неделя, 17 ноември 2019 г.

ОТВОРЕНО ПИСМО ДО НЕДЯЛКО ЙОРДАНОВ

„Може би иска да му се моля? Или да окаля името ми?
                                                           Недялко Йорданов

Скъпи Недялко,

Днес минах през Бургас и видях, че са ти окаляли името. В буквалния смисъл. Беше мрачен денят, разхождах се по „Константин Фотинов“, разглеждах галериите, когато пред „Природонаучния музей“ видях буквално окаляни твоето и на Христо Фотев имена. По тротоарните плочки бяха написани с метални букви ваши двустишия и подписани с имената ви. Вероятно знаеш, че има такива метални тротоарни плочки в Бургас. Навремето Усин Керим ми казваше, че не иска улица на негово име като умре, за да не го тъпчат хората и посмъртно. Човек трябва да е циник, за да си позволи да подложи под нозете на минаващите стихове. Това е равносилно на аутодафе. Но човек трябва да е два пъти по-циничен, за да позволи собствените му стихове да се въргалят в краката на хората. Зная, че след този злополучен случай с катастрофата в Бургас ти си подозрителен към всеки акт на законност дори. Няма да ти казвам как съм се чувствал след като Прокуратурата на РБ (тя е единна и неделима по закон) образува следствено дело за романа ми „Скритият живот на една помакиня“. След като се установи, че книгата не съдържа престъпление аз образувах дело по Закона за отговорността на Държавата и стигнах до Страсбург. Но това е друга тема. Аз бях следствен за книга, книгата бе разследвана. А в случая става въпрос за теб. Недялко, ако някой друг напише подобен текст по повод заведено, или образувано дело за ПТП, дали би се вдигнал този шум. Дали медиите ще му дадат думата. Знаеш много добре отговорът. Дали, ако бе каруцар, или тракторист, или шофьор на автобус щеше да има възможност да използва медиите, за да отърве кожата. Защото в случая иде реч за медийна атака срещу Прокуратурата на РБ. Ако тази прокуратура не бе повдигнала обвинение срещу каруцарят Х., примерно, медиите щяха да взривят пространството защо Х. не е подведен под отговорност. Но когато подведат Недялко Йорданов – ти не си сгазил човекът със стиховете си, така че не поетът го е блъснал – вече олелията е тотална. Излиза, че процедурите по подобни дела са създадени сега и специално за твоя случай. Защото единият ти син бил против Гешев, пък другият – с него. Спомняш ли си онзи анекдот за братята - партизанин и полицай. След 1944 година партизанинът, който бил директор става разсилен, а полицаят от разсилен станал директор, защото в биографията на единия пишело, че има брат полицай, а в биографията на полицая пишело, че има брат партизанин. Вие да не сте си разпределили ролите в семейството като в анекдот?. Странна ми е позицията и на Недялко-младши. Едва ли не Чинев е виновен, че родителите му са… юристи. Вероятно, Недялко, и ти си виновен, че баща ти е поет и си продължил в тази сфера да се развиваш. Навремето бях преброил 68 (шестдесет и осем) наследствени поети в България. Като тръгнеш от Пенчо Славейков, минеш през Николай Райнов, та стигнеш до Венко Ефтимов и Владимир Левчев. Утре ще поискаш по закон да се забрани професионалното продължаване на традициите в семейството. Въпреки че така се изгражда аристокрация. Трябва ли да няма лекари, продължили професията на родителите си… Меко казано, разиграваш си коня върху доверчивостта на читателите. Би трябвало по-скоро да потърсите отговорност от адвоката на Недялко, защото той не е обяснил процедурата на баща ти. Обви-няваш Чинов, че сестра му е „Районен прокурор“, а би трябвало да знаеш – кой, ти ли не знаеш?!:) – разликата между Районен прокурор и прокурор в Районна прокуратура. Но читателите масово не познават структурирането на съдебната система и го приемат на доверие – би трябвало да ти се търси поне морална отговорност за подвеждане на общественото мнение. В мемоарната си книга „До СтрасТбург и назад“, вече с 21 (двадесет и едно изчерпани издания) си спомних, че Десети ноември завари Недялко Йорданов на пет длъжности – Секретар в СБП за работа с извънстоличните писатели, Председател на Дружеството на СБП в Бургас, Главен художествен ръководител на Бургаския драматичен театър, както и негов директор. Имаше различни начини тоталитарната държава да си разчиства сметките със свободомислещите. Един от начините е и да ги натовари с отговорна работа, че да нямат време да мислят пъклени планове срещу комунизма. Няко и си измислиха пъклените планове далеч след 1989 година, но, види се, продължават да си разчистват сметките. Относно телефоните в тефтерчето на Красьо Черния. Моят телефонен номер го има в карето на всяка моя книга. И да го няма – лесно може да бъде намерен. Не бих се учудил, ако някой го е сложил и в неговия телефон. Аз съм убеден, че ти, като журналист, имаш далеч повече телефонни номера на политици, криминален контингент, интелектуалци в тефтера си. И точно като журналист имаш много по-голяма възможност да манипулираш хората. Трябва ли да ти се търси отговорност за това, че си гледаш работата? И установен ли е начинът, по който Краси Черният се сдобил с един телефонен номер?. Това, че подхвърляш в публичното пространство едно, или друго не значи, че то е истина. Сега ще пусна този текст във фейсбук – аз съм третата, независимата страна на този случай. И е редно да го пуснеш. Така, както си пускал други мои текстове, публикувани в социалната мрежа… Този текст го пиша и в потенциална защита на поета и прокурора Кольо Искъров. Ако бе доживял това как ли щяхте да го разпънете – той Прокурор, жена му – съдия, пък Искър, синът им – Прокурор. Мисля, че медиите са длъжни да отразяват, а не да манипулират. Поспрете се малко…

