ПРЕДСТОЯЩО ДВАДЕСЕТ И ПЕТО ИЗДАНИЕ

СКОРО 25 (ДВАДЕСЕТ И ПЕТО) ИЗДАНИЕ НА "ДО СТРАСтБУРГ И НАЗАД". 25 (ДВАДЕСЕТ И ПЕТО) ИЗДАНИЕ... ВИЕ ПРЕЦЕНЕТЕ КАКВО ЗНАЧИ ТОВА. ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ СЛЕД ВТОРАТА ЧАСТ (ИЗЛИЗАТ ЗАЕДНО), НЯКОИ СЕ ОПИТАХА ДА ОПИШАТ СМЪРТТА НА БАЩА СИ. ВЪВ ВТОРАТА ЧАСТ "ГЛУТНИЦА ЗА ЕДИНАЦИ" СТАВА ВЪПРОС ЗА СМЪРТТА НА МАМА. ЗА ПОСЛЕДНИТЕ Й ЧАСОВЕ. НИЩО НОВО ПОД СЛЪНЦЕТО. НИЩО НОВО СЛЕД МЕН...

ГЛУТНИЦА ЗА ЕДИНАЦИ

- Ичо, мама, дай си ръчичките!...

Опитвам се да надникна в очите й, но оттам ме гледа бездната, която вече ни разделя. Искам да запълня тази бездна и плача, за да я напълня, за да я преплувам. Все пак има живот, още има живот в очите на мама и сълзите ми са нещо като симпатично мастило, с което подписвам смъртна присъда, и се правя, че не плача, че всичко е просто така.

Мама от няколко часа вече си говори с мъртвите. Те са някъде в краката й, защото:

- Почакайте малко. След малко ще тръгна. Само да платя сметката...

И гледа натам, към нозете си. Нозете, които изминаваха десетки километри всеки ден допреди година време, а сега не я слушат.

Тя пък каква сметка има да плаща? На никого нищо не дължи. Напротив.

На нея й дължат.

Даже Господ й е длъжен.

А й е длъжен, защото тя всеки ден дописваше заповедите му. Дори и сега.

Сега, когато е на прага му. Той й е изпратил вестители. Сигурно баба Роса е в краката й. И дядо Андон е там.

Може и мъртвият ми брат да е там.

Сигурно е там и й гука.

Защото е бил на петнадесет дена, когато си е отишъл.

И него не го забрави през целия си живот - нали от сърцето й се е откъснал. И той е Христо. Починал е две години, преди да се родя.

Дали пък на него не казва:

- Ичо, мама, дай си ръчичките - а аз само си мисля, че иска да я задържа.

Още малко да поживее. Защото не омръзва животът. Колкото и труден да е, животът не омръзва.

Даже на мен не ми е омръзнал още животът.

А не ми е омръзнал, защото имам сметки за уреждане.

Винаги съм си мислил, че човек идва на тоя свят да свърши някаква работа и когато я свърши - си отива.

Само така съм си мислил.

Само така съм си мислил.

Защото не съм се срещал със смъртта.

Чак сега усещам дъха й. И той въобще не е студен. Ако й беше студен дъхът на смъртта, щеше да замрази тези резервоари със сълзи. Напротив - този дъх...

Навеждам се над мама, вземам ръцете й в моите.

Тези ръце са ме люлели, галили са ме тези ръце, сменяли са ми нааканите пеленки, прали са ги, готвили са ми.

Даже са ме удряли тези ръце.

За последен път ме би преди пет години...

Мамо, казвам си, поживей още малко. Не искам повече да ме храниш, нищо, че още нямам ръце, защото:

- Ичо, мама, дай си ръчичките...

Защото съм още малък, мамо.

Още съм много малък...

Още нямам ръце. Имам ръчички.

И тези ръчички хващат ръцете й.

Ръцете на мама са с изкривени пръсти. И треперят тези пръсти. Но не от артрита.

Пръстите й треперят като пръстите на дядо Андон, който сега заедно с баба Роса е в нозете й и чакат мама.

КЪМ КМЕТА НА ВАРНА, КОЙТО ПЕСТЯЛ ПАРИ ОТ САНКЦИИ

Господин Коцев, най-добре ще е да сключите обществена поръчка с Дядо Боже. Киро Про100то знае как стават тия работи - можеше със завода за батерии да направи отопление на асфалта най-малкото. Така ще се икономисват пари за опесъчаване. И ще спестите лошото време на варненци. Друг е въпросът какви санкции бихте Му наложили при неспазени условия на договора... А в интерес на истината не знам коя фирма би кандидатствала за обществена поръчка, след като при два сантиметра сняг ще и вземете като санкция цялата договорирана сума. Бихте ли сключили договор със собственика на "Хоризонт" за стопанисване на паркинга ако знаете, че собственикът, т.е. Вие, ще забрани подстъпите на коли към паркинга. Не знам дали сте чели "Параграф 22",, но горещо Ви я препоръчвам. Живеете като в детска песничка: "Едната мие другата, а пък двете лицето"... При Вас обаче никнат допълнителни ръчички... Близостта на Варна до Чернобил е най-осезателна при Вас... Време е за лечение...

