С една дума, бунтът срещу изкуството е налагане на посредствеността

Преди много, много десетилетия не ни даваха да четем Салваторе Куазимодо. "Сам върху сърцето на земята, пронизан от един-единствен слънчев лъч. И неусетно пада вечерта." Салваторе Куазимодо не ни даваха да го четем, защото подкрепял Мусолини. Какво общо има Бърнард Шоу със Салваторе Куазимодо. "Да не забравяме Франсиско Гоя и неговата Съдба". Общото е, че в крайна сметка срещу изкуство се протестира само по един единствен начин - като не се взимат билети, като не се консумира произведение. Аз не ходя на чалга. И това е моят протест срещу чалгализирането на обществото. За съжаление всички тези, които излизат да се бунтуват в кавички срещу литературно или каквото и да е произведение не правят нищо друго освен да удовлетворят желанието си за мъст. Всъщност, тяхното е вид аутодафе. Тоест, изгаряне на книги и на художествени произведения. Защо не скочихме срещу Нобеловата награда на Чърчил: "Да не забравяме, че Европа свършва там, където започват да ядат шкембе чорба."

Аз също не харесвам Малкович, но това. не ми дава правото да си изтъпанча пред Народния театър и да кажа: "Вън." Защото това е. политика на Народния театър и те могат да решат доколкото е касов автор, до колко привлича публика и до колко загърбва публиката. Просто аз няма да отида да гледам Малкович. И това е моето отношение към него, но не е отношение към изкуството. Защото изкуството свършва там, където започва политиката.

През 1989 година. започнаха да крещят под прозореца на един от най-големите поети на България Левчев: Смърт на Левчев, смърт на комунистите." До там ли го докарахме Това ли искаме отново да върнем. Аз самият съм си патил. от такива изстъпления - ядох бой за "Скритият живот на една помакиня". Книгата беше забранявана, бях следствен за нея... Това ли искате да върнем. Сега книгата се чете свободно и я купуват. И продължават да я четат. С една дума, бунтът срещу изкуството е налагане на посредствеността.

Христо СТОЯНОВ

БЛАГОДАРЯ...

68 години се борих с живота. Дойде време да се боря за него. Искам да благодаря на моето момиче, която днеска е рожденичка -Милена - за всичко, което прави за мен. Искам да благодаря на доктор Танева и на доктор Бянов, които ми казаха да бягам в бърза помощ, защото хемоглобин от 56 единици е несъвместим с човешкия живот (Явно още не съм станал човек.) Искам да благодаря на всички лекари от Терапията. във Варна, които се грижиха за мен - д-р Иванова, д-р Николов, д-р Петрова. На всички сестри, които се грижиха за мен. Изумителен персонал.

Искам да благодаря на децата си Ваня и Любомир, които през цялото време искаха да ми кажат, че от мене все още имат нужда, все още има за кого да дишам, и трябва да дишам. И да благодаря най-вече на приятелите. които не оставиха телефона да замлъкне.

Без вашите обаждания болничната стая щеше да се превърне в предверие на гроба. Благодаря ви, че ви има. И вие ме имате.

НЕОБЯСНИМО

Само не мога да разбера как се доверяваме на журналисти, които налагат. собствения си вкус към Дичо, Азис, Софи Маринова, братя Мангасарян и Георги Господинов. Всъщност, изброените се оказват знак за равенство в критериите и ценностната система на нашите медии. Мина времето, когато имаше литературен живот, имаше литературни критици от ранга на Здравко Петров, на Тончо Жечев, на Венко Христов. Имаше музикална критика, имаше театрална критика. В момента. няма културен живот в този смисъл, а има налагане на медийни продукти. А културата определя манталитета на една нация. В този смисъл ние имаме чалга - както в литературата, така и в музиката, така и във всички видове изкуства. Защото едно е масовият вкус да се определя от заплатата на един журналист, или хонорара, - с липсващ интелект и критерии, друго е, когато вкуса в обществото го определят наистина професионалисти.

ПОГНУСА (не по Сартър)

Преди много, много години имаше една категория хора - наричаха ги доносчици. Те залепяха очи в ключалките, залепяха уши в ключалките. Подслушваха разговори, ставаха близки на някого - толкова близки, че тези някои споделиха интимните си тайни с тях. Всичко това мислех, че е отминало отдавна. След 89-та година ние ги разпънахме на кръст. Другите дори ги забравихме. Мислех, че това е отдавна отминало Оказа се, че сега се възобновява, изпълзяха нови, рафинирани, с телефони надвесени зад гърбовете ни. Със същата сила. Разликата между тогавашните доносници и сегашните е само в това, че тогавашните бяха вербувани бяха, изнудвани, принуждавани. Голяма част от тях, разбира се, бяха привлечени, заплащаше им се. Сегашните доносници иззад рамото на своите колеги в парламента снимат телефоните им, личната им кореспонденция. И след това разпространяват тези снимки. Сегашните доносници са страшни - те го правят доброволна и го правят само заради кариерата. Разбирам предишните доносници, някои от които го правиха от страх. Голяма част от тях, като Жоро Коритаров примерно. Сегашните не са такива. Сегашните са страшни. Сегашните го правят заради кариера, за да постоят още малко на банките в парламента, защото тези банки в парламента водят и към банковите сметки - в буквалния смисъл на думата. Гнус ме е от тези хора. Когато отвориха след 1989 година досиетата разбрах, че имам две досиета, пълни с подобни доноси. Едното досие 230 и няколко страници, другото 370 и няколко. В крайна сметка не е от значение това колко страници е досието. От значение е това какво е имало в това досие, старателно попълвано от тези хора. Аз не погледнах досиетата си, защото мисля, че не можеше да се обърне внимание на хора, които са принуждавани да доносничат, да ги смеся с хора, които доброволно са предоставили доносите си. Но във всички случаи тягостното чувство, че са те предавали най-близките хора, с които дори спиш е ужасяващо. Сега, като че ли това нещо се повтаря. След 89-та година ние се ровихме, търсихме. Спомням си, когато в Смолян ме прибраха за пореден път в държавна сигурност, защото местните интелектуалци писали, че ще коля Тодор Живков. Нямах намерение да го коля. Но тогава се оказа, че най-големият дисидент в Смолян е шефът на държавна сигурност, който излезе с мен отвън и каза: "Христо, хайде недей да колиш другаря Живков сега. Следващия път аз ще ти помогна." Сега кой ще помогне да се отървем от тези доносници, кой освен ние. Иначе нещата опират до морал. И усещането, че последните 35 години напразно сме ги живели.

