вторник, 18 юни 2019 г.

КОЛЕКЦИОНЕРИ


На Ивайло Мирчев, Долорес Дилова и Десислава Минчева -
                   без да зная защо
Богомил Райнов написа книга след това… Или по време… Няма значение. „Този странен занаят“. Книга за „Тихата лудост - колекционерството“, както я наричаше Светлин Русев. Диагноза. Или религия… Не. Не е болест. Религия е. С много амвони. Всяка картина, пластика, рисунка е амвон. И ако си истински колекционер  ти чуваш усмивката на Джокондата. И не мислиш, че ръцете и в скута току-що са престанали да броят парите, с които е откупена… Тя се усмихва защото я обичаш. И те разбира. Просто отвръща на твоята усмивка.  Но не е въпроса за Джокондата. Тя просто е символ. Въпросът е за колекционерът. Доколко той съществува. Защото има разлика между колекционер и инвеститор. Преди години един художник ми каза: „Знаеш ли защо ти даваме свои работи художниците“… Не знаех защо. Понякога съм се чудил. А било толкова просто. Защото инвеститорът влизал в ателието, в галерията, давал парите си, после давал „стоката“ на шофьора си и художникът не знае после какво става с нея. А аз влизам със светнали очи. И говоря с тези художници за тенденции, за школи, за явления, за автори. Преди години Любомир Левчев каза: „Колекционирай млади художници, някой от тях след време може да се окаже Пикасо“… Да. Някой може да се окаже. А може да се окаже самият той. И това е най-изкусителното в колекционерството. Да предвидиш. Преди това – да откриеш автора. Да забележиш „лапата на художник“, както казва Ван Гог. Да усетиш диханието на бъдещето от картините, после да влезеш във вечността. Защото, когато гледаш картина понякога гледаш вечност. Вечността е една и безкрайна, според теоретиците. Ама колко ли вечности имам вкъщи. Защото всяка картина е вечност. Безсмъртие. Всяка картина е безсмъртие. И това е красотата в този странен занаят. Откривателството. Колко струва парче злато? Според мен парче злато може да не струва нищо, защото е скрито под тонове пръст и камъни. То не струва нищо, ако, залутано зад някой храст го препикава куче. Защото, колкото и да свети това парче злато в очите на кучето, то няма стойност. Това парче злато, осветявайки очите на кучето, само го заслепяват и то не може да види дивеча. Това парче злато е препятствие, докато не попадне в ръцете на човек, който ще му се зарадва. Така е и с картините, със скулпторите… Ако няма кой да ги открие… Защото колекционерът е този, който вдъхва вечност на една картина. Колекционерът е този, който казва: „Стани и ходи“… Само че дали имаме колекционери? Или инвеститори. Скоро една художничка ми каза тъжна констатация: „Хвалят се, че са купили за десетки хиляди трактор, нарисуван от Златю Бояджиев… За тези пари биха могли да вземат далеч по-добри неща от съвременни художници… Но няма кой да им каже“… И стигаме до културата на колекционера. Дали той е откривател, дали може да прозре, да предвиди вечността в една картина… Освен инстинкт обаче е нужна култура… Тонова култура, под която може да лежи това късче злато. Не икономически съветници, култура и знания са нужни на колекционера. Да усетиш картината под тонове прах и потъмнели цветове на асфалта някъде по битаците. О, какво откритие. Да я прибереш оттам, да я спасиш от варварите, от тези, които я унищожават. Да я занесеш до вкъщи с треперещи ръце, да вземеш памучно парцалче натопено в разтвор със сапун и вода, да измиеш очите, листата, житните класове в картината. Да потърсиш реставратор после… Откривателството. Духът на откривателя е нужен в колекционерството. Да се заровиш в стари книги – също измъкнати от купчината пред неграмотния циганин, който ги продава на цената на една малка водка. И в тези книги да намериш непознати автори. И забравени техники на рисуване… Да намериш това, което няма да намериш в Гугъл, в Художествената академия дори. Да откриеш млад художник… Не е задължително да го намериш в квартална кръчма. Много, много са редки случаите, когато художници могат да бъдат намерени в кръчма. Художниците могат да бъдат намерени в ателието, на сергиите в градинката зад Военния клуб… В галериите могат да бъдат намерени художниците. Дори не в телевизора – там са други. Но и там ги има. Ако имаш сетивата и културата, разбира се… Ако ти светнат очите е добър знак, знак, че си намерил художник, ако перефразираме Жак Превер… Знак, че си намерил художник… Толкоз…

 


петък, 14 юни 2019 г.

