събота, 15 септември 2018 г.

ОБРЪЩЕНИЕ КЪМ РУСОФОБИТЕ

Като Ви гледам русофобите сега - не сте в първа младост. Сиреч, къде бяхте преди тридесет години да ни светнете с тези прозрения, че да се бяхме зафанали с революция. Защото аз знам къде бях. Много е лесно сега да бъдеш пророк. Само че аз и тогава, и сега слушам Розенбаум и Висоцки, блатните братя Жемчужние, Борис и Александър Северний... Така, както прочее и Путин тогава и сега ги слуша. А относно "диктатурата" в Русия сега - не бяхте русофоби по времето на Елцин - защото Русия се сриваше. Станахте такива тогава, когато Путин изправи Русия на крака. На вас много ви се иска да "обичате" Русия като по-голямото комшийче, което натрива носа на по-малкото с няколко години съседче в прахта... Вместо да приемете една достолепна Русия, която с милионите си жертви и по време на войната, и по време на сталинизма доказа само своя духовен и интелектуален потенциал. Защото нашето "дисидентство" стигна в агонията си до "Едно ферари с цвят червен" - нито "Поручик Голицин", нито хилядите емигрантски песни, както и хилядите болотние... Самиздатът, който имаха. После перестроечните "Комсомолская искра", "Литературная газета", Искате да мразим Русия само заради това, че Путин не ви харесва. Аз мога ли да мразя брат си само заради това, че жена му е с леко поведение. Или пък не ми харесва. Само защото не ми харесва жена му аз трябва да намразя брат си... Този народ знае кого да избира - както и кого да изпрати някъде. Сталин не издържа - руският народ издържа. А ние, със своята омраза към някого се топим и като народ. Топим се от омрази, от омрази се топим. Време е да спрем да мразим, време е да отдадем всекиму заслуженото - кесару - кесаровото и т.н. Когато обичам някого аз го обичам и с лошите, и с добрите му страни. Така че - да, аз обичам Русия. И с Путин я обичам. Дори с него - още повече... Ами, това е...

петък, 14 септември 2018 г.

КРЪСТОВА ГОРА КАТО ПОЛИКЛИНИКАТА НА ГОСПОД

Гледам репортажите от "Кръстова гора"... И не ме напуска усещането, че превърнахме Господ в джипи, а Кръстова гора - в поликлиниката, която той управлява. Не идват, защото му вярват, идват, защото искат да бъдат излекувани. Това е обидно за Бог. Бог като последна дупка на кавала. Където не свършат работа лекарите, болните идват тука. Без за миг дори да допуснем, че ако Бог реши да ни излекува, то Той щеше да ни направи безсмъртни... Нали боледуваме, защото Той е решил така...И всичко това е хляб за медиите. И ако Господ не помогне - ако не изправи хромия, ако не отвори гърдите за въздух на астматика, ако псориазиса не изчезне какво ще направим. Ние сме българи, няма начин да правим изключение. Нямаме право да правим изключение, защото сме българи. Ще обърнем и тогава гръб на Господ и ще започнем да го кълнем така, както кълнем лекуващия лекар, който не е успял да спаси някой от близките ни. Ще го кълнем за грешката без дори да се усетим, че грешката на Бог не е в намирането на начин да излекува някого, преспал на Кръстова гора. Грешката на Господ е самото човечество...
Ами, това е...

понеделник, 10 септември 2018 г.