ОТЗИВИ В МЕДИИТЕ ЗА "ВСЯКАКВИ РАЗКАЗИ"

ЛЮБО ОГНЯНОВ "ОФАНЗИВА" ПО НОВА - НЮЗ

Ден преди Независимостта: Писателят Христо Стоянов за оковите, изкуството и свободата

Какви са посланията в последната му книга

Ден преди Независимостта писателят Христо Стоянов говори за зависимостта, изкуството, свободата и посланията в последната му книга.

Аз съм зависим от семейството си, от книгите си, от страстта си да колекционирам – не са малко зависимости”, заяви писателят в предаването „Офанзива с Любо Огнянов”.

Само преди дни Стоянов издаде поредната си книга „Всякакви разкази”. Писателят обаче казва, че това може и да е последната му книга.

„Имам тремор на ръцете. Имам го от малък, той ми е наследствен. Но когато пишех „Докато плъховете правят любов” изведнъж треморът се засили до крайност. Всъщност вече не мога да пиша”, казва Стоянов.

„Господ е казал: „Потрепери, има какво да направиш още, няма да те взимам”. Явно трябва да се преориентирам. Опитвам се да правя с една програма в интернет публицистика”, обясни Стоянов.

Едва 14-годишен излиза от вкъщи и започва работа. Днес казва, че най-хубавите неща, които са му се случвали, са жена му и читателите му.

Повече гледайте във видеото.

НАТАЛИЯ ГОСПОДИНОВА, "ДАРИК РАДИО"

Писателят Христо Стоянов е от Габрово, но живее във Варна. Домът му е галерия. Хиляди платна – живопис и графика, както и стотици скулптури, създават неповторима атмосфера около него.

През 2019-та година Христо Стоянов завещава своята колекция на Община Габрово, заради което е удостоен със званието „Почетен гражданин на Габрово”. Казва, че тези 1600 живописни платна, 400 графики, над 300 скулптури и над 7000 тома книги не бива да се разделят. „Някой ден, ако моите внуци искат да разберат какъв съм бил, ще отидат и ще разгледат колекцията ми.”

Не е ясно къде в Габрово ще бъде подредена колекцията на Стоянов след смъртта му, но и той не бърза натам.

„Щом съм още тук, значи има какво още да дам”.

Сред картините му има изключително ценни платна, закупени нарочно или открити случайно в антикварни магазини или битаци. Притежава творби на Владимир Димитров – Майстора, Златю Бояджиев, Светлин Русев, Максим Бояджиев, Сули Сеферов, Кирил Божков, Александър Райков, Тома Трифоновски, Веселин Дамянов – Вес, Иван Узунов, Ивайло Мирчев, Вихра Григорова, Иван Димов, Петър Мирчев – Педро, Николай Добрев, Валентин Узунов, Вежди Рашидов и много други.

Самият Христо Стоянов оценява колекцията си на над 3 млн. евро.

Стоянов е публицист, поет и писател. Самият той е изкушен да рисува. Не крие, че има само основно образование, но той и до днес продължава да се самообразова. Знае няколко езика, както и много за история на изкуството.

Последната издадена книга на Христо Стоянов е „Всякакви разкази” – сборник с истории, писани през годините. Тази книга беше и поводът писателят да говори пред Дарик за себе си, за любовта към литературата и изкуството, за пътя си през годините – откровено и в компанията на хиляди творби.

МИЛА МАРИНОВА, "БНР"

Христо Стоянов не се побира в рамки. Писател, журналист, драматург, преводач, колекционер, дарител, общественик, човек сбогувал се с писането на стихове, но не и с поезията. През май 2019 година завеща на родното си Габрово колекцията си от над 400 графики, 1600 маслени платна и 350 скулптури, от стари и съвременни автори. Завеща и личната си библиотека с над 7000 заглавия. Част от книгите са с автографи на най-големите имена в литературата ни. Три години по-късно, на 1 ноември 2021 година, името му се нареди в листата на почетните граждани, а между тях са имената на генерал-лейтенант Фьодор Фьодорович Радецки, генерал Николай Григориевич Столетов, граф Николай Павлович Игнатиев, продължава с Пенчо Семов, д-р Тота Венкова, Цанко Лавренов, проф. Панчо Владигеров, акад. Дечко Узунов, генерал-полковник Владимир Стойчев, Радой Ралин,...Христо Явашев-Кристо. Познавайки мисленето на писателя съм убедена в пояснението, не признанието почетен гражданин те прави уважаван човек, а почтеността в отношенията към хората.