ОЩЕ ЗА МЕДИЙНИТЕ ПРОДУКТИ

Преди няколко дена ви обърнах внимание върху един "медиен продукт" Мариус Куркински. Назад във времето съм споменавал Георги Господинов, Силвия Чолева, Кристин Димитрова. Във времето, когато имаше литературна критика, театрална критика, музикална критика бе нормално да се появят критични текстове за хора, плуващи в "сивото поточе". И не бе толкова страшно да се отбелязват с отрицателни рецензии "автори" със съмнителни художествени достойнства. Дори една стихосбирка на снахата на Тодор Живков Маруся Марчевска не бе пощадена, и само бъдещият демократ Александър Йорданов я защити яростно - вероятно по естетически критерии, а не да се хареса на сем. Живкови. Положението в момента не е същото. Като че ли Цензура "дебне отвсякъде" и, не дай, Боже, да напишеш критични думи за медийно наложени образи връз теб се изсипва цялата злъч на клакьорите, готови да те разкъсат и оставят от тебе само петно върху вестник, след обяд на строителен работник с лучец и сланина (домуз). Наскоро един великолепен шоумен, повтарям - великолепен шоумен - Васил Василев - Зуека бе обявен от тези медии, които не пестят мед, масло и шербет гореспоменатите продукти Господинов, Куркински, Кристин Димитрова и още десетки други, за гений. Живописец. Критерият е един и същ - колкото по неумело правиш нещо толкова по-гениален те изкарват. Колкото повече не познаваш перспективата, анатомията, законите на живописването толкова повече медиите ще ти пеят "Осанна" на няколко гласа и не с подходящата мелодия, фалшиво и с други думи... Аз самият съм колекционер, но никога не бих добавил в колекцията си нещо от Зуека. Гледал съм негови изложби, слушал съм цъкането с език на зрителите, отброяващи крачките на този "художник" във вечността. Това, че си отишъл да живееш в родината на Пикасо и Дали не те прави велик художник. Освен в очите на незрящите. Апропо, нали Салвадор Дали бе казал: "Научи се да рисуваш като старите майстори, а после прави каквото щеш"... Същото важи и за литературата, музиката. Иначе с удоволствие бих гледал пак "Шинел" с великолепния актьор Васил Василев, стига сценографията да не е негова. Нека това да остане за художниците.

                                                               Христо СТОЯНОВ

МЕДИЙНИЯТ ПРОДУКТ МАРИУС КУРКИНСКИ

След "прочита" на Чудомир от Мариус Куркински бих разбрал всеки, който не би прочел след този моноспектакъл Димитър Чорбаджийски. И, моля, никой пред мен да не е казал повече, че Мариус Куркински е актьор. Той е обикновен медиен продукт. Просто на медиите им трябваше в един период от време човек от гилдията с нетрадиционна сексуална ориентация, за да оправдаят пуснатия след 1989 година слух, че имаме свобода на словото.

                    ХРИСТО СТОЯНОВ

ТРЪМП ЩЕ СИ ГО ИЗКАРА НА СЛАВЯНКАТА МЕЛАНИЯ

Много ми се иска да анализирам това, което стана в Белия дом. Не мога да го обясня само с „Играещия човек“ на Хьозинха и разглеждането на войната като игра. Но да се срещнат двама „велики“ ли-дери и като в детска градина да се хванат за гушите е работа за психиатри. От една страна народи се избиват – скоро население колкото една България ще загине на фронта в Украйна. От друга страна да обясняваш на целия свят колко си загрижен за умиращи-те млади животи на фронта, но да поискаш срещу няколко десетки милиарда буквално да превземеш една държава. Да купиш Украйна… Защото желанието на Тръмп не е прекратяване на войната, е превземане на територии, в които щели да работят американци и това било достатъчно за сигурността… „Ние вкарахме оръжие и искаме да ни бъде заплатено“… Тръмп не е от хората, които могат да губят. В света на парите, а той е израсъл в този свят, загубата на чест и достойнство, загубата на човешки живот не е загуба. Тръмп сигурно за първи път губи сделка. От друга страна едно хлапе му се изрепчи в Овалния кабинет. И му каза, че има и други ценности... Но и тоягата, и морковът са в ръцете му. Но отсреща видя една славянска душа… Бас държа, че като се прибере Тръмп ще си го изкара на Мелания – нали и тя е славянка…

P.S. Още в началото на войната писах, че това е война на САЩ срещу Европа на територията на Украйна. Къде не съм прав не мога да разбера...

ЕТО КАКВО СТАВА ИЛИ ЗАЩО "БЕЗДАРИЕТО Е ФАШИЗЪМ"…

Това, което се случи тази вечер в София е най-обикновена националпсихология. Българинът се подаде на атавистичния си страх, че ще бъде „прекаран“. Ще му вземат спестяванията, с които обикаля предимно Европа. Националпсихология... Тя не се предава. Иван Динков написа:" Бих обичал своето Отечество, ако нямах съотечественици", а Л. Левчев написа:" Човек за човека е българин. " А тази вечер НАЦИЗМЪТ само показа, че родолюбието е неговата мимикрия... Някои просто добре жонглират със страховете на хо-рата. Но има и нещо друго, успокоително. Всички националисти в България показаха, че си приличат като капки вода – защото са повече от две. И се пързалят в един и същ улей. Да си припомним какви сборища правеше Валери Симеонов на Слънчев бряг. Как повеждаше „народното недоволство“ и това беше неговият край. След него Волен Сидеров тръгна на война с клекшопите, поведе „безпощадна“ битка пред НАТВИЗ и… изгоря. Превзе един самолет и… толкоз. Отдаде се на семеен живот... Боян Расате с болните си амбиции организира бойни групи и... Каракачанов поби трибагреника ни в Р. Северна Македония, която ние признахме за държава, което на международен език значи: „Тази територия е наша“. И свърши... Костадинов днес „превзема“ Европейска институция в центъра на София. Спомням си детските борби. Когато не ти стигат силите и уменията да се отървеш от хватката на противника си ти го захапваш. Нацизмът пак се показа слаб и неопитен и се опитва да хапе. Нищо повече от ухапване. А, забравих да цитирам накрая пак Любомир Левчев. В „Интелигентска поема пише: „Бездарието е фашизъм“… Време е да си върнем поетите в учебниците по Национално достойнство…