РЕДАКТОР

                                   На Кирил Божков

Бе много, много отдавна. Толкова отдавна, че децата ми не могат да си представят толкова време назад. Толкова отдавна, че съм забравил дори страховете си… Страховете си съм забравил, че няма да имам деца, че съм осиновен. Всички минаваме през тези страхове в детството. Всички минаваме през тях. Страхът от стерилност се е родил едновременно със страха, че родителите ти не са истинските ти родители, а си осиновен. А този страх пристига по два пътя. Първият път е пътят на страха. Страхът, че ще бъдеш нахокан за нещо, наказан за същото после, или плеснат по дупето... Че, въобще, родителите ти се държат с теб като с чуждо дете… Вторият невъзможността да си представиш, че ти си резултат от едни неприлични движения. Общо-взето двата пътя се сливат във времето, когато скришом си брояхме поникналите косми по гениталиите, а после свенливо показвахме един на друг тези току-що поникнали косми. Всъщност, не е било чак толкова назад това време, защото май бях осъществил няколко брака, а тези страхове присъстваха в стиховете ми по един или друг начин. Защото поезията понякога, понякога поезията, както би повторил Константин Павлов, е овеществяване на страховете. Превръщането на страховете в метафори е тяхното овеществяване. Разбира се, при Далчев не е така. Но той няма нищо общо със случая, освен факта, че всички се учехме тогава от него. Сега младите поети се учат единствено от себе си, тогава ние се учехме от Далчев. От себе си се учехме как не трябва да се пише. И други примери за това имахме. Всъщност аз попаднах тогава точно на един такъв пример, защото, няма да крия, съм се учил и от Людмила Исаева как не трябва да се пише. Странно време беше - учиш се от някого как не трябва да се пише, а после отиваш при него в издателството, за да покажеш стиховете си и този някой като редактор там те учи какво да пипнеш в стиховете си, за да видят бял свят. Та занесох тогава, сега му викат "проекта си", но аз твърдо бях убеден, че това не е проект за стихосбирка, а стихосбирка. Трябваше да бъде само издадена. Толкова добра беше. Всъщност, тя наистина се оказа няколко години след това толкова добра, че, след като излезе аз сложих тиранти само на пет стихотворения. Още пазя този първи екземпляр от стихосбирката ми "Шепа живот"... Та занесох аз стихосбирката за издаване в издателство "Български писател" при Людмила Исаева, от която се учех тогава как не трябва да се пише. Странно, защо след време не наричаме тези хора "учители", след като най-добрите литературни уроци сме получили от тях. От няколко човека сме се учили да пишем, а от десетки и стотици сме се учили как да не пишем и въпреки това не ги наричаме учители. Не е честно, някак си... Та, имах едно стихотворение, морско, в което имаше една метафора за морето, което ме събаря като вълна на Търнър... Разбира се, че имах предвид мариниста Джоузеф Търнър и неговите вълни, имайки предвид картината му "Рибари в морето"... Исаева обаче не беше чувала за художника и в качеството си на редактор каза, че не трябва да бъда толкова брутален в стиховете си. И независимо от факта, че Търнър пее западаща попмузика, не трябва толкова брутално да говоря за косата й, т.е., за вълната й на главата... Все пак, възпитанието си е възпитание... Едно ударение, пък каква работа свърши... Така и не ми излезе тогава стихосбирката в "Български писател"... Ами, такива едни работи...

неделя, 9 септември 2018 г.

ПАРАНОЯ ПО АНГЛИЙСКИ

Очаквах го... Очаквах, че ще обвинят убийците на Георги Марков в използване на „Новичок“, но го смятах като плод на превъзбудената ми фантазия. Като резултат от метафорично мислещата ми литературна глава. Но, явно някой отвъд „Гибралтар“ подслушва мислите ми. Защото почти смениха версията ( наистина става въпрос за версии) за смъртта на Георги Марков с нова, като сачмата вече е напоена с „Новичок“, преди това обаче някой е трябвало да намаже дръжката на вратата в дома му в Лондон с „Новичок“… Явно в Англия вече разследват убийствата чрез литературни текстове. Като литературния текст се налага като шаблон върху версията за убийство. И там, където липсват доказателства и аргументи, преписват и налагат върху версията литературен текст… Защото, след подобно разкритие, какво друго ти остава да мислиш. Колкото повече се отдалечаваме от смъртта на Георги Марков, толкова повече версии за неговия край се появяват. А колкото повече версии има, толкова повече се отдалечаваме от истината. Толкова повече Георги Марков и неговата смърт се превръщат в литература и стойността му като български писател и английски публицист избледнява. Все повече се говори за неговата смърт и все по-малко за това, което е оставил зад гърба си. Преди тридесетина години излязоха две книги едновременно – избраните стихове на Яворов и „Романът на Яворов“ от Михаил Кремен. Стиховете излязоха в три хиляди тираж, „Романът на Яворов“ в сто хиляден тираж. След седмица само стиховете стояха самотни по рафтовете на книжарниците, а книгата на Кремен, в тридесет и три пъти по-голям тираж бе изчезнала. Митът по нашите земи е по-силен от живота… По-силен от това, което оставяш зад гърба си… Всъщност кой се оказва убиецът на Георги Марков. Дали пък не го доубиваме с тези нескончаеми прения за неговата мистериозна смърт. Защото убиваме по този начин стойностите. Вместо да направим анализ за текстовете му, да събудим любопитството на младите към това, което е оставил зад гърба си, ние им показваме, че единствената стойност на Георги Марков е неговата смърт. И между другота се казва, че той е бил и писател… Освен доказано смъртен ние се опитваме да докажем, че някои от мъртъвците са имали странните навици да пописват текстове. 

