектуалци. Шопенхауер във "Светът като воля и представа" казва, че светът не е това, което е. Светът е това, което си представяме, че е. И ни трябва само воля, за да постигнем представата. Представите създават интелектуалците - те са тези, които работят с представи. Волята, двигателят за постигане на тези представи е тълпата, масата, народът. Но неща в България куца. И куца точно от страна на липса на... фантазия. Липса на представи. Нашият интелектуалец, вместо да създава представа зъ бъдещето на Нацията, на Държавата, той създава представа за... себе си. Види ли медия той обяснява не какво трябва да се направи в тази страна, а какъв е самият той. Какъв дисидент е бил в миналото, как се е борил срещу системата, как и защо е бил отхвърлян. Как, за разлика от други не е целунал ръка на Първия държавен и партиен ръководител. И това, че не е целунал ръка и било акт на смелост и... т.н.... Да. Вместо да създават представа за това, кое и какво би променило България, те създават представи за себе си. Стига се до абсурда да се кипрят никому неизвестни до вчера "писатели" пред телевизионните камери като пред огледалце. "Огледалце, огледалце, я кажи"... И камерата отвръща автоматично на това кипрене. Изместената точка на тежестта... Единствената идея на тази паплач е да се харесат, а не да променят. Всъщност, те променят. Но променят собствения си живот. Стефан Цанев, Калин Терзийски, Георги Господинов... Като се започне от ореваващия орталъка Стефан Цанев, който бие до посиняване гърди със своето "дисидентстване" преди, мине се през най-великото събитие на Калин Терзийски борбата с алкохола, та се стигне да величието на Георги Господинов, развяващ собственото си величие из медийното пространство. И никой, абсолютно никой от тях не подсказа на тази нация, че има смисъл от пребиваването на всеки в тази страна. Че има какво да се направи. И, за да не кажете, че голословнича. За да не кажете, че и аз не създавам като тях представи ще ви кажа кое е първото, което този народ трябва да направи. Да. Трябва да си смени интелигенцията. Или поне тези, които непрекъснато твърдят, че са неговата елитарна част. Имаме нужда от друга интелигенция просто. Просто от това имаме нужда...
Благодаря за вниманието и... амин...

сряда, 18 април 2018 г.

ИНТЕРВЮ ВЪВ В-К "ШОУ" ОТ 17 АПРИЛ 2018 Г.

ИНТЕРВЮТО МИ ВЪВ В-К "ШОУ". РАЗГОВОРЪТ БЕ ПОДДЪРЖАН ОТ ИНИЦИАТОРЪТ ИСАК ГОЗЕС. МИСЛЯ, ЧЕ Е ЕДНО ОТ НАЙ-ДОБРИТЕ ИНТЕРВЮТА, КОИТО СЪМ ДАВАЛ. ПРОЧЕТЕТЕ, ЩЕ СЕ УБЕДИТЕ. 


Излезе най новава книга на писателя Христо Стооянов. Вече се състояха няколко шумни премиери, авторът говори пред почти всички големи електронни медии. Навсякъде той преповтаря тезата си, колко грешни са няколко пишещи братя и как в името на историята, за тях /греховете им/ трябва да се говори.
Безспорно и в тази, като всички остани книги на Стоянов търси скандала. И успява да го намери. Не че в това има нещо осъдително. Христо го прави талантливо, надявам се искрено и благодарение на това, романите се радват на успех. Включително и търговски, което за човек като него, който се издържа само от писане, не е без значение. 
И все пак повечето от колегите журналисти пропускат да зададат на автора на „ОТВОРЕНИ ПИСМА до българия“ , които мнозина от неговите читатели са задават:
- Господин Стоянов, присвоявате си властта на последна инстанция. Давате категорично отрицателна оценка на автори, които поне до момента са се оказали по услешни от вас. Ще дам пример само с Георги Господинов. Няма да казвам кой е той, защото повечето българи знаят, но не ми е ясно защо вие го наричате онова нещо. Не признавате ли таланта и успехите му или просто му завиждате?
- Трябва първо да си отговорим на въпроса: „Що е то успешен автор“… От гледна точка на известността ли трябва да поставим критерий за успешност? Аз лично не смятам така. Успешен е автор, който е създал художествено произведение, добавяйки свой почерк в изкуството – литература, живопис, музика… Ако поставим като критерий медийния критерий за успешност Ван Гог ще продължава да тъне в неизвестност, Димчо Дебелянов също. Няколко медийни автори има в България, но те съвсем не са успешни. Те просто са наложени от няколко журналиста, които нямат представа за литературните процеси в България. Нямат ценностна система. Не смятам, че журналисти наложили чалгата в публичното пространство могат да раздават справедлива оценка за модерното в литературата. Георги Господинов, Калин Терзийски и неколцината още около тях не са успешни автори. Много по-успешни са Крум Филипов, Азиз Таш, Любомир Котев, Румен Денев… Но няма кой да им обърне внимание, защото за това трябват очи, висока култура. Не може уши, чиито тъпанчета са настроени към ритъма на „Радка пиратка“ да различат високата естетика на Шопен, Бах и Вивалди…