МОИТЕ БЪЛГАРСКИ ПРИНЦЕСИ


Тя е от западните покрайнини. От Широка България. България има свойството да се свива. Като зеница е България – свива се, но не губи основното си свойство да вижда. Дядо ми седем години е бил в Български окопи. И, уж е давал кръвта си за нея, пък се връща… в чужбина. Така излиза. Тръгва от една къща в България, и се връща в същата къща с девет куршума в тялото си, но тази къща някой взел, че, докато го няма, я преместил в чужбина. Дядо е Трънски майстор, но, едно е да правиш къща в България, друго е да правиш къща в чужбина. Тази история се случва зимата. Иначе лятото, докато дядо е на гурбет, след като се връща в… чужбина, баба се грижи за семейството, за стопанството. Къщна работа, низане на тютюн. Един ден ѝ казали, че вуйчо ми Иван бил намушкан от вола. Баба нижела тютюн. Изнизала низата и бегом да види къде е бастисан синът й. Вуйчо Иван двадесет години след този случай умира от силикоза. Най-близкият лекар бил в Босилеград – има-няма петдесетина километра от мястото. Баба изнизала низата с тютюн и като видяла да диша синът ѝ, започнала да го шие… „Само си негнетох на Ивану црвата“, ми разказваше историята и аз я слушах като приказка.  Моите принцеси, моите приказни принцеси в детството не ставаха за целуване, ставаха за възхищение. Та, било е зима, когато баба ми раждала поредното си дете. Може да е било второто, може и осмото да е било. Моите принцеси от детството зачеваха, докато спят. Не чакаха принцове да ги целуват. И тогава дошли сръбските граничари. Дядо не давал на децата си да ходят на сръбско училище, учил ги вкъщи той, а накрая на годината ходил с дамаджана и даскалът давал за тази дамаджана с ракия дипломи на всичките деца, които дядо си е учил вкъщи. Най-прекрасният подкуп, за който съм чувал. Та заради това – и не само заради това – граничарите извели дядо да го разстрелят. Съвсем реална заплаха била, защото други вече се преселили на оня свят с девет грама по-тежки. И баба ми, която току-що била родила, станала. И тръгнала след дядо ми. „Црва ми се влачиха“, ма разказваше тя - плацентата се влачи, оставя кървава диря в снега, но върви след сръбските войници, те – след дядо ми. Настигнала ги тя, подминала ги даже и застанала между пушките и дядо ми. „Прво пуцайте мене, после Андону“… И те се смилили над родилката. И ѝ върнали мъжа… Не го разстреляли. И, ако някога съм търсил жена, то във всяка жена съм търсил по малко от баба ми Роса. Моята българска принцеса…

неделя, 9 юни 2019 г.

НИЕ, РАЗЛИЧНИТЕ



Ние, различните, не искаме много от вас – еднаквите. Просто не искаме да ни натрапвате вашата еднаквост. Защото Бог сътворил Човека от кал и от реброто му направил Ева. И като видял, че са различни разбрал, че е хубаво това и им рекъл да се плодят… Дали е Бог, или е Природата, но, който и да е той, е наредил различните да се събират и да правят потомство. А еднаквите да си съперничат в борбата за различния от тях пол и така да създават потомство. Вярно е, че науката върви напред и има различни начини на създаване на потомство, но на базата на различието. Защото мъж не зачева от мъж, и жена не зачева от жена. Дори това да е инвитро. А вие отнехте сега и правото на различните да продължаваме рода си в прайдове. И по този начин да възпитаваме и отглеждаме децата си. Всъщност, лошото е, че посягате и на тях в стремежа си да ги направите еднакви. Защото вашето характерно състояние е еднаквостта – един пол, един манталитет. Ние не демонстрираме нашата хетеросексуалност. В нашите прайдове ние се учим по подобие на лъвовете, как да продължаваме рода си, как да възпитаваме поколенията си. Те се учат от нас и така оцелявяат. Защото Природата си иска своето. Един от начините да се самоубием като човечество, е да станем еднакви с вас. Вие искате равни права с нас. Имате ги. Никой не ви е забранил да се обичате. Но на „прайда“ – защо така го наричате? – вие демонстрирате сексуалност. Демонстрирате извратеност. И това вече е притеснително. Това не е карнавал, това не е маскарад. Вашите движения, облеклото ви – всичко говори за сексуалност. Меко казано – за непристойност. За предизвикателство, за показност. Преди много, много време, в Кремиковци, работих с баща и син. Турци. Осман и Бейхан. В продължение на години влизахме в банята с бай Осман, изкъпвахме се и когато той се облечеше и излезеше навън, влизаше в банята Бейхан, синът му. Попитах го бай Осман защо не влизат заедно и той, почти по Фройдистки, но съвсем простовато отвърна, че, ако влезе със сина си, той ще си представи как го прави с майка му. Много хора биха се учудили сега. Но след този случай аз не позволих на децата ми да ме видят гол. Никога. Човек трябва да има интимен живот и ние, различните, искаме да ни оставите тази интимност. И защото любовта – ако тя съществува при вас – е едно от най интимните човешки чувства. Бъдете интимни и вие. Не ползвайте партньора (партньорката) си като инструмент на вашата показност. Като инструмент на вашата еднаквост. Вие, еднаквите, които, не знам защо се смятате за различни… Толкоз…