P.S. Но нека се върнем към калянето на имената. Повдигнете въпроса за това трябва ли с кални обувки да се минава през стиховете по тротоарите? Защото това възпитава поколенията. Нека задоволеното тщестлавие на един поет да не дава повод на децата ни да тъпчат книгите с калните си обувки. Защото едно процедурно дело срещу баща ти ще отшуми, но ходенето с кални обувки по стихове ще стане традиция... А това вече е непростимо...


неделя, 10 ноември 2019 г.

ДЕСЕТИ НОЕМВРИ

Преди много, много години - беше през 1984 година - издателство "Български писател" пусна дебютна книга с разкази. Разказите бяха от жена. Каква жена, момиче. Родена през 1954 година. Освен че беше родена според биографичната справка на четвърта корица се оказа, че е била и направена. Тогава непорочни зачатия не се позволяваха. И се оказа, че я е правил баща й. Освен този факт, който и по онова време не бе парадоксален, баща й бил загинал като партизанин през 1943 година. Да. Тя бе направена от баща си 11 (единадесет) години преди да се роди. 

Днес е 10 ноември. 2019 година. 30 години от 10 ноември 1989 година. Честит 10 ноември на всички, които го заслужават - защо да честитим някакъв ден на хора, които не са заслужили този ден. И не го искат. И, още нещо.

Честит 10 ноември на родените преди тридесет години. Най-малко. Защото никак не искам тридесет години след тази дата да се раждат още дисиденти така, както след Девети септември се раждаха партизани и синове и дъщери на партизани. 

И така.Честит Десети ноември... Вие знаете на кои.

четвъртък, 7 ноември 2019 г.

непротивоконституционствувателствувайте

г-н пРЕЗИДЕНТ,
непротивоконституционствувателствувайте!

Поне да бяхте направили справка в Конституцията. И в Закона за съдебната власт.
И Вие не сте моят пРЕЗИДЕНТ. Но се налага да вИ търпя...
Изборът на Гешев "не отговарял на обществените нагласи"... В едно криминализирано общество с чии нагласи ще се съобрази назначаването на Главен прокурор. Вие чувате ли се какви аргументи излагате?... Обществото иска слаб Прокурор, защото няма интерес от силна институция. Адвокатурата иска удобен прокурор.
Всъщност, Вие сте удобен пРЕЗИДЕНТ... Но за сметка на това няма Президентнство... Имате сив кардинал в корнелено розово, а до Вас в нова рокля се кипри един въпрос: (къ)ДЕ СИ, СЛАВА... Когато името на една жена осмисля амбициите на един пРЕЗИДЕНТ, който не намери време да направи нещо за изгорялата библиотека в родното си село, но е решил да оправя Държава, това не е моят Президент. Не забравяйте, че освен на всички българи вИЕ сте пРЕЗИДЕНТ и на себе си в качеството вИ на поданик. Доволен ли сте от пРЕЗИДЕНТА си, или сте САМОдоволен от него.... Не бъркайте държавата с жената до себе си...