Христо Стоянов е чепат характер. Животът му е лавина от събития, с неочаквани обрати. Постовете в социалните мрежи са свидетелство за бунтовната му природа. Преди броени дни някои хора отново извадиха на показ факта, че няма средно образование. Той не им остана длъжен и красноречиво поясни: "на мен основното образование не ми личи така, както на тях не им личи висшето образование. И аз с моето основно образование съм постигнал толкова, колкото те с по няколко висше образование не биха и мечтали да постигнат...Някои не научиха българския език, защото имаха харвардско образование. Но въпросът не е само в това. Въпросът е в тези вагони книги, които ме делят от тези хора. Даже бих казал, че не са вагони, а сточни гари, наблъскани с вагони, които ме делят от тези хора. С моето основно образование научих езици, твърде редки за България - като виетнамския. С моето образование аз направих школа, от която излязоха едни от водещите български поети и писатели в момента. Някои от тях преведоха и издадоха в Турция "История славянобългарская". Винаги съм отстоявал позиции, защото не образованието е важно, а образоваността. И аз не съм висял на гърба на българския народ и не съм искал от него нищо. Единственото което съм правил е да давам...много отдавна знам, че на портите, когато стигнеш пред Бог, Той иска морал и достойнство, а не диплома." Тези думи написа авторът на 6 стихосбирки и над 20 книги, между които, "Глутница за единаци", "Предупреждения по България", "Протестните деца на България" и "Ами това е".

Не, не е само това, защото тази седмица от печатницата излезе последната му книга "Всякакви разкази". Сборникът с внушителните 548 страници съдържа 170 разказа. За последната си творческа рожба, пред читателите, Стоянов уточни: "Дебела колкото "Капиталът", но не толкова скучна и няма да навреди на човечеството." Редакторът Любен Дилов-син дописа: "Не знам дали пъпа му е завит във вестник, както свидетелства един от разказите. Знам че в този сборник, с цялото си великолепие се развива пред нас най-заядливия, един от най-оригиналните, злободневен до проклетия и същевременно великодушен до безкрайност, български разказвач на последните три десетилетия. Разказите в този сборник са толкова класически, че чак звучат модернистично спрямо днешната ни литературна яловост. И не слушайте майката на Ана Каренина, която твърдяла, че за всеки влак си има пътници. Не към пътниците във вагоните-разкази от композицията на Христо Стоянов има тежки изисквания: да са българи; да обичат красивите български думи; да са готови да се смеят с натежало от мъка сърце. И най-важното - да мислят."

Христо Стоянов не пести думите, не се измерва с другите, дарява, за да продължи пътя на традицията, а не да инвестира внимание към себе си. "Единственият ми спонсор е читателя. Разчитам на него. Ако падна той ще забележи и няма да ме чете, а това означава да разчитам на пенсията си от 490 лева", откровен е писателят, за когото най-хубавото признание идва от американски издател, пожелал да научи български, за да превежда книгите му, зад океана.

И ТИ ЛИ, ИВАНЕ!

Първите ни срещи бяха преди около петдесет години в кафенето на писателите. После се прехвърлиха в студиото на "Панорама", продължихме във "Вот на доверие" един месец. Тогава не успях да ти отговоря само на един въпрос: "Нали нямаш образование защо знаеш толкова?". Явно те бяха подвели, че съм "лесна хапка" и бяха подготвили други "победители". Не си спомням Ивановден и Коледа, в които да не си пожелаем много здраве, успехи и всички такива резонни неща. Всяка смърт на приятел все повече ми прилича на предателство. Ще дойде момент, в който ще се присъединя към Вас - предателите. Но дотогава се опитай да вземеш интервю от Бог - в "Панорама" ти превърна много хора в малки божества. И все пак с Богом, Иване!

Христо Стоянов

ИЗЛЕЗЕ "ВСЯКАКВИ РАЗКАЗИ"

Излезе... 548 страници. 170 разказа. Моят отчет пред читателите. Бих говорил дълго за тази книга, но предпочитам Любо Дилов да каже това. Защото, ако седна да ви разправям не зная още колко тома ще излязат. Иначе знаете как да си я поръчате.

"Не знам дали пъпа му е завит във вестник, както свидетелства един от разказите. Знам че в този сборник, с цялото си великолепие се развива пред нас най-заядливия, един от най- оригинални-те, злободневен до проклетия и същевременно великодушен до безкрайност, български разказвач на последните три десетилетия. Разказите в този сборник са толкова класически, че чак звучат модернистично спрямо днешната ни литературна яловост. И не слушайте майката на Ана Каренина, която твърдяла, че за все-ки влак си има пътници. Не към пътниците във вагоните-разкази от композицията на Христо Стоянов има тежки изисквания: да са българи; да обичат красивите български думи; да са готови да се смеят с натежало от мъка сърце. И най-важното - да мислят. "

Любен Дилов-син

Художници на корицата са Ели и Николай Ангелов - Гари. А на задната корица Владимир Киров.

0898 536 436

Колкото "Капиталът" е дебела, но не толкова скучна. И няма да навреди на човечеството.