Убеден съм, че след новото "разкритие" за убийството му с „Новичок“, се опитват да докажат, че и Яго е използвал "Новичок"... Смъртта на Георги Марков като предвестник за семейство Скрипал… Не се ли промъква по този начин и тезата, че българският писател е сътрудничел на тайни служби. Защото, освен отровата, връзката за сътрудничество с тайните служби се налага от самосебе си… 

Всъщност, не е ли характерно отровителството точно по тия меридиани и кралски дворове, създали служби с кардинали, сиви кардинали и професионални отровители. И дали пък литературата не е създала и развила параноя в тази нация... За разлика от Англия обаче, ние не сме толкова рафинирани - ние използваме хладно оръжие. Дори Распутин, след като го тровят с цианкалий, се налага да го разстрелят, но се оказва, че смъртта му настъпва едва като го хвърлят в Нева и той се дави. Казвам "Ние", защото славянството не трови - ние вадим мечове и умираме от ятагани... И го правим очи в очи. Може би имат добро класическо образование английските политици и най-паче г-жа Мей, щом зад всичко съзира отрова... 

А най-страшната отрова, най-старата отрова в света е "Новичок"... Ами, това е...

петък, 7 септември 2018 г.

ЛЮБОВТА

„Христо, ако искам да ме боли, както казах, ще си прищипя пръстите на някоя врата.
                                                                        Ина Дилова 

Понякога си мисля, че страхът е другото име на любовта. От страхът, дали любовта ще се случи, до страхът за самата любов. От момента, в който си нападнат от страха дали ще те хванат за ръката, до момента, в който те обзема страхът, държейки ръката, дали е жив човекът до тебе. Прищипването на пръстите, падналият нокът след това са само доказателство, че болката съществува. Говоря за любов, а не за репродуктивност на вида. Поддържането на болката всъщност е любов, останалото е свикване. Навик... Любовта е зависимост. Като зависимостта от живота. Не от наркотика, от живота. Понякога е като отрязаната ръка. Фантомната болка. Няма го човекът до тебе, отишъл си е от този свят – или от твоя свят – но ти усещаш как те боли понякога ампутираното място, усещаш как мърдаш пръстите, които ги няма, как хващат тези пръсти ръката ти… Не можеш да допуснеш, че няма да намериш ампутираното – то някъде, все някъде съществува. И дори си щастлив, че държи друга ръка, защото тази част от теб е щастлива… Като детето, което излиза от семейството, но родителят е щастлив, ако това дете е щастливо. И усеща, когато… Да… Любовта понякога е фантомна болка. Виждаш човек – всичко си има. Ръце, крака… Но е празен. И разбираш, че той не изпитва болка… Личи си по очите, по начина на здрависване. По начина на здрависване усещаш, че този човек никога не е държал друга ръка. Че не му е откъсвана ръката ръката никога. Болката минава през очите, но започва от диафрагмата. Започва от страха. Любовта е разстоянието на болката от диафрагмата до ампутацията… на очите.

сряда, 5 септември 2018 г.