- Атакувате Стефан Цанев заради стихове писани преди може би 60 -70 години. Който пише скучно за социализма / той пише против социализма. Толкова голям грях ли е това, за да отречето всичко останало, което е направил.


- Аз на атакувам поета, аз пиша за морала на същия този Стефан Цанев. Та аз зная стихове наизуст от него. Моралът обаче не е за подражание, не бих живял с неговия морал. Излиза, че ти пък искаш заради острата брадва на палача да не му търся сметка за отрязаните с нея глави. Знаеш ли колко „мъртви“ поети, в преносния смисъл на думата, лежат на съвестта на същия този Стефан Цанев. Колко поети не са били открити, защото са предпочели няколко полуграмотни издатели същият този Стефан Цанев. Защото Стефан Цанев е комерсиален. Да, той е продаваем автор. Но продаваем е и Азиз. Но не си задаваме въпроса как хора, слушали Азиз са се осакатявали интелектуално в най-ранна детска възраст. Ето, за такива неща иде реч…


Вие се възхищавате на вашия приятел Владимир, който е неразбран и пиян лежял под брезичката и се възмущавате и наричате безчовечен Румен Леонидов /ваш приятел в миналото/ , който пък работел в списание „Факел“. Замислилисте се, какво би станало, ако всички легнем под брезичката и започваме да окайваме съдбата си. 
- Аз не се възхищавам от клошаря Владимир Тереладзе. Аз се възхищавам на поета Владимир Тереладзе, който, въпреки всичко събираше книги от кофите за смет. И, знаеш ли защо ги събираше? Не ги даваше във вторични суровини, той ги четеше. Въпреки че нямаше къде да спи. Всъщност, бе намерил квартира веднъж. И ми каза, че от дете са го учили, че Ленин и Георги Димитров били големи хора. Но не могъл да издържи цяла нощ в саркофага на Димитров, защото краката му стърчали и му било неудобно. Беше спал в мавзолея, но седмица след като се бе „нанесъл“ в него, го взривиха. И той остана без квартира. На колко от тези пишещи саркофазите им не са по размер, но не бягат от тях. Напротив. Свикват. Ето защо предпочитам Владимир Тереладзе. Той е и символ. Той е реализиран човек, защото не се побираше в съркофазите, които обществото налага. Ето, това е писмото до Румен Леонидов. И Владимир никога не оплака съдбата си… Който разбрал – разбрал…
Вие също предпочитате да живеете в уютен дом, да имате колекция от картини, а се възмущавате от другите, които го правят?
- Аз живея в колекцията си. Но колцина биха живели по този начин? Почти всички са ми казвали, че не биха могли да живеят в „галерия“. И моята представа за уют и дом изключва стени, отрупани с картини. Аз, в този смисъл, не живея в уютен дом. Живея в любов, обаче. Защото обичам жена си. Обичам картините и живея с тях. Не е никак уютно да бършеш всеки ден прахта от стотиците картини вкъщи. Но и аз, и жена ми го правим. И не оставяме прах по душите си… Не бих си представил друг дом вече. Това е моят дом, това е нашият дом, който споделям с приятели. Всеки е добре дошъл там. А тази колекция я бях завещал на родния си град Габрово, но ми бе отказана от Николай Сираков, който сега е депутат и е в Комисията по култура (какъв абсурд, нали) с мотива, че това дарение щяло да се отрази зле на изборните резултати… Дано не забранят някога жена ми да разхвърли прахта ми над Дядо Дянко – кварталът на Габрово, където съм израсъл. Защото с такива като Сираков и това не би ме изненадало.