                                 Христо СТОЯНОВ

НЕПОПРАВИМИЯТ

„Старостта, каза тогава, е болест“. Непоправим оптимизъм, който се опитваше да остави в наследство. Бяхме с неговия кръщелник сина ми Любомир. Не можеше да повярва, че някой някога може да спре да пише поезия – не пишех поезия вече близо двадесет години, подаде лявото си ухо и каза: „Кажи ми едно стихотворение“… И буквално като в стихотворение на неговия съученик Константин Павлов му изрецитирах едно „антилюбовно“ стихотворение. Той се беше затворил вече в своя аквариум и слушаше. После същото се повтори със сина ми Любомир – бях решил, ако имам три деца, те да бъдат кръстени на Иван Динков, Любомир Левчев и Константин Павлов. За Коцето не ми стигнаха женитбите и планът бе осъществен на две трети. И тъй като в този момент се сближавах със сина ми изтръпнах при мисълта, че може би не пише стихове. Че оптимизмът на неговия кръстник е напразен. Но синът ми се наведе към Любо и му изрецитира оптимизма си - онзи странен оптимизъм, че дори да дойде медицинската сестра с черната касинка след него остава поезията. Беше най-непоправимия поет, който съм срещал. Беше превърнал поезията в религия. И независимо от трусовете, през които мина – а него животът го бе сграбчил за ревера и го разтърсваше непрекъснато – той не престана да изповядва тази религия. Приписваха му „посвещения“, приписваха му милиони – накрая тайно разпродаваше колекцията си от приятелства. Защото това не бяха картини, а приятелства. Всички онези, на които се раздаде, се правеха, че не знаят… А дължаха всичко на него. Защото „всичко“ се намира в ръката, която те е крепила, правейки първата си крачка. Въобще животът е една първа крачка. Бяха го затворили в неговия аквариум и си мислеха, че е онемял като златна рибка. А той навеждаше ухо към тях, за да чуе, че те продължават да пишат стихове. Само че те „растяха и озверяваха“, както бе предрекъл Коцето Павлов, който пък толкова дълго мълча, че можеше да разговаря само в стихове. Като в утробата на кита. Като Иван Динков, който дори с откъснатите си пръсти пишеше: “Ти ли си, Иване. Откъсни ги тия тъмни пръсти и пиши…“ Поезията не се живее, поезията се измълчава… Бате Любо бе написал своите стихове и сега ги мълчеше. Опитвайки се въпреки всички предателства да ни вярва. Защото, за да живееш не е необходимо да вярваш в хората. Но е задължително да вярваш в поезията.

                                              Христо СТОЯНОВ

ХВЪРЛЯНЕТО НА ХЛЯБ НЕ Е ШОУ, А ГРЯХ

По времето на атеизма баба Йова ми казваше: „Събери си трохите и ги изяж, защото Дядо Боже ще те накаже“. Аз събирах в шепа трохите от масата и ги изяждах. Казваше ми също, че е грях да не си събереш трохите от масата. Така научих, че неуважението към хляба е грях. Всъщност Първородният грях е свързан също с храна – става въпрос за един плод, който художниците от Възраждането нарисуваха като ябълка. По-късно виждах как моите родители уважават храната. Мама беше майстор готвач, но никога не унизи храната. На тържествени семейни празници се оставяше къшей хляб и паница за мъртвите, за Господ, който сядаше с нас на масата. А ако не го изядеше се раздаваше за „Бог да прости“ на възрастните комшии. И те се навеждаха и целуваха детската ми ръка, защото е държала хляб. Ръката, която държи хляб е свещена. Децата ми, две на брой, също се учеха на уважение към хляба. Учеха се да целуват ръце на възрастни хора, които са държали (и изработили) повече хляб през живота си. Хлябът и храната са плодовете на познанието. Може би защото започваме да опознаваме света първо чрез храната… Спомних си тези неща гледайки заставките на Hell`s Kitchen - едно „кулинарно шоу“ в една от телевизиите ни. В заставката се хвърля храна, греши се пред Бога. После в тази телевизия се дават и религиозни предавания. И се говори също така за необходимостта от религиозно образование. А то започва от мига, в който спреш да се гавриш с хляба и храната. Когато осъзнаеш, че не Плода на познанието е първородния грях, а замерянето с тази ябълка, с този хляб… Вместо да ги отделиш на масата, за да покажеш, че Бог е добре дошъл на нея...

                                                   Христо СТОЯНОВ

БЪЛГАРСКИТЕ НАЦИОНАЛИСТИ НА ПЪТ КЪМ ЗАБРАВАТА

Защо националистите в България си приличат като две капки вода? Гелеменов (ако го помните), Валери Симеонов, Волен Сидеров, Костадин Костадинов. На пръв поглед (слух) красноречиви. Увличат лумпенизираната част от обществото. После тръгват като петлета пред тази лумпенизирана тълпа навирили червени гребени ( не случайно гребените са червени. Червеното се вижда отдалече, а кукуригането наподобява бойна тръба от броненосеца "Потэомкин". Гелеменов нахлузи маскировъчни дрехи, Волен сложи бричове и поведе последователите към подземията на Клекшопите, Валери Симеонов нападна "Слънчака", Костадинов превзема местната власт. Вярно, Волен превземаше и самолети, но Костадинов е в началото на своето падение. И всички тези "Националисти" си приличат по едно - ИСТЕРИЗМА. Апропо, ако пуснем техния предшественик по старите ленти ще видим същия блясък в очите, същия истеричен речетатив, същия манталитет. Разликата е, че там Национализмът бе в комплект със социализма, докато в нашия случай има повече показност и блясък в очите. Гелеменов и Волен обаче допълваха по някоя чаша блясъкотин, и им личеше, че не си баш вярват, докато Симеонов и Костадинов ни карат да си мислим, че си вярват. Всъщност да не забравим да включим и Красимир Каракачанов, който превзе буквално Северна Македония, забивайки българското знаме на чужда територия така, както Червената армия развя Съветското знаме над Райхстага - добре че след време Христо Явашев опакова този срам. Но въпросът е в Национализмът в България. И най-вече националистите ни, които тръгват по една утъпкана пътека, която ги води към пропастта на забравата...