четвъртък, 6 юни 2019 г.

ДЕФИНИЦИЯ ЗА МОДЕРНО ИЗКУСТВО...

Инсталацията е измачкан и колосан със сперма чаршаф, който задължително перем и гладим след сексуален пърформънс през нощта...

сряда, 5 юни 2019 г.

ЗА НЯКОЛКО ДОЛАРА ПОВЕЧЕ

Някога се биехме с ученическите си чанти. Позволявахме си да го правим, защото знаехме, че чантите тежат. А тежаха, защото бяха пълни със слово. Ако обаче дръзнехме да се пързаляме с тях, вадехме всички учебници и тетрадки... Защото върху словото не можеш да сядаш. Словото се чете с очите, не със задните части. Поетът Воймир Асенов ми разказа веднъж една тъжна история. Излиза му първата книга "Граница". Запиват се с хонорара, накрая цялата тумба поети осъмва в квартирата му. Пили през нощта, черпил, раздавал автографи върху книгата си. Когато сутринта отишъл в тоалетната установил, че някой ползвал книгата му, първата му книга някой я ползвал, за да си бърше задника. Като се сетих за това не мога да не се сетя и за една още по-скорошна история. Чешкия художник Давид Черни, който изобрази България като тоалетна чиния в сградата на Европейския парламент преди десет години. Ами онази абсурдна реклама по БНТ във връзка с "Голямото четене", в която някакви деца се катереха върху книги. Всичко това ни залива, става част от нас. Ние свикваме с мисълта, че като българи можем да обслужваме само задните части на Европа. А се обиждаме, когато някой каже, че азбуката ни е създадена по македонските земи. Не в Македония, а по земите в местността Македония... Както и да е. Та въпросът е за навика да бъдем, както се казва, не само в г..за на географията, ами и да му се наслаждаваме на този дирник и да го миришем, вече като пейки в Париж. Пейки, които изобразявали букви от азбуката, а там били изписани и някакви стиховца от съвременни - забележете, от съвременни и живи български "поети". Слагам "поети" в кавички, защото едва ли има друг поет в света, който да се гордее с това, че го четат със задниците си, освен български. Не бих си позволил дори и мисълта, че някой ще употреби по този начин не само стиховете ми. Преди години бях следствен за порнография за книгата ми "Скритият живот на една помакиня". Но порнографията не е в моите текстове, порнографията е в мисленето на тези, които позволяват гавра с техните текстове. Но, може пък тези стихове стават само за този вид четене, щом авторите са съгласни на това. Дето се вика, по-добре дупе на французойка да го прочете, нежели наследник на Ботев, нали?... Отношението към една страна се измерва с нейното ниво на търпимост. Ние сме доказали, че петстотин години можем да сме главните ибрикчии на Отоманската империя. Сега сме бидето на Европа...И това, докато президентът (нарочно с малка буква) кани интелектуалци и секретари на читалища да се снима с тях, да му вдигат рейтинга, въпреки че в родното му село от седем години няма библиотека, защото изгоря... А относно пейките. Пейките може пък да ги ползва някой българин, клошар в Париж. Ще спи, свит на буквата "Б", ще сънува България и ще забравя българския език... Ами, това е...