- Христос е казал: Който е безгрешен нека първи хвърли камъка? Вие безгрешен ли сте, че така безпощадно ъсдите другите?
- Не съм безгрешен. И тази книга, както всичко, което съм написал, е от позицията на моята представа за морал. А моята представа за морал е това, което са ми предали моите родители, моите прародители. А те включват десетте Божи заповеди… Да се отречеш от предишните си стихове като Стефан Цанев не е ли равнозначно на това да се отречеш от собствените си родители? А да се отречеш от собствените си родители преди, за да може да пишеш агитстиховете си… Сега му е удобно на Стефан Цанев да крещи навъзбог, че е имал роднини горяни. Но защо по време на тоталитаризма на се гордееше с тях… Тогава се гордееше с чекисти, комунисти и т.н. И криеше, че е имал горяни в рода си. Те се появиха тогава, когато му стана удобно да ги има. Ето, за това говоря. Мен да си ме чул да се бия в гърдите със затворническото минало на вуйчо ми Цеко. Или със свако си преди, който бе инвалид, защото пък преди 1944 година са го изтезавали с ток. Заслугите и на единия, и на другия не са мои заслуги. Но аз съм убеден, че и двамата са го правили заради мен – дори когато ме е нямало. Ето разликата между мен и Стефан Цанев.
- Струва ми се, че повакога дори издребнявате в желанието си да търсите скандала: На оглтогото сложен и писателя Недялко Славов, който на погребение е бил с шапка. Сигуерно това е грозно, но една ли е повод да наречете случая история, която трабва да се знае.
- Това не е грозно. Това е цинично. Ето, ти ме обвиняваш, че търся кусурите на тоз, или онзи. Защото съм написал книга за това. А защо не отиде при Недялко Славов да му кажеш, че шапка се сваля пред хляба. Пред мъртвия се сваля шапка. Пред Бог се сваля шапка. Защо не му кажеш: „А, бе, аланкоолу, ти шапка пред мъртвец не сваляш, а искаш аз пред твоите книги поглед да сведа?“ Защо не видите това, Исак, а виждате какво съм написал за тях? Аз просто го казвам. И не е грешно да го кажеш, грешно е да замълчим пред тях. При това да замълчим с възторг пред тях. 
- Упреквате Калин Терсийски, че си прави реклама та тема пиене и трезвеност. Но и вие често говорите на тази тема . В последното си интервю казвате: пиех 24 водки, от дведесет години спрях. Това не ли същото?
- Но го казах в контекста на казаното за Калин. Само че аз не си правя пиар с алкохола. Просто го отказах. И го отказах не, за да се явя трезвен пред някоя медия. А да съм постоянно трезвен пред белия лист. Пред тези, за които пиша. Пред децата си. Малката, но твърде съществена разлика. За двадесет и пет години един път съм казал, че съм отказал алкохола. И вече съм ви крив. Исак, задавате обвинителни въпроси, което подсказва, че сте влязъл в кожата на книгата ми…


- В едно интервю казвате: Много ми е тъжно, че няма градивна култура, а има култура на оплюването. Не се ли стархувате, че и вие сте част от точно тази култура?


- Само че аз не оплювам – аз се гневя. Разликата е огромна.




- Е все пак, чувствам се длъжен да ви попитам: какви са отзивите на почиаттелите ви за „Писмата...“. кое одобряват и кое не в тях. Обадил си ти се някой от засегнатите





- Много хора я харесват. Поне тези, които познавам. Но получавам и писма за това. В личната си поща. По телефона ми се обаждат. Вероятно ще има и засегнати. Но техният критерий за живота е различен от моя.

вторник, 10 април 2018 г.