КОНФЛИКТЪТ НА ИНТЕРЕСИ КАТО МЕРНА ЕДИНИЦА ЗА ДВУЛИЧИЕ И ЛЕГИТИМИРАНЕ НА КОРУПЦИОННИ ПРАКТИКИ

Всички знаем, че, влизайки във властта новоизбраният кмет, народен представител, собственик на фирма, трябва да прекрати нейната дейност. Всеизвестно е, че новият властник прекратява дейността чрез прехвърляне на свои съпруги и съпрузи, на деца, първи, втори – но никога трети братовчеди – и т.н. Така неговите задължения по закон са изпълнени. Както би могло да се каже: „Няма фирма – няма интереси“. Цялото общество знае обаче, че зад фирмата стои я Хикс, я Игрек, я някой друг. Активите са минали в офшорки на принципа „Куче влачи – диря няма“. Това действие иде да покаже, че новият Народен представител е сключил вече „Обществен договор“ и ние всички трябва да повярваме, че той никога и по никакъв начин няма да влезе в „Конфликт на интереси“ и ще отклонява обществени поръчки от бившата си на пръв поглед фирма. Всички знаем, че нещата обаче не стоят така. Говорим под сурдинка из кафенета, че зад еди коя си фирма стои някой, който кове закони, удобни за дейността на „заличената“ фирма. Разбира се, че това е висша форма на двуличие. Защото фирмата съществува, фирмата и капиталите се управляват от „бившия“ и собственик, обществените поръчки потичат към тези фирми. Заобикалят се закони, съдебни решения… Фирмата, реално погледнато, минава в Сенчестия бизнес – защото сянката на бившия и собственик се е проснала върху нея и капиталите. Това е начин държавата да губи – включително и данъци. Сивият сектор се разраства. И всичко това зад привидно, но законово избегнат „Конфликт на интереси“… Ако това „проформа задължение“ да бъде заличена дадена фирма, попадаща под ударите на този закон бъде премахнато… Няма ли тогава да изсветлее голяма част от бизнеса в България. Пък и защо трябва да обричаме на „бедност“ народните си представители, общински чиновници и кметове. Защото ако фирмите останат тяхна собственост ще могат да бъдат наблюдавани не само от обществото и законодателните органи, а и от медии. Сега всички ние знаем кой стои зад дадена фирма, но ако публично заявим това самите ние ще попаднем под ударите на закона я за набеждаване, я за нарушаване на „доброто име“. Мисля, че други трябва да са механизмите, защото в този си вид този закон легитимира корупцията у нас… Защото е по-добре да знаем с какво влизаш и с какво излизаш от властта.

В какво ли не ме набедиха тогава? Явно съм похарчил вече парите на "Сорос", сринах основите на Българската държава - вината, че нямаме държавност сега е изцяло моя. Това е статия, в която само потърпевшият - т.е., аз - не съм попитан какво мисля - началото на демократичния печат и вкусът на Свободното слово... И всичко това ми е минало през главата. И издържах...

Рязаният поп и една помакиня застрашиха устоите на държавата

Един английски хуморист твърди, че най-големият късмет за един автор е книгата му да бъде заклеймена от добър епископ в качествена църква. Това вдигало до небето тиража. На писателя Христо Стоянов явно му провървя. Макар да не беше заклеймен от епископ, а подгонен от прокурор. Окръжният прокурор в Смолян Георги Крумов разпореди следствие срещу Стоянов за разпространение на романи с порнографско съдържание. Магистратът се позовава на член 159 от Наказателния кодекс, който предвижда до една година лишаване от свобода и глоба до 3 милиона лева. Писателят може да лежи в затвора заради романите си "Скритият живот на една помакиня" и "Рязаният поп". Прокурорът твърди, че в тези книги са описани реални хора, които могат да бъдат разпознати и това да им създаде проблеми. Случаят няма прецедент сред българското пишещо братство. Странното е, че колегите на Христо Стоянов до този момент не изнасят коментарите си извън кафенетата. Странно е, защото въпросът е принципен. Той не засяга конкретен автор и книгите му, а това докъде стига свободата на творчеството в България.

"Проблемът е сложен - коментира Георги Ралчев, шеф на издателство "Рал Колобър". - Всеки писател използва прототипи, но ги интерпретира художествено. Ако Христо Стоянов е маскирал убедително героите си като литературни персонажи, то значи просто си е свършил работата - добре или зле. Но в случай, че не му е стигнало въображението и е описал реални хора, те имат пълното право да му търсят отговорност. Аз самият съм издавал предишна книга на Стоянов, така че мнението ми е безпристрастно."

Тази позиция ясно показва, че скандалът можеше и да се размине, ако авторът не си беше заложил сам няколко капана. Първият е, че излезе с претенции за автентичност, с което даде основания да му се търси сметка и настрои срещу себе си всички, пристрастни към темата за българо-мохамеданите.