понеделник, 3 юни 2019 г.

ДО ЕДНА ДЕВОЙКА, КОЯТО СЕ ОПИТВА ДА МИ ОБЯСНИ ЩО Е ПЪРФОРМЪНС И ИНСТАЛАЦИЯ.

Страшно ми напомняте на художествения живот преди 1989 година. Навсякъде се говореше за "Социалистически реализъм", но никой от прокламиращите го не колекционираше скулптори, картини, че дори и книги, обявени за еталон на соц. реализма. Сигурен съм, че и Вие за кратко се наслаждавате на инсталацията с омачканите чаршафи сутрин, след като цяла нощ сте правили пърформънс с някой младеж...Но после, въпреки хубавия спомен, перете "инсталацията", а след това гладите чаршафите... Предполагам си спомняте анекдотичното обяснение що е пърформънс и инсталация.
Инсталация е когато някой се изходи пред една кооперация, а после натиска всички звънци, за да излязат по балконите живущите и да видят акото. А пърформънс е когато някой натисне всички звънци и когато излязат живущите по терасите, пред погледите им да се изходи...

петък, 31 май 2019 г.

ЗА ГОЛЯМАТА ЕКСКУРЗИЯ И (БЕЗ)ОТГОВОРНОСТТА НА МЕДИИТЕ

Днес гледах "КУЛТУРА.БГ". Тридесет години от Голямата екскурзия. За сведение на Михаил Заимов, Възродителните процеси са 13 и не започват от 1913 година, а от 1896 година. После и през 1905 година има един. А относно отразяването им в литературата... Ако бяха прочели внимателно "Скритият живот на една помакиня" или "Помашка рулетка" щяха да разберат, че в тях се говори за резултатите от тези процеси. А в "Помашка рулетка" дори описвам процеса. Но на тях са им казали, да не четат тези книги, трябва да слушкат тези с "високите естетики"... Стихотворението ми "Емигранти", посветено на Азиз Таш, който ми бе в кръжока и никога не съм му казал Асен: 
ЕМИГРАНТИ
На Азиз Таш

Грак над нас се сипеше, врабци и мърша –
под нозете ни земята беше гроб разгърден.
Прегърби се щурецът и тръгна да си търси
лък за своята цигулка, място за гласа си.

След него ние – емигранти на телата си –
искахме да видим думите къде се свършват.
Замръкнехме ли някъде опъвахме палатки
от чужди небеса. За чуждо бяхме пръкнати.

С разкървавени ходила, с подпухнали езици,
със хищен вятър по петите ни попукани,
бяхме разсад – разсад бяхме за звездите...
Звездите във небесната тава със пуканки...

Но как... Как ще се прихванем там, където
земята пот не е видяла и щурецът липсва.
А вятърът – изкормил и приседнал до небето –
яде от слабините му. Оригва се на кисело...


За есето ми "Помакът - начин на употреба" дори ме съдиха (спечелих делото)... А Румен Леонидов дори не дойде на делото и избяга твърде позорно (текстът бе печатан в издаваното тогава от него списание "Български преглед" или нещо подобно...) Дори не се спомена за самозапалилия се Мехемд Карахюсеинов...Ако бяха попрочели малко и от "До СтрасТбург и назад" щяха да прочетат и за Възродителния процес 1984 година, и за Мехмед Карахюсеинов. А, за сведение на Михаил Заимов само да подхвърля, че "Време разделно" не се занимава с възродителен процес, а с ислямизационен процес няколко века по-рано. Разбира се, че не трябва да се омаловажава нито Малина Томова, нито Нери Терзиева... Но и други, посегнали на темата не трябва да бъдат омаловажавани... Когато се подхваща такава сериозна тема не е лошо да бъдат подготвени водещите - без пристрастия и лични вкусовщини... Толкоз...


P.S. Забравиха да споменат "Сляпата Вайша" като еманация на дисидентската литература, отразяваща събитията преди раждането и след раждането на автора в контекста на възродителните процеси и големите Му екскурзии из българската литература... :)

неделя, 26 май 2019 г.