БОЖАНО, НЕ ТИ ЩА НИ ДУХОВНОСТТА, НИ ДУШАТА

Пловдив. Трети февруари 2016 година. Централните Гробища, църквата. Двама свещеници предават душата на Красимир Обретенов на Бога. И казват, тъй като Краси е праведен, да му се намери „място злачно и спокойно”… Сигурно много време ще му трябва такова място. Няколко вечности дали ще му стигнат, за да се успокои духът му. Зная го Краси като поведение от четиридесет години, отвори ми ушите за Александър Розенбаум, после му го върнах като Григорий Лепс. Не мога да повярвам, че в черквата – време е да обясним, че на храма се казва черква, тъй като църквата е институция – та, не мога да повярвам, че в черквата не кънти гласът. Му. Краси е полегнал между цветята и слуша как двамата свещеника представят пред Бог душата му. Защото нали това е смисълът на опелото – да представиш душата на мъртвия. Разбира се, погребението е българско. Защото по време на опелото и Муравей Радев, и Чомаков, и Спас Гърневски са дошли да се видят, да обсъдят партийни дела и си хортуват. За тях едно погребение е партийно събрание. Или повод за партийно събрание и разбирам защо Краси отдавна вече се бе отказал от политическа кариера, въпреки че бе и Председател на Общинския съвет на Пловдив един бурен мандат. В църквата са гологлави всички – за съжаление, освен мъжете и жените са гологлави, без задължителния шал, прикриващ косата – с изключение на един, разбира се. Недялко Славов. Бесен съм, Недялко. Ами тъй, де – че ти на учител капа не сваляш, че на покойник ли. Че ти на покойник не сваляш шапка, че на Бог ли. Ами, че ти щом на Бог не сваляш шапка, дали има някой, на когото сваляш шапка. Вероятно няма. Или може би в огледалото шапка сваляш само на себе си… Има такива хора. И тъкмо да си помисля, че по-високо от Бог е само Недялко Славов, тълпата се разрежда и сторва път. Защото влиза Божана Апостолова. Разбърква множеството – по време на опелото, когато представят починалия на Бога – разбърква тълпата, като достатъчно високо казва, че „Шофьорът ми няма време да чака" и тя трябвало да остави само цветята… Шофьорът и имал работа и нямал време и тя трябвало да остави само цветята. Стига до починалия Краси, свещениците се отдръпват – какво друго им остава, те имат време, Краси има време, Божана Апостолова няма време и шофьорът и също няма време – свещениците прекъсват опелото, Божана тръшва букета върху Краси, врътва се и излиза. И никой, ама никой – „ни вопъл, ни стон”, както би казал поетът. Защото Божана и скандалче може да извърти, и лекция за морал да изнесе ей тъй, докато е прекъснала опелото. Защото тя изнася редовно в медиите сказки за морала и държавата на духа… Може книжка на някому от присъстващите живи да откаже да издаде… И се врътва и тръгва Божана Апостолова да учи нацията на ум и разум, след като вече е прекъснала опелото. Не ти ща, Божано, ни душата, ни духовността. И на тебе, Недялко, херците по фаренхайт не ти ги ща…
Искам си Краси Обретенов само, който преди мен се отърва от вас… Ами това е…

понеделник, 9 април 2018 г.