КУЛТУРАТА КАТО ПРОЕКТАНТСКА ОРГАНИЗАЦИЯ

Никога не съм работил по проекти. И никога не бих паднал толкова ниско. Проектът е нещо, което трябва да се свърши, а моите книги са завършени. Те са факти - за жалост на десетки и стотици "проектанти" в България, които си остават в сферата на проекта. В сферата на желанието да напишат книга. Дори когато я държат като книжно тяло, те не са убедени, че са създали нещо и говорят за това нещо като за проект. Не зная откъде се появи тази паразитна дума в езика ни, но тя е обсебила цялото ни изкуство. Художникът е нарисувал картината, но я смята за проект. За бъдеще неосъществимо време. Защото нали това е проектът. Проектът е БЪДЕЩЕ НЕОСЪЩЕСТВИМО ВРЕМЕ. Музикантът свири парчето, публиката ръкопляска, вълнува се, но той твърди, че това е проект. Господи, представям си, ако реализира проекта си, трябва вече да го честват като мъртвец. Като Бах или Моцарт взети заедно. Изкуството се създава, то не се проектира. По много причини - проектът следва някаква линия. При следване на проектираната сюжетна линия ти нямаш право на изненади. На емоционалност. Героите в текста са даденост и не могат да мръднат встрани от своите проекции. На могат да изненадат своя Толстой и да се хвърлят като Ана Каренина под влака, не могат да допълнят един тон в музикалното произведение, защото е извън проекта, не могат да сменят перспективата. Защото, ако я сменят тази перспектива може да се роди Ел Греко, нали... А целта е не да се роди Ел Греко или Толстой, да се роди Шонберг или Бетховен, защото всяко мърдане встрани, всяка грешка прави изкуство, говори за емоционалност. А в проектите няма емоционалност, в проектите има намерения... Ами, толкоз...

събота, 1 септември 2018 г.

ЗЛАТОТО, КОЕТО ТРЯБВА ДА ОСЛЕПИ БОГ


Вчера минах през село Ивански. Шуменско. Уточнявам времето на минаване през него не заради историчността на събитието. Не, защото аз съм минал. Вероятно оттам вчера са минали и други хора. И вероятно са зърнали, ако не видели, това, което и аз съм видял. Но не знаят, че Ивански е характерно с две неща – събореното Читалище и… черквата със златни кубета. Почти едно до друго. А между двете сгради – народонаселение от чистокръвни мангали от цигански произход. И, най-вече, малки мангалчета. Циганинът, който прави поразии – краде, троши, прелюбодейства, убива – се нарича мангал. Циганинът, който върши добри неща – ходи на училище, работи честно, къпе редовно децата си и дори посяга със сапун на себе си – се нарича ром. А ром се нарича и циганин, който не злоупотребява с ром не защото се страхува да не го обявят за канибал, а защото знае, че му кипва кръвта. Тъй, де. Циганин, който пие ром в един момент се оказва с два рома в кръвта. И пред очите му всичко се дели на две. Но това е тема на друго изследване. Примерно: „Кое влияе повече на рома – мастиката, или ромът“… Та, защо уточнявам времето на минаването през село Ивански. Защото днес черквата може да не е със златни кубета, докато читалището ще продължи да се саморазрушава, докато ромчетата, пардон, мангалчетата разрушават сградата, в която се помещава новото читалище. Ама да поставиш златни кубета в село с роми и мангали е все едно да ги направиш пазачи на металургичен завод за производство на релси. Защото хранилката за тях е металът. И, както в хранилката на дивеча се слага буца каменна сол, така на ромите в Ивански поставили златни кубета… Златото в хранилката от стоманени релси им действа като буца каменна сол… Нали до сутринта произведеното ще бъде продадено на вторични суровини. От пазачите, разбира се. По-добър вариант от да направиш черква със златни кубета в село с роми, е да озъбиш със злато всички роми в селото. Защото те и така, и така ще смъкнат златото от кубетата и на сутринта ела да видиш в махалата как им светят по две зъбчета вляво. Не знам защо първо тях позлатяват. Питал съм, ама отговор не дават. Племенна тайна ще е някаква – двата зъба вляво от кучешкия зъб се обличат във злато. Но и това е проблем на друго изследване. Не се е сетил този, който дава злато за кубетата, че това злато, докато осветява Бог, под невиждащите му очи ромите изстъргват златото. Или поне отмъкват черчеветата от порутената читалищна сграда. Какъв контраст само. Докато се руши това, което може да превърне циганите в роми чрез образование, някой е решил да ослепи Бог със златните кубета на черквата. Всъщност, така започва и Ренесансът. Вместо да нахранят тълпите с гладни роми, пардон, римляни, пет богати рода решават да се увековечат и започват да строят и поръчват зографисване на черкви в Рим. И се появяват новите ромляни. Ама в Ивански няма да се появат ромляни, а роми. Които ще определят като мангали, защото от гладен циганин ром няма да стане. Или поне докато някой заслепява Бог със златни кубета, вместо да го вкара в ремонтирана сграда на читалище… 