ЧЕНГЕТАТА, КОИТО НИ РАЗКАЗАХА ИГРАТА

И на мен ченгетата ми разказаха играта. Съвсем сериозно ви го казвам. Ако не бяха те кой знае къде щях да съм сега. Примерно, ако не бяха ченгетата, днес нямаше аз да гласувам за някого, а някой щеше да гласува за мен. Но ченгетата развалиха всичко. Още тогава. Още през 1974 година. През 1974 година и аз, като всички граждани на Народната република трябваше да гласувам. Аз дори за първи път щях да го направя, защото тъкмо бях навършил осемнадесет години. И понеже не исках да служа в казармата, се цаних да работя пет години в Кремиковци. Тогава Кремиковци още не беше станал МК "Леонид Илич Брежнев"... И сега да се чудя откъде да си търся трудовата книжка - от МК "Кремиковци", или от МК "Леонид Илич Брежнев"... И Кремиковци, и Брежнев като двамата Славейкови направо - да се чудиш Пенчо ли е, Петко ли е... Както и да е. Живеех на квартира до Софийския централен затвор на ул. "Зайчер", мисля, че номерът беше 31. Наблизо имаше училище и трябваше да гласувам в него. Имах съквартирант Благой, някъде от Благоевградско. Караше зил осмак и, въпреки липсата на софийско жилище той строеше къща някъде и отмъкваше по някой друг курс бетон със самосвала за къщата. Отделно продаваше и по някой друг литър бензин - мисля, че осмаците бяха тогава с бензинови двигатели. По това време някъде държавата се усети и започна да слага оцветител в държавния бензин. Бяха започнали първите опити на държавата да спре кражбите. Ако държавата се бе сетила да оцветява и бетона, сигурно къщата на Благо още щеше да свети и така да икономисва от електрическо осветление... С Благо решихме да отидем да гласуваме. Бе на една крачка от квартирата. Хазяите усещах как ни гледат в гръб с гордост, сякаш бяхме техни деца. Пишех първите си стихове тогава, някои от които можеха да се окажат и последни. Влязохме с Благо в училището, взехме бюлетините и чинно зачакахме на опашката. Само дето мене търпилото ми се изчерпа бързо. Посумтях на опашката малко, посумтях. По едно време скъсах най-демонстративно ( за онова време) бюлетината, извиках едно: "А, бе, аз за тия червени фашисти ли ще гласувам" и тържествено напуснах опашката. Много тържествено. Още сигурно съм бил под влияние на собствените си стихове, в които съобщавах, че "Червени фашисти властват навред"... Бе някаква поема за Георги Димитров и тези, които минават с ръце в джобовете пред мавзолея. Излязох отвън, освободен от дължината на опашката и... пребледнях. Ами сега... И инстинктите ме закараха на бегом в квартирата, на бегом си стегнах багажа и на бегом избягах от квартирата. Оттам - на "Възраждане", където веднага намерих квартира на един таван. Но не смеех да се регистрирам месец след това. Веднъж видях Благо, каза ми, че са ме търсили двама милиционери и кварталният и... толкова. Но ми съсипаха след това живота, мръсните ченгета. Съсипаха ми го. Защото ги домързяло да напишат и ред в досието ми за тази история. Мръсни ченгета. Ако бяха написали за тази история, сега щях официално да се водя дисидент. И щяха да гласуват други за мен, не аз пак да се редя по опашки да им гласувам... Ами, това е...