ПО ДИПЛОМАТА ТЕ ПОСРЕЩАТ В ЖИВОТА, НО ПО ЧОВЕЩИНАТА ТЕ ИЗПРАЩАТ

ПО ДИПЛОМАТА ТЕ ПОСРЕЩАТ В ЖИВОТА, НО ПО ЧОВЕЩИНАТА ТЕ ИЗПРАЩАТ

Тъй като тези дни стана реч отново за моето основно образовани много ми се иска да кажа на някои хора, че на мен основното образование не ми личи така, както не тях не им личи висшето образование. И аз с моето основно образование съм постигнал толкова, колкото те с по няколко висше образование не биха и мечтали да постигнат. Бих ги попитал Кеймбридж ли е завършил Омир или Харвард. И като стана реч за Харвард - видяхме, че някой се изложиха с Харвард повече, отколкото някой с основно образование. Някои не научиха българския език, защото имаха харвардско образование. Но въпросът не е само в това. Въпросът е в тези вагони книги, които ме делят от тези хора. Даже бих казал, че не са вагони, а сточни гари, наблъскани с вагони, които ме делят от тези хора. Бих попитал всички тези хора, които натякват за образованието ми дали са чели Захари Стоянов, дали са чели Ботев, дали са чели Христо Фотев, дали са чели Йордан Радичков. Защото, ако ги бяха чели щяха да знаят, че те също нямат образование. Всъщност, дали се влизали в черква, за да разберат, че Христос също няма образование и не е ходил в Кеймбридж. Нито в Сорбоната. И че Франсоа Вийон просто се е крил в Сорбоната две години и половина без да я завърши.

С моето основно образование аз научих езици, твърде редки за България - като виетнамския. С моето образование аз направих школа, от която излязоха едни от водещите български поети и писатели в момента. Някои от тях преведоха и издадоха в Турция "История славянобългарская". Някои са професори… Бях член на Съюза на писателите – напуснах го, на Съюза на преводачите, на Съюза на журналистите. С основното си образование съм докарал до съд двама окръжни прокурори с журналистически разследвания. И винаги съм отстоявал позиции, защото не образованието е важно, а образоваността. И аз не съм висял на гърба на българския народ и не съм искал. от него нищо. Единственото което съм правил е да давам.

И всичко това, защото на тези хора им е по-удобно и лесно да кажат, че той няма образование, отколкото да си зададат въпроса защо няма образование. Защо с пълно отличие завършил девети клас и е спрял училище. Защо по-късно са го арестували и прибирали в ДС. И, общо взето, е бил в конфликт с държавна сигурност, докато същите тези хора завършваха в Санкт Петербург, в Москва. И никой не ги попита защо завършихте там и с какви. преференции го направихте това. Защото знаехме от каква прослойка можеха да учат там - хората на проверените родители. Но е лесно да натякваш, въпреки че нямам нищо против да си проверим iq-то с тези хора. И всичко това, защото единственият щит на посредствеността в момента е дипломата за образование. А не интелектът. Навремето дипломи се раздаваха на правоверните, сега просто се купуват. Но, все едно. Важното е да се изтъпанчиш напред и да кажеш: "Той няма образование." А нямам образование, защото не исках да минавам по отъпканите ви пътеки. Не исках да минавам през компромиси, а исках да живея достойно. Защото от много, много отдавна знам, че на портите, когато стигнеш пред Бог, Той иска морал и достойнство, а не диплома.

И защото не исках да предам вуйчо си Цеко, лежал по затворите тогава, когато вашите родители са прекланяли гърбове пред партийни величия. Защото на българщина съм учен от дядо ми Дон, който се връща в родната си къща в Сърбия след седем години война, с девет куршума в тялото си. Всъщност, това са моите дипломи, моите оценки. И мисля, че с тях бих могъл да получа една твърде, твърде добра диплома по човещина. И спокойно може да се каже вече, че по дипломата те посрещат в живота, но по човещината те изпращат от него...

ХРИСТО СТОЯНОВ

КАКВО СТАВА С ЕДИН МЕРЦЕДЕС, ПОПАДНАЛ В РЪЦЕ НА БЪЛГАРИН?

Вчера, на нашата улица, която е еднопосочна, влезе в насрещното движение някакъв човек. Аз го попитах не вижда ли знака, знак като слънце и той ми каза, че тя ни е „такава държавата, ти за един знак ли говориш.? Днес на същата улица, в началото, срещу мен се зададе Mercedes 2023 Mercedes-Benz GLE-Class Coupe. Хубав Mercedes, червен огромен джип. И ми направи знак да дам назад. Аз не дадох назад. И, разбира се изчаках да тръгне. Той започна да псува – този път не държавата – по едно време се опита да свие в едни колчета, съсипа си бронята, започна да псува – не държавата, мене започна да псува. Вината не е моя, вината не е и на държавата. Вината е наша, защото ние всички отстъпваме, а не би трябвало да отстъпваме. Държавата е хубава – ама много българи в нея, каза ми веднъж един приятел. Не са хубави някои хора, които живеят в тая държава. И хленчат от държавата, а не хленчат за това какво са направили. А Mercedes-а наистина беше хубав, но беше попаднал в ръце на българин, който веднага го потроши. Немците не ги трошат, немците ги правят. Но немците спазват и Правилата – не само за движение.