Ами, това е…

сряда, 22 август 2018 г.

ИЗЛОЖБАТА


(откриване на изложбата на участниците в пленера „Дувари“ в Ловеч)

Заглавието е членувано, не защото това е единствената изложба, на която съм бил тази година. Но е единствената, която по такъв категоричен начин ме изненада. Вярвал съм, и вярвам, че талантът е преди всичко развитие. Или, както постмодерните сега казват, РАЗЛИЧНОСТ… Разбира се, авторите днес са различни един от друг. И това е естествено. И не съвсем. Защото времето оказва своя печат, сближава стилове, естетики. Времето размива границите , но не заличава почерците. Във всички е поставил отпечатък бунтуващият се Двадесети век. Краят на двадесети век. Опитът на всички автори в изложбата да се измъкнат от стереотипите и забраните, да се измъкнат от идеологемите на реализма. Всички знаем за кой реализъм става въпрос. Скоро си правих експеримент – автори от различни времена в литературата как може да се определи времето, в което са живели и писали. Това го има и в живописта, и в музиката, и в литературата. Времето е печатът, ако щете, а авторите са само сертификатът за качество, върху който е поставен този печат.. . До тука с общите приказки. 

Но преди всичко ми се иска да кажа нещо много, ама много лично. Познавам се с всички – с изключение на Мартина Караиванова. С всички съм имал личен конфликт – и, надявам се, ще продължавам да имам. Разделяли сме се, карали сме се, дъвкали сме се. И като се вгледам назад в личните отношения с тях мога да кажа, че единственото нещо, което пак ни е сдобрявало и събирало, е изкуството. С никой от тези художници не сме си карали благодарение, или въпреки изкуството. Имам усещането, че присъстваме на една изложба на последните рицари на четката. И, бих казал, от малкото живописци в България, които могат да рисуват. Последните рисувачи в живописта. Последното не е нещо лошо, да знаете. За мен това е критерий. Мисля, че беше първият от десетте Божи заповеди на Салвадор дали: „Научи се да рисуваш като старите майстори, а после прави каквото щеш… 

Може би и заради това ще започна със Здравко Палазов – човекът, с когото най-много съм се карал от присъстващите тука. Но и кръстникът на сина ми, защото Здравко го кръсти преди 28 години. Сигурно, ако беше прописал, Здравко щеше да бъде най-добрия разказвач на приказки. Имайки предвид първата картина. Тя е в неговия натюрел, неговата разпознаваемост сред ценителите и колекционерите. Но втората, честно, ме изненада. Не би трябвало, защото в колекцията си имам негова абстрактна живописна работа – мразя думата „творба”, защото творбите сме ние, а не това, което създаваме, съперничейки на Твореца. Здравко е станал загадъчен. Че и монохромен някъде. Всъщност, монохромни акценти в картината. 