ЦЕНЗУРА

Преди около месец - 5 април 2019 год. - мой приятел, живеещ в САЩ поиска да му пратя няколко мои книги. Разпространява между емигрантите - нещо като Матей Миткалото отвъд океана - та, разпространява български автори в САЩ, просвещава българската емиграция там. Или гъделичка носталгията им. Дори издава български автори, подпомага ги... Уговорихме се, чрез нарочен човек се уговорихме да изпратя книгите. Дори приведе парите, получих ги, предадох книгите. "Скритият живот на една помакиня" и новата "Некролози и други многоточия по българия"... Въ фейсбук, около 24 май видях, че е направил акция и е предал на Вашингтонската библиотека български автори. Викам си, че сигурно и мои заглавия вече ще има там. И попитах Ангел дали е получил пакета... Не. Не е получен. Били го задържали в митницата. За първи път се случвало подобно нещо. Ето какво ми пише Ангел:
" Ице, да видиш майтап. За първи път колета ми с твоите книги (другите до сега ги получавах редовно) заседна някъде. Пристигнал е в разпределителния пощенски код в съседния щат Ню Джърси, откъдето ми казаха, че пакетът е задържан в нашата митница ?! За мен е необяснимо?! Книги. Както и да е. Сега изпращачът - е изпратил запитване до митницата ни (специална бланка) защо колета не е доставен на получателя, сиреч моя милост. Такъв е реда. Аз като получател не мога да питам митницата. Ще чакам решение, озадачен. В митницата могат да задържат колета до 45 дни и да го пуснат към получателя, или да го върнат обратно на подателя. Така, че ситуацията е ПАТ. Стават такива неща в Живота!"
В новата книга имам едно отворено писмо до Доналд Тръмп, но в САЩ имало достатъчно писания по негов адрес. В книгата имам и няколко русофилски текста. "Скритият живот на една помакиня" преди двадесет години пък бе забранена в България, бях следствен за нея. Но всичко мина... За да спрат книга с текстове би трябвало да отворят пратката, да прочетат тези книги. Да заиграе "червеният калем"... Историята ми припомни времето, когато чаках единадесет години първата си книга. А преди да излезе на ръкописа видях отпред един огромен червен печат с надпис: "КНИГАТА НЕ СЪДЪРЖА ДЪРЖАВНА И ВОЕННА ТАЙНА"... Моите стихове тогава бяха проверявани и заради това. Чудя се какъв въпрос да задам вече. "В кое време живеем"?... Или отговорът се съдържа в другия въпрос: "В кое човечество живеем"...
Във всички случаи обаче аз съм привилегирован... Мои книги не са допуснати до Вашингтонската библиотека. Значи цензурата може да привилегирова... Защото всеки може да влезе там, но не всеки могат да не допуснат... Ами, толкоз...

петък, 24 май 2019 г.

ПОЗВОЛЕТЕ МИ ДА ИМАМ МНЕНИЕ

Много хора изхвърлих днес от листата с "приятели" във Фейсбук. Скочиха срещу ми само заради това, че не уважавам техния президент, който нищо не направи за изгорялото Читалище и библиотеката в родното му село преди 7 (седем) години. Веднага ми противопоставиха други политици, които пък въобще не четяли. Не говоря за четене и интелектуално ниво на политик от някаква политическа сила. Говоря за отношение към книгите. Но изведнъж разбрах - какво мога да очаквам от хора, които десетилетия наред са се възхищавали от този, който подпали Райхстага... Разбира се, че тези хора си искат и Георги Димитров, и Ван дер Любе... И не си задават въпроса, че този техен президент в момента дава прием на интелектуалци, между които със сигурност има писател с изгорена книга в селската библиотека. Това е цинизъм. Апропо, цинизъм е отношението към читалищата, които горят, ако междувременно не са подгизнали от течащата в тях вода от покривите директно върху книгите... Но те не го знаят това, защото не са влизали от години в Читалище и, ако влязат, то е на определена цена и хонорар...Но, такава ни е и интелигенцията. Пука им дали ги четат или горят - важното е селфито в Бояна. То е по-трайно от писаното им слово... Толкоз...

Ето текста:
Обидно ми е някак слово да произнесе на днешния ден някакъв си Румен Радев. Който ми говори за буквите, за азбуката, за духа. И то пред тези, чиито книги са горели в читалищната библиотека на родното му село. Вярно, пожарът е случаен. Но е съучастие в аутодафе от този, който можеше да направи нещо за тази библиотека. Господин Радев, не се наричайте мой президент. Вие сте президент на низшите духом, които довечера ще приемете на кратко селфи в резиденция "Бояна"... И тези, които ще дойдат, въпреки изгорелите им книги в това читалище, също са съучастници в това аутодафе. И не заслужават моя народ... Толкоз.

четвъртък, 23 май 2019 г.