МАЛЪК РАЗКАЗ ЗА ИНВАЛИДИТЕ

Вчера... Всъщност все едно кое вчера е било - от утрешна гледна точка, или от по-утрешна гледна точка. Вчера си е вчера и е безвъзвратно в миналото. Всъщност вчера е нещо, което е минало, но не става още за археологически разкопки в него, защото културните му пластове са още видими. Както и да е. Та, вчера по обяд минава покрай ФКЦ (Фестивален и културен център) във Варна. Пред него - масичка. С едни пъстротии. В очакване да мине Иван Славов и да квалифицира масичката като кич. Само че Иван Славов остана преди няколко години в едно друго вчера, не вчерашното, ама вчера. Професор. Поиска да остане и го направи. Та, отрупана масичката с разни пъстри неща. Само гипсова отливка на Мона Лиза няма върху масичката. Не, че няма такова нещо, но на тази масичка я нямаше. И това се ядва - нямали гипсова отливка на Мона Лиза - нямали. Ама поне на дамата с хермелина да имаше... Както и да е. Не може да не им се прости, тъй като пък изваден на показ надпис върху бяла хартия пишеше, че на тази масичка всички неща са благотворителни. От най-пъстрото до още по-пъстрото от най-пъстрото е с цел благотворителност. Направо да ти се прииска да се бръкнеш в джоба и да извадиш от най-сенчестото място в джоба неприкосновените запаси от фонда "и аз съм човек, нищо че жена ми ме смята за говедо"... Тъкмо и аз да докажа на жена ми, че съм човек попитах за каква благотворителност точно става въпрос. И получих тутакси отговор, че средствата са за благотворителност за инвалидите във Варна. И това ме спря да бръкна в сенчестата част на джоба. Защото, нали инвалидите непрекъснато ни казват, че по нищо не се различават от нас. И единственото, което искали било да не ги дискриминираме. Да ги приемем за равни и да им дадем възможност да докажат, че нито крака им липсват, нито ръце. Добре, викам си, сега е моментът да им докажа. И не бръкнах в джоба. И не дадох. И спасих дома си от кич, благотворително закупен от масата, на която благотворително се събират средства за тези, които искат да са ни равни.

В ЧЕРКВА СЕ ВЛИЗА С ВЯРА, НЕ С НАДЕЖДА...

Трябва обаче вяра. Не надежда, а вяра. Защото превърнахме Църквата, Исус превърнахме в джипи, семеен лекар. Като ни закуца животът, като ни заболи ръка или крак бягаме в черквата и ничком се тръшкаме да се молим. Че и дан даваме в касичката - досущ като при джипито. Искам здрави да влизаме в Черквата, безпроблемни да влезем. И не да молим, а да дадем вярата си. Пък тогава да видим колцина ще влязат вътре. Виж едно литийно шествие що народ събира - защото знаят, че иконата лекува. Не, за да й се въздаде - джипито ги интересува, джипито...

събота, 7 април 2018 г.

КОМУНИЗМЪТ, КОЙТО НЕ СИ Е ОТИШЪЛ ОТ НАС

Тези дни споменах за този феномен в една медия. По-възрастните ще разберат за какво иде реч, по-младите да се пазят от това. Това е нещо в смисъла на автографа, който дадох на внук си. Написах му да повтаря своите грешки, но да не повтаря грешките на родителите си. Ние, за съжаление, повтаряме не само своите, но и грешките на родителите си повтаряме, и грешките на техните родители повтаряме. Които са правили същото. Може би това, което надписах на внук ми е перифраза на Мойсеевото: "Да умре и последният, който помни робство"... Да. Едва тогава нашето мислене ще се промени. И не само мисленето. 
Забелязвате ли медиите около християнските празници какво правят? Започват едни публицистични предавания, срещи с религиозни капацитети, (доколкото въобще може да има такива по тия ширнали се земи)... И всички те обясняват това с апломба, с който членове и кандидат-членове на ЦК на БКП обясняваха тезисите на всеки исторически конгрес на Партията. (Тогава конгресите бяха исторически, сега се оказа че дори в учебниците по история ги няма) Медиите тогава пускаха предимно маршове - сега религиозни песнопения... Нещо да се е променило? Само фонът. Музикалният фон се е променил. Декорацията в студията - също. Тогавашните икони със сръп и чук са заменени с други икони. Според мен, ако трябва да се говори за религия, то трябва да е ненатрапчиво и не кампанийно. Тази кампанийност показва само, че не сме се излекували от комунизъм. Преди години преди Първи май задължително се канеха поети-работници в студиото на Националната телевизия, преди Девети септември се канеха останалите живи още поети - партизани: Младен Исаев, Веселин Андреев, Добри Жотев... Преди и по време на месец април се издаваха "Априлски сърца" и цялото априлско поколение поети и писатели ни облъчваше с клетвите си за вярност в класически и свободен стих. Сегашната програмна схема във всички телевизии е абсолютно същата - тогава поне имаше една телевизия, а по Канал-2 поне пускаха западен филм. Целта била младите да не хукнат по черквите, а да бъдат задържани по домовете си със силата на изкуството. Че при две програми на една телевизия тогава имаше по-голямо разнообразие от сега, май... Та такива ми ти работи има сега...