Другата изненада е Владимир Пенев. Един от най-фигуративните автори. Най- нежния от всички – говоря за предишния Владимир Пенев. Човекът, който прави с въздуха всичко. Владо, който превъръща дори въздуха в мираж. Ако трябва да си представим мираж за въздух, то това е Владимир Пенев. Има нещо Николай Райновско – не като рисунък, а като състояние на духа в платната на Владимир Пенев. Нещо от онова Николай Райновско: „О, смугли синове на пустинята, мои далечни братя. Аз не ще разкрия пред очите на бледните съкровените тайни на вашите души”… И изведнъж в тези две картини виждам Владо, който се е разбунтувал срещу самия себе си. Някакси като че ли са му отеснели чадърите, отеснял му е въздухът. Сякаш е съдрал картините с цветове – имам чувството, че започват да пращят, раздирайки предишната ефирност на платната му – исках да се освободя от тази дума, ама, на, влезе… 

Разбира се, доайенът е Станимир Видев. Няма да казвам „класикът”, защото ще си помисли, и то с право, че ще му искам нещо… Станимир, който може от, на пръв поглед абстрактна картина, да загатне образ, женска фигура, лице, Дух. Дори не душа, а дух. Защото тука иде реч за духа на Пловдив, а не за душата на Пловдив. Може би един от най-философските художници, които познавам. И същевременно най-потайният. Който, за разлика от почти всички, занимаващи се и правейки изкуство, които искат да се разкрият, да се покажат като на длан, Станимир като че ли иска да се скрие в картините си. И сякаш иска да каже: „Ако толкова искате пък, разберете ме. Станимир рисува, защото ни познава, а не рисува, за да се запознае с другите. 

Може би трябваше да започна с момичето в тази изложба. Което се е осмелило да мери четка с хора, които са стигнали до ниво митология – защото и Станьо, и Владо и Здравко са митове вече и това дори те не могат да отрекат. Но Мартина е сериозната заявка в тази изложба – изненада от начало до край. Готова да каже на Малевич, че черен кръг на черен фон може да бъде нарисуван само в България. 

Оставям за накрая символичните домакини на пленера. Тихомир Тодоров и Мирослав Минчев. 

Тридесет километра разстояние между Плевен и Ловеч. Само тридесет километра, които разтопяват естетики. Преобразуват естетики. От пасторалните пейзажи на Тихомир до още по-пасторалните синеви – дали пък имаше такава дума, та още по –пасторалните синеви на Миро. И тъй като тука има двама директори, и то качествени директори на Галерии в страната – Миро и Вальо, ми се иска точно от тука да се започне една инициатива. Знаете, тези, които ме познават, че съм човек на каузите. 

Тези дни обикалях читалищата край Плевен. И бях изумен от това, как картини на Кеазим Исинов висях раздрани, надраскани, продупчени и потънали в прах. И никакъв помен от това, че една жива, слава Богу, легенда в живописта, се съсипва. Виждал съм в подобно състояние и каритини на Майстора, на Енчо Принонков и Левиев в Съединение. Не е ли време да се поиска отговорност и да се направи един регистър на картините, собственост на читалищата. И по някакъв начин да се търси възможности те да бъдат поне добре съхранявани. Нека да започнем от тук. 
















неделя, 19 август 2018 г.