събота, 2 ноември 2019 г.

НАГРАДИТЕ ЗА ЛИТЕРАТУРА В ГАБРОВО

Тъжно ми е, но явно никой не е прочел книгите, които са повод авторите да получат "Априловската награда" за литература за тази година. Пускам реакцията ми, защото е тъжно да бъдат награждавани подобни текстове. Нямам нищо против момчето Ангел Иванов, което го объркаха с няколко награди - включително и "Южна пролет" ...Преди години Тодор Климентов написа епиграма по Христо Ботев: "И стига ми тая награда/ да взема първа награда"... Явно непознаването на езика е повсеместно явление. Когато се изследва едно художествено произведение се изследва на първо място езикът. Когато се раздават литературни награди се търси непознаване на езика. Преди имаше редактори, които се занимаваха с езика на авторите. Сега се занимават направо с авторите... Та, това е текстът, с който се опитах да обясня защо Ангел Колев не трябва да взима тази награда. И ако има чест и достойнство е най-добре да върне наградата - защото не я заслужава...


"аз извиках шепнешком" - можеше наум да изкрещи момчето, поне щяха да го чуят... "Преди малко бяхме слезли от корабчето, което ни ВОДЕШЕ по каналите" - с каишка ли ги е водило, или без такава. Това се чете от книгата на Ангел Иванов - казах му тези неща още щом я взех и започнах да я чета. И само да кажа - НЕПОЗНАВАНЕТО НА ЕЗИКА НЕ ТЕ ПРАВИ ПИСАТЕЛ. Заиграването с езика те прави писател. Но то идва след като този език стане част от тебе. Не зная как и кой раздава награди в Габрово, но се гордея, че не съм забелязан като писател в родния ми град. Обидно ми е обаче, че литературни недоносчета получават награди за литература. И то награди в града, който е дал основата на литературния книжовен български език. Язък за езика. . Честити награди. "Сега тя лежи в чуждо легло и чуждо дете лежи в нея..." - в една жена не може да лежи чуждо дете, но в една литература се разполагат чужди на литературата текстове.

Толкоз...

петък, 11 октомври 2019 г.

ТОМИСЛАВ ДОНЧЕВ, КОЙТО НЕ СЕ ВМЕСТВА В ПРЕДСТАВИ

Атаката срещу Томислав Дончев продължава. И го обвиняват не други, а участници в "Биг Брадър"... И единственото нещо, за което може да бъде обвинен е, че не се вмества в представите им. Така бе с Ива Николова преди няколко години - атаката оттам продължава чрез "ПИК", сега друга участничка в "Биг Брадър" се е заела с него - Валерия Велева. Вярно е, че Томислав трудно може да бъда атакуван стандартно - самият той не се вмества в стандартите за политик, изградени от нашите медии. Не носи костюми - пък и като ги носи са му последна грижа как изглежда в тях. Просто Томислав Дончев не е роден за костюм. Има такива, които, ако им свалиш дрехите (Валерия Велева) ще останат по едни парфюми и няколко заучени финта на ръцете, колкото да си раздрънкат кичилата по тях. Навремето бай Добри Жотев ми дефинира разликата между порнография и еротика. ",Еротиката, Христо, е да снимаш едно красиво момиче без дрехи. Порнографията е да снимаш същото това момиче, но с гривни и обеци"... Винаги като илюстрация за порнография съм си представял Валерия Велева. Разбира се, тя вече не е и момиче и все повече заприличва на "маман" в българската журналистика. Пък и няма нужда от дрехи - и без това е само на драперии вече. Странна зависимост има между кожата и мозъка на един български журналист - колкото повече външната обвивка (кожата) се набраздява, толкова повече мозъкът се изглажда. И единственото нещо, за което може да служи мозъкът на един журналист вече е функцията му на бананова кора, по която може да се подхлъзне лековерният читател. Подхлъзнеш ли се задължително ще жлътнеш на мястото на съприкосновение с "новината"... Опитах се и сега да прочета "писанието" на Велева, но не ми се удаде. Вярно, мозък, свикнал с Достоевски, трудно ще преглътне сленга на Велева. Но причината да чета повече Достоевски отколкото български вестници може да се намери и в Томислав Дончев. Предпочитам да общувам с него и такива като него, нежели с корифеите на журналистиката, като Велева, Николова, Ризова... Чудно ми е понякога защо хора (силно казано), създали медийни продукти като Азис, Софи Маринова, Слави Трифонов се опитват да вкарат в асортимента си и хора като Томислав Дончев. Нямам предвид сериозното образование на последния, а навикът му да мисли. При това може да мисли и на глас без да се притеснява от това - може да се притесни само човек, на когото не му се удава подобно упражнение. От момиченца за медийни поръчки защо се опитват да станат анализатори. Може би от непознаване на езика - думата "анализатор" не произхожда от "аналност", колкото и да им се иска на някои, свикнали с вкуса и миризмата... Вярно е, избори са. Но дори и във време на избори можеш да покажеш добър вкус, нали. Ако го имаш, разбира се...