В СТРАНАТА НА РАЗМАХАНИТЕ ЮМРУЦИ ВЛИЗАТ САМО "ОСВОБОДИТЕЛИ"

Какво се вижда отстрани. Ами отстрани се вижда, че двама държавни мъже си размахват юмруци. С няколко години закъснение. Радев на същия този площад размаха юмрук преди три години. Сега същото направи Калин Стоянов. Аз не знам каква политика се прави в България. Политика на Гладиаторите по площадите, или политика в името на нещо. От една страна политически лидери се замерят с епитети: "Кеша", "Ала-бала", "Касиера".

Речникът на underground the в България се прехвърли в политиката: "Компира", "Очите". "Желязото". От друга страна се размахват юмруци. И ние искаме този народ нещо да направи за нас - да гласува за нас.

Но като че ли сме забравили как гласува народът на гладиаторските битки. Народът, дори в древен Рим гласува с палец надолу - смърт, или палец нагоре - да живее. Българинът вече гласува с палец надолу.

В Древен Рим публиката е определяла кой ще живее, и кой ще умре. Тука публиката влезе в миманса. Тя пали полицаи, които после излизат на площада със служебните си коли, със служебните си мотори, през работно време. Същите тези полицаи, които само преди три години бяха палени от този юмрук. Когато народът се бунтува това прилича на въстание, на революция. В българския вариант това прилича на патаклама. Когато обаче полицията излезе, силовите структури излязат, това вече намирисва на преврат. Но и в двата случая става въпрос за противопоставяне на българин срещу българин. Това е характерната ситуация на българина - българинът срещу себе си, българинът срещу всички.

Колизеумът на българина е пространството между Народното събрание, Президентството и Министерския съвет. И всички са долу - на арената. Всички до един. И няма кой да вдигне палец нагоре, за да каже "Да живее." Защото в България ние не обичаме живите. Българинът обича своите мъртъвци и им се кланя.

Когато сме живи, ние българите обичаме да си пречим. Когато някой загине ние обичаме да бъдем в първите редици на оплаквачките. Като че ли българската душа е разпъната на две. От една страна Римските гладиаторски борби, от друга страна гръцките оплаквачи. Но най-интересното е, че тези на арената излизат, за да се оплакват. И тези, които размахват юмруци слизат при тях също да се оплачат. Дори и революцията ни е разплакана. По нашите Колизеуми не се вдигат и не се спускат палци, не се решават съдби. По нашите колизеуми участниците трият с юмручета сълзи от страните си.

Затова в България няма революции. В България влизат само освободители.

АЛЕН ДЕЛОН - И НА ТЕБЕ СБОГОМ

Седяхме в тъмните киносалони. Всеки стиснал за ръка своята Бриджит Бардо, или своя Ален Делон. Ален Делон слизаше от екрана, сядаше до момичето с мен. Бриджит Бардо слизаше от екрана и сядаше до момчето с нея. После замръквахме- всеки със своята Бриджит Бардо. И всеки със своя Ален Делон. Сега Ален Делон го няма и аз вече никога няма да бъда за никое момиче Ален Делон.

Киносалоните също ги няма. И никога никой няма знае какво значи да се пресегнеш плахо към ръката на Бриджит Бардо до теб, да се отпусне плахо ръката на Ален Делон в нейната. Те ни учиха на любов, а попаднаха в свят с омраза. Излязоха от свят, пълен с омраза.

Който сее любов, жъне омраза. Ален Делон си отиде. кината затвориха вратите, момичетата пуснаха своите Ален Делоновци.

Научените от тях на любов се разбягваме вече от живота. И не знаем кой ще учи тези след нас на любов.

А МОЖЕХМЕ ДА ИМАМЕ ОЛИМПИЙСКА ШАМПИОНКА

ХРИСТО СТОЯНОВ

Защо вместо Светлана Каменова не изпратихме Асен Василев -Кокорчо на Олимпиадата във Франция. Олимпийски медал при жените със сигурност щяхме да спечелим – вярно, в малко по-тежка категория но щяхме да го спечелим.

При това в парламента той отигра няколко удара като в боксов чувал, боксова круша, както се казва, по катедрата на Парламента. Спомнете си, още в прощъпулника му като народен представител той започна да млати катедрата със страстта, с която тайванец удря жена на ринга. Още повече, че в България не можем да разберем колко ляво ориентиран е един десен икономист в политиката. Нека да не забравяме, че самата Корнелия Нинова започна да разбърква тестето с половете, канейки Бойко Борисов като мъж да излязат и да се разправят навън. Явно и Корнелия Нинова е тренирала за Олимпийските игри, но нещо възрастта ли й попречи, килограми ли не свали. Или не успя да смъкне „Х-хромозомите“ си.

Но и в двата случая загубихме олимпийски медали. И при Асен Василев, и при Корнелия Нинова. Ами да се готвим за следващата Олимпиада…

ТРУПНО МЕСО ЗА МЕДИИ

ТРУПНО МЕСО ЗА МЕДИИ

Господи, какъв тотален цинизъм е настанал. Ама тотален цинизъм. Гледам медиите седят при "Пирогов" и чакат момичето да умре... момичето изгоряло, по-точно ранено в Елин Пелин. Да имаше някакъв начин да влязат с камерите вътре и да предават на живо смъртта. Какъв парадокс - смъртта да се предава на живо.