"Да не забравяме, че и Бодлер, и Флобер навремето са били съдени за свои произведения - коментира поетесата Елена Алекова, автор и на редица публицистични творби за Родопите. - Вярно, това е било преди век, но човешкият морал не се мени. Писателят трябва да бъде озаптен, когато книгите му застрашават устоите на обществото. Разбира се, никой днес не може да има претенции към художествената литература. Но Христо Стоянов твърди, че книгите му не са условност, а едва ли не документален разказ за Родопите. Естествено, ако отец Боян Саръев, който очевидно е герой в романа "Рязаният поп", заведе дело, Стоянов веднага ще каже, че книгата е мистификация и че гузен негонен бяга. Това е подло. Опасявам се дори, че в случая става дума за платено прокарване на антибългарска политика. Лично аз не харесах книгите. Но причината да одобрявам действията на прокуратурата е друга - ако писателят тръгне срещу народа си, трябва да бъде спрян. В краен случай със съд."

Втората грешка на Христо Стоянов беше, че сам насочи критиците си към фигурата на Боян Саръев. В интервю за вестник "Марица" той заяви преди време: "Попитах Боян Саръев: Отче, колко бодигардове е имал Христос, след като ти ходиш със седем? А той ми отговаря "Ами, дванадесет" и се навежда да си пие ракията. Заради такива като Саръев съм атеист. Неговото християнизиране си е чист бизнес." Авторът на скандалните книги допусна и откровен гаф - безпричинно нападна Николай Хайтов. Пред същия вестник Стоянов твърди, че авторът на "Диви разкази" пише уестърни, че има чисто литературна представа за Родопите и че след 1989 година е станал излишен. Бившият председател на Съюза на българските писатели преглътна и зае по-достойната позиция.

"Не отвърнах на адресираното до мен твърдение на Христо Стоянов, че той единствен е описал адекватно Родопите, защото това би означавало да сляза на неговото равнище. Не коментирам художествените достойнства на книгите му по същите причини. Но явлението "Христо Стоянов" не се отнася само до нас двамата. Зад този автор стои "Сорос", която финансира и двата му романа. Не бих се учудил, ако тази фондация е платила и на прокурора, за да повдигне обвинение срещу Стоянов и по този начин да се увеличат продажбите на книгите му. Това не е невъзможно, след като издателят на "Рязаният поп" - Николай Стоянов, управител на издателство "Библиотека 48" и председател на фондация "Балканика" за България, посъветва своя автор сам да си строши прозорците, а после да каже, че е било акт на отмъщение. Става въпрос за тиражи. Да, аз смятам, че магистратите трябва да се занимаят с писател, когато в текстовете му има откровени инсинуации."

Христо Стоянов направи тактически грешки, изпадна в самохвалство, несправедливо се изказа за някои хора, но дали извърши престъплението "разпространение на романи с порнографско съдържание"? В "Скритият живот на една помакиня" и "Рязаният поп" наистина има страници, които трудно би издържала една изтънчена дама. Както не би издържала и "Синдромът Портной" на Филип Рот, почти целия Хенри Милър. За Чарлс Буковски и Жорж Батай дори не говорим. А тези автори са едни от големите имена на века.

"Не съм почитател на книги с художественото ниво на "Рязаният поп" и "Скритият живот на една помакиня" - коментира Светлана Комогорова-Комо, преводачка на редица съвременни американски автори. - Но след като има кой да ги издава и чете… Категорично съм против това писател да бъде привличан под съдебна отговорност за едно или друго писание. Някои хора изглежда трябва по-сериозно да се запознаят със съвременната световна литература. Ако ли не - поне да се огледат, защото на всяка вестникарска сергия се продават порнографски вестници."

И не само еротични седмичници се продават. През последните години у нас се издадоха всички "Емануели" на света. Някои издателства спечелиха състояния от порноромани. И никой нищо не каза. Друг е въпросът, дали Христо Стоянов е наистина авторът на българската "История на О".

"Трябва да се разбере, порнографията в литературата е условно явление - подчерта поетът Бойко Ламбовски. - На Запад писателите отдавна не се класифицират според пикантните сцени в книгите им. Да не говорим, че едни от най-големите имена в съвременната литература са се подписали под доста скандални за пуританския вкус страници. През последните десет години в България масово се издаваше порнография, без да последват никакви акции. Защо точно сега някой реши да се занимае с нея и нарочи тъкмо Христо? Смятам, че атаките към него са тенденциозни. Един държавен служител, какъвто е магистратът, не бива да се влияе от интриги на религиозно-етническа основа. А тук говорим за това. Поразен съм, че литературните среди не реагират. Сега е моментът гилдията да покаже, че освен със скандали за имоти се занимава и с книги. Кога, ако не в такава ситуация, писателските съюзи трябва да оправдаят съществуването си като защитят набеден колега. Необяснима е липсата поне на една подписка в защита на Христо Стоянов."

Авторът на "Рязаният поп" смело обяви, че в съда ще се защитава сам. Но ако оставим настрана емоциите и погледнем законите в България, стават твърде съмнителни основанията Стоянов да отговаря пред Темида. Адвокатът Владислав Богоров поясни: "Текстовете от Наказателния кодекс, засягащи порнографията, се смятат за мълчаливо отменени. Те не са отменени изрично, но не се прилагат като противоречащи на новата конституция. Но в конкретния случай дори не става дума за това. "Изрично" отменяне е, когато в последващ нормативен акт съвсем ясно е посочено кои членове от друг акт се отменят. Нормативи, заварени от конституцията и противоречащи й, се считат "мълчаливо отменени". Мълчаливата отмяна не се заявява, но при следващ акт, първият, който му противоречи, не се смята за действащ - така е прието в съдебната практика. Конституцията има пряко действие и дори даден акт да е приет след нея, той не важи, след като й противоречи. Решенията за границите на свободата на словото се вземат от Конституционния съд само на основания, посочени в конституцията. Такова основание е заплаха за обществото - например открити призиви към насилствено снемане на властта. Тук искам да задам въпроса: застрашава ли Христо Стоянов устоите на българската държава?"