събота, 5 октомври 2019 г.

ЖУРНАЛИСТИКА ЗА ЗАДНИ ЦЕЛИ

Усещането е, че не малка част от журналистите в България все още не са излезли от времето, когато вестниците се използваха за задни цели. Но понеже използват виртуалните медии за това има опасност да не усетят, че хората гледат след тях не защото са умни, интелигентни и талантливи, а защото гащите им просто са много жълти отзад, а околовръст смърдят. Такова бе усещането, посягайки към опит за статия в "TN" с претенциозното заглавие "АРИСТОТЕЛ ОТ ГАБРОВО". За рождено място на Омир се знае, че седем града се борят - между другото седемдесетте години се появи и осми, защото и Ямбол се нареди тогава на опашката. Сега разбирам, че моят роден град може да се окаже или родно място на Аристотел, или че габровци са толкова умни, че всеки габровец е Аристотел, или че да си от Габрово е толкова обидно, колкото да влезеш в историята като Аристотел. Няма да говоря за това, че не е възможно пък чак толкова човек да не познава българския език, за да напише подобен журналистически сурогат. Или вече само липсата на стил, език и аргументи са условието да публикуваш вече текстове из предназначените за виртуални задни цели пожълтели сайтове в България. Разбира се, че освен Томислав Дончев е визирана и Таня Христова - кандидат-кмет за пореден успешен мандат в Габрово. Защото просто и Томислав, и Таня са обречени на успех. И това не е само лично мнение. Всичко това ми напомня за една много, много стара история с мен. Бях ученик и под един балкон една вечер се целувах с едно момиче. Бяхме млади, бяхме красиви и възторжени, променяхме своите нагласи и не знаехме че над нас се бил навел човек от трети пол. От балкона, над прилепналите ни глави. Нещо се изля върху главите ни, нещо замириса. Нещото изсъска отгоре нещо от рода на: "Като кучета се ближете". И когато мама ме попита вкъщи след час не ме ли е срам да се напикавам още разбрах, че това нещо е изсипало върху главите ни нощното си гърне. Оттогава мразя третият пол, защото третият пол винаги е завистта. Та, този Ивайло Митков, чийто основен "аргумент" срещу Томислав Дончев и Таня Христова е тяхното можене - защото нищо против не е успял да каже, защото за това е необходима все-пак някаква интелектуална подготовка - е изхвърлил своето виртуално нощно гърне върху главите им. Защото, за да обвиняваш някого в нещо, ти задължително трябва да знаеш най-малко толкова, колкото тях. А и да познаваш онова нещо, което се нарича държавническо мислене. Защото е лесно да обираш разхвърляни камъни по пътя и да ги хвърляш напосоки, без да знаеш, че едно е да искаш, друго е да ти го дадат и трето е да го получиш... Като получаването става по няколко начина - да откраднеш, да придобиеш или да го заслужиш. Във всичко случаи обаче, за да се правят анализи трябва да имаш държавническо мислене. Друг е въпросът, че трябва въобще да имаш и мислене. Ами толкова за това нещо - само за секунда да си припомня името - та толкова за това нещо Ивайло Митков... Ами, това е...

петък, 4 октомври 2019 г.