Имаше едно неписано правило на времето "Добрата новина е лошата новина". Но когато ти дърпаш дявола за опашката, когато цяла България е обвита в пламъци, когато. държавата е на кладата... Имам чувството че медиите приличат на бабата, която поставя съчки. в кладата под краката на Ян Хус. С какво нескрито задоволство отбелязаха смъртта на бащата. Да, те очакваха. Защото това е трупното месо за медиите. Медиите, които се хранят с трупно месо. И сега чакат дъщерята да си отиде. Чакат с нетърпение да се влезе в изгорялото предприятие за фойерверки, за да може да се видят труповете на сина на собственика. Защото това ще произведе новина. Ами ако собственика... Ами ако нещо собственикът изведнъж е решил да отмъсти на сина си и е запалил предприятието си заради някаква си застраховка, или нещо такова. Господи до кога ще продължаваме така. Седят пред моргите, пред "Пирогов". В опожарените полета на България и лигите им се точат на нашите медии. И ние се пързаляме по тези лиги, защото те са хлъзгали като следа от охлюв. Само че без черупки - като следи на плужек. И ние се пързаляме по тези следи, защото това са новините в България. Няма други новини, други новини няма.

Забелязали ли сте с каква страст се нахвърлят медиите върху момчето или момичето, намерили портмоне с 10 лв и са върнали портмонето на бабата. И въпросът задължително е: "Защо върна тези пари." Просто е - защото така е възпитано. И не е възпитавано от медийната среда все още - защото, ако беше възпитавано в медийната среда то нямаше да върне тия 10 лв. Медиите не питат те обвиняват този, който не е умрял, този, който е върнал парите - те обвиняват.

Те раздават правосъдие. Настървяват обществото и хората в това общество един срещу друг. Те вкарват и изкарват от затвора - в двата случая с обвинителен уклон. Те търсят максимални присъди без да се съобразяват със законите на тази страна - защото медиите могат всичко. Защото те се хранят с трупното месо на България.

Те не задават въпроси в интервютата си - те обвиняват с тези интервюта. Те дори дават отговори в тези интервюта. Защото те знаят всичко.

Забелязали ли сте колко неосъществени журналисти станаха медийни експерти с папийонки, политически анализатори, раздаващи прогнози наляво и надясно Друг е въпроса дали тези прогнози се сбъдват. Които произвеждат, разбира се, политически трупове. После ги възкресяват. После отново ги произвеждат.

С еднаква страст седят пред моргите, пред съдебните палати, пред партийните централи. Тези същите, които искат трупове. Които искат трупове.

И даже ако може произвеждат трупове.

ХРИСТО СТОЯНОВ

ЗА АВИОЕКСКУРЗИАНТИТЕ

ЗА АВИОЕКСКУРЗИАНТИТЕ

Петков и Денков бяха посрещнати на "нож" от жителите на Воден. Един от жителите дори се осмели да подтисне вековните традиции на гостоприемство с думите: "Екскурзианти, махайте се оттука".И как да не ги изгонят, като двамата бяха грабнали някакъв самолет без да се знае кой плаща горивото, курса, за да облетят горящите стърнища. После се оказа, че те засичали време за курса на самолета от Пловдив до Воден и как той можел да бъде използван за гасенето на пожари. Вместо да засичат време не беше ли по-добре да не правят празен курс, а поне да бяха лиснали по една кофа с вода отгоре. Разбира се хората с право ги нарекоха екскурзианти припомняйки си мечтата на съпругата на Денков да обикаля с него света в качеството му на външен министър в онова несъстояло се правителство с на сглобката ли, на спойката ли или там каквото ви хрумне. А относно Кирил Петков, който няма навика да се завръща от екскурзии - нали така си взе билет за България без да се върне в Харвард - единственото нещо, което спечели от тази екскурзия беше прозвището Про100Киро, но не е прост този, който яде зелника, а който му го дава, но както е тръгнало с огньовете скоро няма да има и суровини за зелник и ще трябва да се напуска Майка България. А относно самолета не е лошо да се провери с чии средства е закупено онова дерогационно гориво, с което си позволиха да облетят горящата земя. Защото, сигурен съм, то също е платено от този човек, който ги изгони от с.Воден.

А ПОЖАРНИКАРИ ОТКЪДЕ, ГЛАВЧЕВ НЕ Е ВАН ДЕР ЛЮБЕ

Хайде да не виним за пожарите само Правителството. Защото в случая става въпрос наистина за "Покрай сухото гори и зеленото". Защото изгоряха къщи. Това е вярно. Но колко бяха спасени, тоест. колко останаха на зелено. Никой не си задава този въпрос - особено българските медии. Нашите политици крещят в момента, че трябва да се купят пожарни коли. А мислили ли са тези същите политици за бюджета на пожарната, за бюджета за персонала. Някой зададе ли си въпроса колко протести от страна на тези пожарникари имаше последните години. И колко от техните искания бяха удовлетворени.

Ако си намерят пари и се вкарат вертолети, и пожарни коли някой зададе ли си въпроса за колко време се обучават екипажи за тях. И откъде ще се намерят екипажи и за вертолетите, и за самолетните, и за пожарните автомобили. Никой не си задава тези въпроси. И никой не си задава въпроса: " Ами откъде такъв ресурс в една такава страна. И откъде трябва да се намерят заплати за тях.

В този смисъл премерят Главчев е абсолютно прав - лесно се дават съвети и напътствия от стаите с климатици, от залите с климатици. И при тази липса на човешки ресурс. Вече можем да си зададем въпроса: " А тези доброволци какво правят там и как се правят." Това са доброволци, които не са минали през военна служба. Които нямат никаква представа, защото не са обучавани.