РОБСТВО, ПРИСЪСТВИЕ ИЛИ ВЛАДИЧЕСТВО

Понеже през последните години се водят едни прения - не бих ги нарекъл спорове поради липсата на адекватни доводи от която и да е страна - та се водят едни прения дали е било Турско присъствие, или турско робство. Хленчещият натюрел на българската национална психология иска да е робство и не се пуска от тази дума, показвайки само своето раболепие. (Апропо, тези, които държат да сме били под робство застъпват тезата пред телевизионния екран, откъдето струят азиатски мелодрами от турските сериали.) Бих се съгласил, наблюдавайки тази част от спорещите, с тезата за робство не за друго, а защото то им е изписано на лицето. Но аз не смятам, че моят дядо и моите прародители въобще са били роби, по няколко показателя. Първо, защото робството е обществено-политически строй, който ние сме прескочили. Изолираните случаи на отвличане и продаване в робство на българи не е практика и не е било узаконено от Отоманската империя. Иде реч за разбойнически орди, които дори не са били част от отоманската армия и не са толерирани от тогавашното законодателство и най-вече политическото управление на империята. И сега има жени, към които се отнасят като към роби, но това не значи, че не сме република и робовладелството е законово регламентирано. Самият факт, че сме имали свобода на предвижването - първият признак на робовладелческия строй е ограничаване на предвижването, показва само за други взаимоотношения с тогавашната власт. Свободата на предвижването дава възможност за свободна инициатива - развитие на търговия и предприемачество. Частната собственост, благодарение на която Отоманската империя е издържала държавния апарат и армия, данъчна система... В онези мътни времена на края на средновековието и началото на новото време е имало разбойнически, да ги наречем, подразделения, които не са се съобразявали със законите на Империята. Но такива разбойници е имало и в Западна Европа - нападали са пътници, обирали са ги и нерядко са ги продавали в плен, или робство. Самият Франсоа Вийон е оглавявал подобна банда, но не е бил робовладелец, нали. Всички тези доводи - и още десетки разбира се - само доказват, че ние не сме били в робство. Не може да се говори и за присъствие, разбира се. Не мога да приема, че една армия, или чужда страна, наложила със сила друг модел за управление, неизбран от местното население, може да бъде наречено присъствие. Присъства този, който при първа покана може да напусне мястото. Не, че сме ги молили отоманците да напуснат Балканите. Или поне не сме ги канили настойчиво, ако изключим Априлското въстание. И любимата (любимия) присъства в живота на другия, но това се нарича обвързаност, не робство. А в случая нямаме такава любовна връзка между Шишманова България и идващата от Мала Азия войска на образуващата се тогава Отоманска империя... Имаме завладяване на територия, отнемане на държавност и за присъствие не може да се говори. Единствено адекватното състояние може да бъде обяснено с една дума - владичество. Да. Българската държава е била завладяна и е владяна пет столетия. Пет столетия не сме имали държавност. Вярно, българи са участвали в държавното управление на Отоманската империя, но това става твърде късно. И, ако познаваме българския език, както и обществено-политическите условия тогава, е крайно време да спрем тези безсмислени прения. Достатъчно е да си знаем езика. Ама май непознаването на българския език ни пречи повече, отколкото историята, която непрекъснато натаманяваме според собствените ни желания и хленчове...

ПОЖЕЛАНИЕ КЪМ КРУМ ФИЛИПОВ

Не пожелавам "Успех" на художници и писатели по една единствена причина. Успехът е до последната точка, последната четка, драскулка, свършената работа, качествения текст или картина. Това е успехът. Успехът е добре свършената работа. Когато го направиш остава усещането, че си направил нещо хубаво. И тъй като артистът е онова нещо, което забърсва човешката душа от наслоенията на ежедневието - лекета, мръсотия, онези аромати, които оставят усещането за воня и сигурно заради това се чувства човек като изстискан парцал. Парцал, с който е забърсвал всичко след себе си. Да... Успехът е достигането на състоянието на изстискан парцал... Останалото са пазарни щарвалъци. Когато прочета един роман, видя една изложба, чак тогава мога да кажа, дали авторът е успял. Не по закупените книги и картини... А по драскотината, която оставя в душата ми... Когато искам да пожелая нещо.., Нещо като: - Авиаторът знае, че един ден може да не се приземи. Приземявай се. Приземявай се, защото това е единственото доказателство, че някога си летял... Другото е падане...

събота, 18 август 2018 г.

ИКОНОМИЯ НА СВЕЩИ

В село Брягово, Хасковско, забранили да се пие вода от водопровода. Силно замърсена с уран. Двама старци обаче пият - щом осемдесет години нищо им няма, значи може и сега. Като се замислиш, загрижени са за отвъдното хората. Ще облекчат близките да им палят свещи. Защото, като засветят от урана сега, ще им е светло няколко хилядолетия на оня свят. Те и сега могат да се вържат към електроснабдителната мрежа в страната, ама лъжат електропреносните дружества. Можеха да си добавят към пенсията по нещо отгоре...
Държава да си в България - с мисъл за населението...