ПРИРОДА В ОТПУСКА


Постепенно светът става все по-скучно място за живеене. Имах щастие да живея в едно време с титани като Левчев, Светлин Русев, Любен Дилов, Георги Джагаров, Тодор Колев, Бисер Киров, Виктор Пасков, Тончо Жечев, Минко Бенчев, Здравко Петров, Николай Хайтов, Йордан Вълчев, Начо Културата, Павел Матев, Дамян Дамянов, Георги Рупчев... С някои съм се карал, с други съм се бил, с трети съм се напивал, четвърти са търпели рециталите ми, пети са ме подкрепяли...Всички те не са вече между нас. И светът постепенно ставаше все по-скучен за живеене. Живеейки с тях ние завишавахме ценностната си система, те вдигаха нашите критерии за изкуство, за морал в изкуството. Понякога техният морал не се препокриваше с нашия, но това не значи, че им е липсвал морал. Но тях вече ги няма. Но, като се обърнем ще видим с техните мерни единици, че остават все по-бедни душици, по-бедни интелектуално, бедни таланти... Появяват се не личности и авторитети, а... медийни продукти. Никой няма повече да напише "Българийо като една човешка длан"... Никой няма да изрисува черквата на Ванга, няма кой да вкара Георг Хених в българската литература и да сроди чешката култура с нашата, няма кой да ражда змейове... Появяват се ерзац литератори, които могат само да фашизират средата, защото, както знаем "Бездарието е фашизъм"... Вместо да се изрисува катедрала вече ще се правят инсталации и пърформънси в катедралите (дано не съм жив тогава), въпреки че две "пусита" в Русия вече го направиха. Светът става скучен, природата си е взела отпуска и не произвежда личности... Какво да правим повече тук. Какво да правим...

петък, 27 септември 2019 г.

РОМИТЕ - БЕЛИТЕ ЯКИЧКИ НА БЪЛГАРИЯ

В началото на двадесетте години на миналия век те се появяват в САЩ. Белите якички. Натрупали достатъчно пари след "Сухия режим", бившите мафиоти се опитват да яхнат законите. Започват да търсят закрила от Държавата. Да ви попитам ли дали ми следите мисълта. Няма и да питам защото това, което ще напиша няма нищо общо с това, което се случва. Като вица за жирафа - нищо общо няма със свинята. Така, както и ромите нямат нищо общо с нея, след като вече са я изяли... Но вече искат закрила... Имам предвид ромите от Сотиря. Те искат промяна на законодателството - без дори да знаят какво е това и дали някога са спазвали законите в България. Представете си само, че променят този член в НПК и НК за съкратеното съдебно производство. Те, разбира се не знаят, че всъщност става въпрос за признаване на събраните доказателства, а не самопризнания във връзка с престъплението. И въобще не става въпрос за съдебно споразумение, в което прокуратурата и страните по едно дело се споразумяват за присъдата... В случая става въпрос не да се признае, че си заклал някого, а че си го заклал с намерения нож, върху който има твои следи. Лошото е, че ние всички не можем да разберем тънката разлика в закона. Иска се да се признаят обстоятелства около престъплението, а не вината. Признават се доказателства, но това не задължава престъпникът да се чувства виновен. В този смисъл какъв е смисълът от цялото това упражнение. Това не променя нищо при решението на съда. Но намалява времето, средствата, разходите по събиране на доказателствен материал. Излиза, че ромите са загрижени за това, къде им отиват данъците. Които не плащат. И не е лошо със спестените пари да им се купят бели якички. Друг е въпросът колко време ще са бели те...

ТЕЗИ, КОИТО НАПУСКАТ ЖИВОТА, НО НЕ НАПУСКАТ СЪРЦАТА



Тези стихотворения съм писал преди повече от 30 години...И са писани по едно и също време - времето, когато под прозорците се крещеше "Смърт на Левчев", "Смърт на комунистите"... Когато, посвещавайки стихотворение някому бе като клетва за вярност, като обричане... Поне така бе с Любо и с Иван...Коста го преоткриваха тогава тези, които няколко месеца преди това не бяха чували за него. Или не искаха да чуят за него..А аз бях решил да кръстя трите си деца на тях. Дъщеря ми е Иванка и е кръстена на Иван Динков, синът ми е Любомир и е кръстен на Любо Левчев. Коста все още е без име... Сега и тримата са заедно на небето така, както винаги са били заедно в сърцето ми...Леко да им е небето:

ЗА СЪРЦЕТО
На Любомир Левчев

Сянката си фас разтъркай с токовете си
върху земята
И не вярвай че от ямичката ще покълне пепел
Засей я с вятър древен
сетне
стой и гледай

стой и наблюдавай само

как ураганче със носле зелено
се изкачва към небето
Но не казвай думичка за него –
думите сгъстяват въздуха –
родината на твойте устни

Н е к а

една усмивка само
да очертава границите им сегашни
Една усмивка само
да разширява границите утре

Напълни сърцето си от извора на урагана
и до дъно пий от него
Както казваш

- Това е нещо за сърцето
- Това е нещо за сърцето –

както казвам

Изпразнено не го захвърляй после –
искам да ти сипя нещо сладко

- Приближаването към смъртта
е
само повод за безсмъртие

КАЛ
На Иван Динков

Беше светлина. А после кал, която
вятърът лепеше по стените на деня.
До коленете на сърцето – кал. Нататък
очите ни дори натъпкаха със кал...