И след всичко това да си зададем въпроса: "Възможно ли е един служебен министър да произведе професионалисти, да оправи нещата в пожарната, в полицията. Да закупи автомобили и вертолети.

Като за това време за един месец трябва да обучи и персонал, при положение, че някой не е мислил преди него в такива ситуации какво трябва да се прави.

БЕДСТВИЯТА КАТО ЕВОЛЮЦИОНЕН ТЕСТ

ХРИСТО СТОЯНОВ

Преди години, когато квартал Аспарухово бе залято от вода си спомням как един полицай от ромски произход скочи с риск на живота си от покрива на къщата, където беше се качил с децата си. Скочи, не за друго, а защото. беше забравил пистолета, служебното си оръжие в касата.

Попитах го тогава защо рискува живота си – защото имаше около 12 жертви след тоя потоп, той каза: „А я си представи, че някой намери пистолета и направи нещо с него.“ Бях изумен от чувството за отговорност. Беше от ромски произход – хората, които не се славят с отговорност. На пръв поглед биха скочили след пистолета не за друго, а просто защото беше желязо и могат да го препродадат за скрап, Този полицай обаче скочи във водите с риск на живота си и, слава Богу, оживя.

Сега, в село Воден, където земята горя като Ад под краката на хората, хората, чиято мечта в този момент вероятно беше потоп като в Аспарухово, за да изгаси огъня видях нещо изумително. Мъж и жена, възрастни хора, с три четири пушки.

В такива моменти обикновено човек инстинктивно взима най-ценното. Един беше натоварил телевизора си, вероятно единствената ценна вещите в дома му. Друг си беше взел парите за хляб. Трети – лекарствата. Някои не бяха успели да вземат нищо. А тези възрастни хора бяха взели три-четири пушки.

Вероятно и те имаха телевизори за взимане, перални, готварски печки… Но бяха взели пушките. Чувство за отговорност. Ето това нещо ги беше накарало да вземат пушките. Да не би някой след пожара да ги намери и нещо да направи с тях.

Ние непрекъснато говорим как българинът бил такъв, как българинът бил онакъв. Как бил без чувства за отговорност, защото съдим единствено по себе си. Но тези два случая. просто ме карат да си мисля: „Да, това е тест за еволюционното развитие на българин Значи българинът не е това, което си мислим за него. Българина е и чувство за отговорност.“

Сигурно Бог ни праща тестове за отговорност. Той видя, че с Великия потоп не можа да унищожи лошото човечество. Със Содом и Гомор не можа да унищожи лошото човечество. И се опитва поне да ни покаже кои трябва да останат.

А сега, като си помисля, и Ной и Лот са били преди всичко с чувство за отговорност. Затова все още сме оцелели.

ЗАЩО НЕ ИДВА НОЙ ТЪДЯВА

ХРИСТО СТОЯНОВ

Всички, които ме четат знаят, че аз не съм влюбен в Румен Радев. Но след вчерашния ден си задавам въпроса наглостта характерно състояние на младостта ли е, на политика ли, или трябва задължително да си завършил Харвард. Дори се чудя мерната единица за наглост как се нарича - "Един Киро" или "Един Василев."

Защото да отидеш при този, на когото си искал да дръпнеш черджето изпод краката вчера, и да поискаш същият този да не се съобрази с Конституцията - дори тази, която самият ти си променял е вече повече от наглост.

Още повече,че в Конституцията е ясно разпоредено мандат да се дава в разумни срокове. Ако три месеца е разумен срок да оставиш държавата в свободно падащо състояние това не значи ли разумен срок.

Това напомня по-скоро на ученик, който обещава да си напише домашното, ама след три месеца. Защото просто не е научил нищо от учителя си и му трябва още време.

И това всичко го правят същите тези момчета, които замеряха, не е без благословията на същия този президент Националните символи под звуците на химна - знаме, Герб с "камъни и дърве", както би казал Вазов. Същите тези замеряха същите тези символи с жълти павета и вмирисана риба, палиха полицаите - също символ на държавността - със слама. Същите тези момчета искат да променят държавата, да променят страната. Искат даже отсрочка за това може би да съберат жълти павета.

Същите тези те гледат в очите и казват: "Ние искаме да променим законите, ама с незаконни средства, ние искаме да натаманим законите според нашите представи." Същите искат да създадат закони, които са удобни за тях, като прилепнала дреха за тялото.

Същите тези момченца, които не знаят, че законите искат надграждане, а не кастрация.

Или в България действа един нов закон: "Каквито са ни политиците, такива са ни психиатрите. Все пак да не забравяме, че същите тези момчета влязоха през задния вход на политиката -Президентството.

А може би не става дори въпрос за наглост. А за национал психология. "Не е крив този, който яде зелника, а който му го дава." Господин Радев, дайте им пак зелника, ние долу търпим.".

И само като си помисля, че тези момчета водят със себе си и един академик по сапуните, който е готов всеки момент да измие "срама от челата, да измие паметта на нацията, да измие въобще всичко това което става в тая страната".

Бог унищожава грешките си чрез Содом и Гомор, чрез Великия потоп. Може би заради това генетично на българина му е предадено да търси своя Ной - спасителя. Но Ной никога вече няма да дойде при нас. Ной се удави, докато разтоварваше говедата си в България на пристанището в Харвард.