Не че историята не помни книги, които са сривали държави. Но всеки, който прочете "Скритият живот на една помакиня", ще разбере, че правителството може да спи спокойно. Вярно е, че родителите трябва да държат четивото на най-горния рафт в библиотеката. И се връщаме към началото. Национален предател, рушител на морала, агент на "Сорос", набеден интелектуалец - всичко това надминава добрия епископ и качествената църква. За съжаление, надминава и очакванията на читателите, че писателите ще си пишат книгите, прокурорите ще си гледат бандитите и единствената присъда над литературните произведения ще бъде времето.

Рязаният поп и една помакиня застрашиха устоите на държавата

НИЕ СЕ УЧЕХМЕ НА МЪЛЧАНИЕ, ТЕ СЕ УЧЕХА ОТ НАС НА МЛАДОСТ

Част от живота ми живях с ЕПОХИ. Живеехме с епохи. Държахме се с тях за ръце и пиехме. И се учихме на мълчание. От тях разбрахме, че мълчанието е езикът, който не се нуждае от преводачи. Така бяхме възпитани. Патриархално. Бунтувахме се срещу патриарсите. Те ни се възхищаваха и ни пазеха. Дори от властта. Измъкваха ни от милицията. Вкарваха ни с тях в кръчмите. Допускаха ни до своите тайни. А най-сигурният начин да научиш тайните им бе да мълчиш с тях. И ние мълчахме. И ние крещяхме. И се учехме на морал. Някои от нас, които избраха да живеят с епохите на морала. Други мислеха, че живеят с епохи, но не знаеха, че живеят не с епохи, а с придатъци. Ценностни системи. Времената бяха други. Времената бяха други, а ние бяхме различни. Учехме се да римуваме епохите с морала. Понякога римите бяха анжамбани, понякога асонанси, понякога римувахме женските с мъжки рими (ние задължително бяхме мъжките)... Пресичахме епохите. А те имаха имена. Някои от епохите се наричаха Константин Павлов, Други Левчев, трети. Христо Фотев, Иван Динков, Николай Кънчев, Усин Керим, Любен Дилов, Йордан Вълчев, Йордан Радичков, Светлозар Игов, Валери Петров, Антон Дончев, Виктор Пасков, Владимир Свинтила, Кръстан Дянков, Тончо Жечев, Здравко Петров, Дончо Цончев, Николай Хайтов, Ивайло Петров, Генчо Стоев... Някои от тези епохи ни извеждаха на кръстовищата Давид Овадия, Иван Радоев, Добри Жотев, Багряна, Дора Габе… Ние живеехме и четяхме тези епохи, носехме своите маршалски жезли в раниците си с надеждата някога да станем епохи. Животът ни срещаше с тези епохи, ние ги знаехме наизуст. Те ни знаеха наизуст понякога. Допускаха ни до своите тайни. Учеха ни и ние се учехме. Ние се учехме на мълчание, а те се учеха от нас на младост. Радваха ни се снизходително така, както снизходително се радва човек само на грешка. И живеехме с тях така, без дори да се досетим, че с нас свършва една духовна ера. Някакси останахме заключени в онези стихове на епохата Константин Павлов: „Моите стихове никой не ги печата. Никой не ги чете. Напуснаха ме всичките приятели, разлюбиха ни всичките момичета. Една вдовица (рз. Епоха) каза, че съм демоничен тип…“ След нас се появиха тези, от които започва всичко. И за да се срещнеш с тях трябва да влезеш в GOOGLE, не в кръчмата. С тях можеш да се сбиеш само във видеоигра. Литературните спорове са електрически импулси в мрежата и се решават от тези, които дори не са се чели. Няма го мълчанието на Фотев. Скубането на Иван Донков – Господи, как скубеше този човек. С думите: „Рошльо“ хващаше за косата и те натиска към масата. Дори ченгето на СБП Петко Михов с часове рецитираше със сълзи на очи Лермонтов, Пушкин, Есенин, Маяковски, Блок – не блоГ – Георги Иванов, Евтушенко. Ние рецитирахме нашите епохи и себе си, те рецитираха… Дори ченгето Петко Михов рецитираше с часове. Сега се рецитира Сорос с пяна на уста така, както партиен секретар рецитира Маркс и Ленин. А така ми се иска да се срещам с епохи…

ТРЪМП ДА НАЗНАЧИ ПРО100КИРО ЗА ЧЕРНОРИЗЕЦ ХРАБЪР

На Симеон Велики му трябваха 34 години, за да обявят неговото царуване за Златен век (893 - 927 г. след Христа). Тръмп обяви началото на Златния век за САЩ от днес - 20 януари 2025 г. след Христа) Напомни ми конгресите на БКП с обещанията, повтарящи Г. Димитров: " За пет години трябва да направим това, което други народи при други условия са направили за десетилетия." Речта на Тръмп е Хиляда деветдесет и седем години след Златния век на Симеон. Само да не вземе при себе си Про100Киро за Черноризец Храбър.

ВЛАДИМИР КОСТОВ, КОЙТО НАДЖИВЯ СОЦИАЛИЗМА, НО ТРЯБВА ДА НАДЖИВЕЕ И ДЕМОКРАЦИЯТА НИ

Имам щастието да се познавам с него. Преди да се запознаем обаче за мен той бе глас. Понякога този глас ми казваше какво става в Народната ни република. После искаха този глас да замълчи и пробваха да го направят с чадър във времето, когато тиксото още не беше измислено. На тях не им трябваше тиксо, защото знаеха, че смъртта върши по-добра работа от лепенка на устата. И пробваха с чадър. Неуспешно. Вторият им опит с чадъра беше успешен. Явно този чадър не е толкова ефикасен на Сена, за разлика от Темза. Слушахме го по "Свободна Европа". След 1989 година се върна в България с неотменена смъртна присъда. Но новите "дисиденти" този път му затвориха устата, защото не искаше да им играе по свирката. И той пак емигрира. Този път от "кандидат демократична България". Оказва се, че освен с тиксо и чадър едни уста могат да бъдат запечатани с българска завист и омраза. Онзи ден му се обадих и бях щастлив да чуя непроменения му глас. На 92 години е. Но пак бих тръгнал след този глас. Защото моят вътрешен глас е с тембъра на гласа на Владо Костов. Който надживя социализма. А така ми се иска да ни надживее и демокрацията.