А беше светлина. А беше нявга слово.
А вятърът развяваше моминските поли.
Без смокинов лист – несъвършени, голи
думите растяха във един неписан лист.

И аз сред тях. Сам самин... Сеячът...
С перо от птица... С мастило от сълза.
Сам въртях словесната веялка...
Сам отделях от добрите лошите зърна.

Но дойде дъждът със черния си почерк.
Безумен... Неграмотен... Остарял...
Сред думите дойде – като във кочина.
В гърлото на светлината нож опря...

А беше светлина.
А беше слово.

КУЛТ
към
КОНСТАНТИН ПАВЛОВ

През нощта на
девети септември 

с десети ноември
р
е
щ
у
развърза Константин Павлов петлите
и си пусна кит по водоемите...

Нощта му беше до колене.
До зъби – тишината.

И само тихото проскърцване на костите
показваше
местопребива/ва/нето му
зад толкова и толкова кръстосани меридиана.

Вятърът си веешe парцалките – умислено.
Петпръсти светеха звездичките – умишлено.

Понякога за разнообразие,
за разнообразие – понякога,
на някоя звездичка-гномче
й поникваше еврейско пръстче,
но загрижени секирки го обрязваха старателно
по правилата на християно-мюсюлманската религия.

Представете си,
Константин Павлов дори
се появи на светличко в утробата на кита,
за да каже после, че е пушил евтини цигари...


Но когато в най-дълбокото нагазихме...

ОооооооооооооооооооооооооооооооХ,
когато в най-дълбокото нагазихме видяхме,
че звездите имат скрити пръстчета.

Всяко пръстче претендираше за средно.

Тогава.
Тогава.
Тогава.

Тогава
Константин Павлов дори –
дори и Константин Павлов –
нагази с нас във тъмнината.

Завистници
разказваха за случая
след туй из гардеробите.

-От пушене се е подпалил ангелът...
-От пушене се е подпалил дяволът...

А петима старци недоволно шушнеха
във ухото на вселената,
че видели уж –
чеужвидели –
как китът се е хранил с фосфор
наше
родно
производство.
За да докаже, че е прав
КОНСТАНТИН раз-ряза ПАВЛОВ
и
видяхме –
светлината е инстинкт за самосъхранение
през нощта на
девети септември 


с десети ноември
р
е
щ
у
идущата пролет...

сряда, 25 септември 2019 г.