СТО КИЛОГРАМА ПО-КЪСНО


                                            На Таня Христова

Родил съм се пет килограма и двеста грама. На 20 декември 1956 година. В град Габрово. Ако се върнат девет месеца от раждането се разбира, че съм правен (произведен) по време на историческия Априлски пленум на ЦК на БКП… Тогава на мода са били производствениците и нищо чудно да съм бил произведен, а не правен. За което съдя и по думите на мама: „Кой идиот ме накара да ти завия пъпчето във вестник, бе, мама? Кой идиот… Цял живот по вестници ли ще те гледам“… Демек, аз син нямам ли, че като произведение на литературата само ще те виждам. Понякога гордостта на една майка може да звучи укорително… Мама ми е казвала също, че е било четвъртък, а днес е петък. Е, не е декември, но вече търся символика. Тогава нямаше във всеки дом баня и на мама и изтекли водите в градската баня. Имаше една баня обществена в Габрово – на пазаря… Не на пазара, а на пазаря… Бил съм на две години, когато мама ми даде в халите някакви пари и след миг невнимание и инстинктивно обръщане установила, че съм изчезнал. Едно дете съм, единствено при това. На всичкото отгоре и произведение, както се разбира – освен завитият във вестник пъп и родителите ми бяха производственици. Мама работеше тогава във фабрика „Балкан“ и до 1989 година я имаше на снимка на гарата, прегърнала вретената. Не, че я няма вкъщи на снимка как е прегърнала моя милост, но на гарата вместо мен бе снимана как е гушнала вретената. Не зная защо – за пример на другите, или за назидание на другите. Но тогава проличало, че съм произведен от родителите си, защото мама уведомила милицията, че синът й изчезнал. Тогава не крадяха деца за откуп, не обираха хората. По онова време децата сваляха шапки по начина, по който го правеха възрастните, поздравявайки някого. Като влязат в магазин и в черква – пак се сваляха шапки. И в училище – също. Почнали да тършуват милиционерите из града, когато ме видели да идвам към халите с наръч краставици по подобие на мама на снимката от гарата с вретената. Принципът „Плодът не пада по-далеч от дарвото“ тогава бе в сила. Ако това бе станало сега Държавата и законите веднага щяха да произведат от мен един сирак при живи родители, защото щяха да ме отнемат от мама по Закона за защита на децата. Първо, че ме е оставила без надзор и, второ, защото такъв пердах ми хвърли мама тогава. Пред всички… Пред акуратните милиционери такъв пердах изядох… Но така се възпитава паметта – ако не ми бе хвърлила пердаха едва ли щях да запомня какво точно се бе случило.Много важно нещо е пердахът в детството. Възпитава паметта. Аз така научих всичко за Априлското въстание след едно „препитване“ от баща ми вкъщи… Получих шестица от Вътев тогава в Шесто основно „Митко Палаузов“ в Габрово. Пердахът в детството е лакмус за паметта. Такива работи ставаха тогава. Тогава я съм имал петнайсетина килограма – с краставиците барабар, я не… От днешна гледна точка тогава съм отстоял в координатното пространство на десет килограма от мястото на раждане… Господи, такова консуматорско общество ли сме станали, че и времето го меря вече в килограми?... Изтекли водите на мама, а родилният дом на един мост разстояние. На едно иго разстояние е родилният дом от пазаря. Защото на лъвовия мост в Габрово му викаме „Игото“… Не, че няма лъв, но всички скулптури са оковани във вериги. Странно, каква е тази носталгия по иго, след като габровци сме били напълно свободни дори през онези тъмни времена. Твърди се, че турчин не е замръквал през тези няколко века в града… И аз не съм искал да замръкна, и мама ме отнесла в себе си до „Тота Венкова“. Ама аз, упорит. Барикадирал съм се вътре на топло – декември е, виелици, преспи, вълци… Вълци може и да не е имало, ама неподготвен излизаш навън в тия вълчи времена, където, както казва Левчев: „Човек за човека е българин…“ Тежка диагноза. Лекарите се отчаяли да ме чакат и се оттеглили по кабинетите. Сестрите – по стаите. Мама – в родилна зала. И към осем сутринта ми писнало да чакам. Според мама – а мама беше пич, няма да ме лъже. Може малко да хиперболизира, ама колко да хиперболизира, щом такова преувеличение на човешко същество тръгнало да излиза. Като ме сложили на кантара после – пет килограма и двеста грама. Та, според мама, която била единствен свидетел на раждането ми тогава, защото нямало други в родилна зала, от налягането направо съм изхвръкнал навън. И лекарят влязъл точно в този момент и ме хванал във въздуха… Според мен още не ме е хванал, защото аз продължавам да си хвъркам из облаците. Но това е друга хипотеза… Та, сто килограма след този случай аз съм в Габрово. И ме настаняват в къща за гости „Маракеш“. Какво ли не е била тази къща през тези сто килограма време, дори собствениците не знаят, че е била родилното отделение на града. Вечерта обаче ми казват, че родилна зала е била в съседната стая и следващият път щели да ме настанят там. Няма да мине и килограм време, и ще си отида… Защото преспиването тука е като второ раждане.