ХИПОТЕТИЧНО ЗА КРИЗИТЕ

Само ей така, хипотетично... Не, че нещо. Просто хипотетично. Ако се окаже "Величие" в Парламента мисля си кой пръв ще отпадне от него. Оказа се, че трябва да излезе от Парламента неговият Председател Киселова - тя е последна от листата на БСП... При това положение представяте ли си какъв нов кръг от преговори ще има за председател на Парламента. И кой по-достоен от достойните ще си търсим за Председател. Ами колко народ от другите парламентарни групи ще отпадне? Това значи нови врътки за избиране на председател, това значи нови врътки за ново правителство... Може би значи нови седем бързи мандата, седем бързи избора. А може и повече. И при този отрицателен прираст на населението в България мисля, че накрая няма да останат българи за гласуване.

ЖИВОТ НА ЛИТЪР

Ако не беше му се счупил лаптопът щеше да си пренесе картините Калин, ама тоя лаптоп се счупил преди да пренесе изложбата...

""Вдигнах кръвно 180. И това не се отрази никак добре и на сърцето ми. Болка, стягане... Затова отлагам откриването на изложбата си за 15 януари. Не виждам как ще пренеса 30 килограма картини от Банкя до центъра на София, как ще ги разопаковам... А и ми се счупи лаптопът", изброи налегналите го несгоди Терзийски."

А когато някой мери изкуството (картините) на килограм, той задължително живее живота си на литър.

ЧИРАЦИТЕ СА С ПЪРВИ РАЗРЯД, МАЙСТОРИТЕ СМЕ С ДЕСЕТИ

Митко Новков ме е определил в нещо, подобно на рецензия, като треторазряден първо, а после, осъзнал грешката си ми вдигнал разряда със седем степени, давайки ми най-високия, десети разряд. По десетобалната система аз съм класик. Разбира се, че цитираните заглавия от него само отчасти верни - в този смисъл той прави анализ на друг писател Христо Стоянов със същото име... Аз нямам книга "Любовният живот на една помакиня," а "Скритият живот..." Но толкова може нещо с Първи разряд в литературата. Сега трябва да се квалифицира, за да се яви на изпит за Втори, Трети и т.н. разряди. Но, за да ги вземе не трябва по цял ден да си чопли отверстията по Google пейките и да слухти откъде иде вятърът, а да прочете нещичко. Защото Десети разряд трудно се стига. И литературна критика не се пише с пръсти, извадени от нечие отверстие. Защото критиката е анализ, а не цапане. Иначе с Първи разряд се назначава, десети разряд са майсторите. Чиракът е Първи разряд...

68 ГОДИНИ

Родил съм се на 20 декември 1956 година в град Габрово... Когато в 8:10 сутринта съм тежал 5 кг и 200 гр... Каквито и режими да съм спазвал никога не съм падал по тези 5 кг и 200 гр. Сега на 20 декември е Игнажден, но тогава не е било Игнажден. Било е ден след Никулден. Но светът Като разбрал, че, където и да стъпя, на хората им върви решил да премести Игнажден на моя рожден ден. Родил съм се с много труд - 5 кг и 200 грама трудно излизат. Според мама съм изхвърчал от нея като тапа от шампанско. Докторът влязъл и ме хванал във въздуха. (Според някои аз съм се родил, за да може баща ми тогава да се напие с повод. Баща ми не е ползвал шампанско тогава, въпреки намигването на съдбата.) Според мен докторът не ме е хванал тогава, защото аз продължавам да си летя. И нямам намерение да кацам никъде - нито доброволно, нито насила. Даже да падам нямам намерение. Нещото, което е пречило на Икар да стигне слънцето са крилата - защото са се стопили по пътя. Представяте ли си ако Икар нямаше крила, а беше излетял така, както аз съм излетял в тоя живот. Тогава щеше да стигне слънцето и да блести над главите ни. Когато бях на три-четири годинки - възрастта, която днеска ме спохожда - не съвсем изненадващо - ми се струваше дълбока старост. Казвах си: "Той е живял, живял и е време да си ходи." Сега си мисля, че бих издържал още 68 (60 плюс знакът за вечност "8") години без да ми мигне окото. И това беше вчера - Вчера не беше преди 24 часа а преди 68 години. Това е новата мерна единица за време.. Господи, колко малко вчера сме живели и колко по-малко ни остава от утре. Животът е прекрасен, ама много е прекрасен животът. Нека да го изживеем качествено - поне да оставим следа след себе си. Дано, както казва Борис Христов, "съм оставил драскотина в паметта ви". Това съвсем не значи, че няма да живеем още заедно, още дълго, дълго време заедно с вас. Надеждата, в крайна сметка, умира след нас. Но колкото и дълго да живеем още, от нашата камбанария Животът става все по-къс, все по-къс... Не съжалявам за нито една минута от собствения си живот - не съжалявам за времето, когато ме прибираха в милицията. Не съжалявам за времето, когато ме съдиха. Не съжалявам за времето, когато ми забраняваха книгите. Не съжалявам за времето, когато написах книгите Не съжалявам за времето, когато учих виетнамски, руски и сръбски сам - без никой да ми помага. Не съжалявам за нито една минута живот и не смятам, че имам пропуснати минути в живота си. И ако има пропуснати минути, то е било времето, в което се е налагало да спя, за да мога да събера сили за още по-интензивен живот. А спането за мен значи два часа и половина загубено време от денонощието. Но идва един момент, когато ставаш на 68 и разбираш, че трябва да наваксаш това загубено време. Трябва по някакъв начин да го стопиш, нещо да направиш с него. Оттук нататък просто ни чака страшно много интензивна работа. Искам всички вие да бъдете живи и здрави, защото е безсмислено да работя и да живея, ако вас ви няма. Благодаря ви, че сме заедно.