ДА СИ ПРЕПОВТОРИМ Л. ЛЕВЧЕВ

Бил съм доста пийнал тогава вероятно, защото той ми казвал как сме се запознали. Било е в Хасково на "Южна пролет". В КДК пълно с млади поети, готови да бъдат забелязани от тогавашния Председател на СБП Любомир Левчев. Всички до един в крак с партийните директиви. Кой написал стихове за Партията, кой написал за България, кой посветил на самия Левчев стихотворение. Левчев говори, те са отворили уста - готови направо за любовна целувка "уста в уста" - когато в един момент вратата се отваря с шут, моя милост - по-скоро моя гадост - нахлува с възгласа: "Ще му е..а майката на Тодор Живков". Има, разбира се, ченгета, хващат ме, а аз крещя: "Бате, махни си гавазите от мене"... По-късно ме пускат. В Пазарджик също ме арестуват и Любо им е казал: "Ако косъм падне от главата му ще си имате работа с мен". Тогава бе член на ЦК на БКП. Никой не искаше да си има работа с него. Няколко години след това се е обаждал в Смолян - пак да измъква "оня Рошльо", както казваше Добри Жотев. 1986 година. Събиране в станцията на писателите на Кабинета на младия писател. Аз закъснявам, Любо говори. "Как пристигна, поете?", пита, а аз отвръщам: "На автостоп. Спира ми една кола в Смолян, пита закъде, казвам да кара по Априлската линия и тя ме стовари на Златните пясъци"... Пред триста млади поети, поетеси и други литературни джендъри тогава каза: "Не пишете стихове. Мислете за нови идеи - Червената идея не издържа". Пред триста млади поети, поетеси и литературноидеологически джендъри. Каза го и никой не си спомня сега това. Както и това, че тогава поиска Световната младежка писателска среща да се направи в Русе. За да може младите писатели от цял свят да кажат какво става с града, Замърсяването. Само че срещата я направиха в най-чистия град - Смолян. На 11 ноември 1989 година той единствен се появи на трибуната на Народното събрание и каза: "Не се отказвам от нито една написана дума". За разлика от стотиците, които продължават да си фабрикуват дисидентско минало с Партийните си стихове. Истина ви казвам. Така беше. И тогава, човекът, с когото непрекъснато бях в конфликт, човекът, който непрекъснато ме измъкваше от милицията, се издигна в очите ми. Толкова, че майката на сина ми каза, че съм го гледал като България гледа СССР. И така беше. И го поканих за кум тогава, когато под прозорците му крещяха : "Смърт на Левчев. Смърт на комунистите". И той ми кумува с думите: "Четиридесет и пет пъти стигат". Защото четиридесет и четири пъти е кумувал преди 1989 година, когато сродяването с него проправяше не пътеки, проправяше а аутобани. Дълго му приписваха идеологически грехове през последните тридесет години. Предимно хора, които носеха по устните си кал от подметките му. И никой не разбра, че поетите нямат идеологии. Поетите живеят с метафори. Всяка идеология за тях е метафора. Но, всъщност, той отдавна ги бе описал в един стих: "Бездарието е фашизъм"... И сега, кълна ви се, той не си е отишъл от този свят. "Момичетата стават все по-млади, а аз все по непоправим"... Един оптимист, който, излизайки от живота сякаш ни казва, че няма смърт. Че има и един друг начин да излезеш от живота. Да излезеш от живота безсмъртен. Аз няма да кажа по коя пътека тръгна нагоре, бате. Ако някой иска, ще я намери. Благодаря ти, че поживяхме в два века заедно. Твоят приятел - и мой впоследствие, българският гражданин Уилям Мередит каза, че деветнадесети век е бил по-хубав от двадесети. Мисля, че и двадесет и първи век не е за изпускане, щом ти си пребивавал, макар и за кратко, в него.

вторник, 24 септември 2019 г.

УЧИТЕЛИТЕ ПО ЧОВЕЧНОСТ

Като се замислим човек има повече учители, отколкото са му нужни. Но ги припознава като учители едва когато си отидат от този свят. Докато са живи нито телефон ще звънне, нито картичка ще прати, нито ще ги попита как са, какво правят, имат ли нужда от лекарства. Ние се сещаме, че имаме учители едва когато напуснат този свят - обикновено самотни и забравени. Тогава си спомняме - задължително публично - че сме срещнали този учител и даже сме го поздравили. Представяте ли си - той, ученикът не само го е срещнал, ами и е поздравил своя учител. Всъщност, това е характерното яхане на трупове. Яхни трупа на своя учител и той ще полети високо, високо в очите на познатите ти. Имах късмета да имам учители - и на всички все още им свалям шапка. И им се обаждам, срещаме се, слушам ги. Може да не съм съгласен понякога с тях - друго поколение сме - но моралът, на който са ме учили, съвсем друго казва. Не чаках някои да си отидат от този свят, за да се ударя в гърдите. Ходил съм, ако съм могъл - съм помогнал с нещо. Но съм се старал да бъда до последно тяхната шестица по човечност. Защото един учител не преподава само числа, букви, дати, формули, окончания, рими, стихотворни стъпки и падежи. Един учител преподава човечност. Опитвал съм се да им покажа, че по човещина може да получи шестица и ученикът с най-намаленото поведение от последния чин до прозореца вляво. Ако не съм успял да отида на нечие погребение, защото не съм знаел - така се - получи с другарката Пангарова, другаря Вътев - то съм търсил начин да отида на гробовете им, да запаля свещ. Ако не, го правя на гроба на мама - защото уважението към даскала започна да го възпитава в мене тя. Сетих се тези дни, защото с много ученици се сдобиха покойните от няколко часа Юлиян Вучков и Никола Георгиев. И, като гледам колко народ яхна труповете им се чудя, къде ли най-истинският им ученик по човечност ще остави едно цвете... Толкова народ ги е яхнал...