ТРИ ЮМРУКА

Той е с вдигнат юмрук. С препасан шмайзер и затъкнати бомби до пищова. С увиснали гирлянди от цветя. Хората са му направили шпалир по софийските улици. Той е вдигнал гордо глава. Още по-гордо е вдигнал юмрук и се заканва, не се знае на кого, по софийските улици.

Няколко месеца след този вдигнат юмрук хората вече ще знаят на кого се е заканвал.

70 години след него от Президентството излезе още един с вдигнат юмрук. Също не се знаеше на кого се заканва, но го беше размахал и беше малък юмрук. Вече колко години си патим от това юмруче. И накрая юмрукът на Тръмп вчера. Три толкова различни юмрука.

Първите двама с вдигнати юмруци бяха произведени в политически недоразумение. Третият юмрук произведе от Тръмп герой.

КРЪГЛАТА МАСА КАТО КОЛЕЛОТО НА КЪСМЕТА

Христо СТОЯНОВ

Спомняте ли си Кръглата маса. Беше едно странно. явление в българската политика. Като че ли тя все още стои, плотът се върти, а около него едни и същи лица. Спомняте ли си какво стана от Кръглата маса в последствие. Ами появи се колелото на късмета. Стрелката удря едни и същи, едни и същи, едни и същи джакпоти. Това всъщ-ност е съвременният ни политически живот. Едни и същи лица, въртящи се около една и съща кръгла маса. По-скоро, една и съща кръгла маса се върти пред тях.

В Шоуто на Къци Вапцаров постепенно започнаха да идват по-малко хора. Започнаха да плащат на зрители. Започнаха да не гледат предаването. Мисля, че нещо такова се получава в момента със съвременния ни политически живот. Когато едни и същи лица се появяват като едни и същи бобени зърна в една и съща бобена чорба всеки ден, всяка сутрин, всеки обед, всяка вечер. И когато миризмата от тази бобена чорба излиза всяка нощ с една и съща сила и мирис... Представяте ли си - влюбени сте в театъра, но в продължение на 35 години ходите на една и съща постановка, един и същи спектакъл с едни и същи актьори, които просто мъничко се различават от премиерата - по възрастта, защото все пак остаряват. Но те по един и същи начин произнасят репликите, по един и същия начин е мизансцена, едни и същи са декорите. Единственото в политическия ни живот в момента е смяната на декора – Народното събрание с Партийния дом. През 1989 година тълпата произведе мини тълпа. Тълпата излезе на улицата. Тълпата търсеше своите духовни водачи. И тези, които можеха да се представят за такива излязоха напред. Всъщност, това са хората, които продължа-ват да бъдат на предна политическа линия. Но това са хора без визия и единствената визия, която имат е как да се задържат по-дълго време във властта, как да имитират по дълго време на-родни трибуни. Защото тълпата не произвежда водачи, водачите могат да поведат тълпата, но това в България не се случва. И дълго време няма да се случи. Защото просто партокрацията иззе функцията на политически елит в България. След 1989 година тази минитълпа, която се обяви за политическа класа постепенно отстрани от по-литическия ни живот хора като Дертлиев, като Милен Дренчев, хора като Сефан Савов. Хора, които знаеха какво е идея, идеология и си бяха давали живота за това. Всъщност, още тогава трябваше да разберем, че тази мини тълпа унищожава политическото мислене в България, унищожава идеи и идеологии и превръща политиката в една селска пейка, на която могат да се раз-казват лакърдии за някой или от съседната пейка, или от съседната къща. Клюките интригите иззеха функцията на идеологиите и на идеите. И започнаха да създават нови митове. Новите ми-тове управляваха безлични, защото, ако се вгле-даме в момента в нашия Парламент колко лич-ности бихме могли да отделим от цялата тази тълпа от 240 човека. Аз лично не бих отделил повече от 10 човека. Но 10 човека не могат да създават идеи и представи, за да може тълпата да тръгне след тях отново. Спомняте ли си библейския мит за появата на Христос. Колко фалшиви христосовци, ("ЛъжеХристосовци") преди него се появяват. И защо толкова малко хора след това му повярваха. Само 12 човека успя да поведе. 12 човека. Представяте ли си какви фигури трябва да има в момента в българския Парламент, за да поведат поне 12 човека, не 12 хиляди, само 12 човека, за да дръпнем малко напред.

Само че колелото на Кръглата маса в България се върти и стрелката на късмета попада все на едни и същи, все на едни и същи лица. Защото няма личности. Нямаме и джакпот.

ПРОБЛЕМИТЕ В ДПС БЯХА ПРЕДИЗВЕСТЕНИ

ДПС няма интерес от създаване на редовно правителство в момента. Причините са няколко. Първата и основна причина е, че при създаване на ново правителство Пеевски ще затвърди влиянието си върху тези тридесет, да ги наречем "отцепници", от което Ахмед Доган няма интерес. Интерес нямаме и ние защото трусовете в една партия като ДПС се отразяват и върху политическия живот в България. Втората причина е оздравителния процес, който ще протече в ДПС. Ахмед Доган е доказал, че може да овладява положението - да си припомним Местан и всички тези "отлюспили се" преди Пеевски. Интересен е обаче другия процес, който тече въобще в партиите - преди "отлюспването" оставката си подадоха Христо Иванов и Корнелия Нинова. Страхувам се, че тези на пръв поглед локално-партийни процеси ще преминат и през другите партии.