(А това е една поема, която съм писал преди 40 години. Излиза, че съм се родил и съм започнал да пиша апокалиптично... И продължавам да пиша апокалиптично...)

В ОЧАКВАНЕ НА ЖИВИТЕ

I .

Дълго би камбаната. И все на мъртво.

Пастири станахме на мравки и на къртове.

Към пръстта изтекохме и се стопихме,

а вятърът разкъсваше и сетните ни дрипи.

Размахали пищяли из подземията на живота,

душите дирижираха на мъртъвците хора.

Червеи опънахме наместо гласни струни –

вдървихме ги връз барабаните от златно руно.

И така гърми оркестърът, че нейде горе

камбаната ухо навежда и за живите се моли.

А езикът бузите й с кръв изцапани облизва,

защото вижда края – а краят е съвсем наблизо...

I I .

Но ето че пристигам аз да вържа на камбаната

езика,

а под мене Господ своите стада за нещо пак

навиква.

И крилца пришива върху раменете на светите

овчици,

които искат да летят – да обуят на камбаната

терлици.

Защото по терлици идвала смъртта и трябва да е

тихо –

трябва да мълчим, докато не стъпим

във земята плитка.

Понесли своите тела безгласно трябва да се

трепем

или косата на смъртта със черепите си да

клепаме.

Но присаждам аз в камбаната гласа си –

за да вика,

а езика й завързвам – не знае той на живите езика.

I I I .

Сред живите живях и помня –

не бе животът само комкане.

Беше той едно горещо пладне –

ставахме под него или падахме.

Махало на часовник златен бяхме –

под слънчевия купол ни люляха.

Но дойде нощта със вълчите зеници,

а във нея няма подлеци и рицари.

Обля ни с черната си блатна каша,

по която няма със какво да дращим.

И така поехме във пръстта, обути

единствено със язви по нозете люти...

I V .

И тръгнахме в пръстта, защото искахме да видим

хората, мълчали по-дълго даже и от миди...

Пораснал в песъчинка в тихите си шепи ме

прибра

най-мъртвият от всички мъртви старци досега...

А преди да ме затвори той и в бисер ме превърне,

видях как хорът пее, но със гласове, обърнати

навътре...

С една дума, бунтът срещу изкуството е налагане на посредствеността

Преди много, много десетилетия не ни даваха да четем Салваторе Куазимодо. "Сам върху сърцето на земята, пронизан от един-единствен слънчев лъч. И неусетно пада вечерта." Салваторе Куазимодо не ни даваха да го четем, защото подкрепял Мусолини. Какво общо има Бърнард Шоу със Салваторе Куазимодо. "Да не забравяме Франсиско Гоя и неговата Съдба". Общото е, че в крайна сметка срещу изкуство се протестира само по един единствен начин - като не се взимат билети, като не се консумира произведение. Аз не ходя на чалга. И това е моят протест срещу чалгализирането на обществото. За съжаление всички тези, които излизат да се бунтуват в кавички срещу литературно или каквото и да е произведение не правят нищо друго освен да удовлетворят желанието си за мъст. Всъщност, тяхното е вид аутодафе. Тоест, изгаряне на книги и на художествени произведения. Защо не скочихме срещу Нобеловата награда на Чърчил: "Да не забравяме, че Европа свършва там, където започват да ядат шкембе чорба."

Аз също не харесвам Малкович, но това. не ми дава правото да си изтъпанча пред Народния театър и да кажа: "Вън." Защото това е. политика на Народния театър и те могат да решат доколкото е касов автор, до колко привлича публика и до колко загърбва публиката. Просто аз няма да отида да гледам Малкович. И това е моето отношение към него, но не е отношение към изкуството. Защото изкуството свършва там, където започва политиката.

През 1989 година. започнаха да крещят под прозореца на един от най-големите поети на България Левчев: Смърт на Левчев, смърт на комунистите." До там ли го докарахме Това ли искаме отново да върнем. Аз самият съм си патил. от такива изстъпления - ядох бой за "Скритият живот на една помакиня". Книгата беше забранявана, бях следствен за нея... Това ли искате да върнем. Сега книгата се чете свободно и я купуват. И продължават да я четат. С една дума, бунтът срещу изкуството е налагане на посредствеността.

Христо СТОЯНОВ

БЛАГОДАРЯ...

68 години се борих с живота. Дойде време да се боря за него. Искам да благодаря на моето момиче, която днеска е рожденичка -Милена - за всичко, което прави за мен. Искам да благодаря на доктор Танева и на доктор Бянов, които ми казаха да бягам в бърза помощ, защото хемоглобин от 56 единици е несъвместим с човешкия живот (Явно още не съм станал човек.) Искам да благодаря на всички лекари от Терапията. във Варна, които се грижиха за мен - д-р Иванова, д-р Николов, д-р Петрова. На всички сестри, които се грижиха за мен. Изумителен персонал.

Искам да благодаря на децата си Ваня и Любомир, които през цялото време искаха да ми кажат, че от мене все още имат нужда, все още има за кого да дишам, и трябва да дишам. И да благодаря най-вече на приятелите. които не оставиха телефона да замлъкне.

Без вашите обаждания болничната стая щеше да се превърне в предверие на гроба. Благодаря ви, че ви има. И вие ме имате.