ДНЕС Е МЕЖДУРАНОДЕН ДЕН НА ВЪЗРАСТНИТЕ ХОРА И ПРАЗНИК НА ПОЕЗИЯТА... И ТЪЙ КАТО СЪМ В ДВЕТЕ КАТЕГОРИИ ДА ВИ ПОЧЕРПЯ С НЯКОЛКО СТАРИ СТИХОТВОРЕНИЕ... (А на тези, които не признават и не познават класическия стих - извинявайте, но поезията без него не може. Както и на тези, които не признават свободния стих - и без него поезията не може. А на едните и другите да кажа - ако не са плували и в класическия, и в свободния стих те се давят в леген с леко влажна вода...)
ВЛАКЪТ
На сина ми Любомир и в памет на баща ми
Сигурно ще е последна тази гара, заспала
в ъгълчето на живота,
щом не е посочил Господ в географията на ръката
други гари.
Как само се катери свирката на влака на релсите
по камертона –
как въздишат дробовете и съска въгленът
на слънцето от парата.
Аз от колко време вече този миг очаквам –
влакът да пристигне.
Във огнището сърцето си да хвърля – малко дъх
да си поеме.
Като куфар петдесет години със спомени
го тъпках и със дрипи,
а сега, с канап овързано сърцето, със мен
на тази гара дреме.
Своя морз часовникът почуква, а от другата
страна на телеграфа
баща ми чака вест от мен – с букет
от ангелски пера в ръцете.
Синът ми прати телеграма, че имал работа
и трябва да почакам,
да не хващам този влак, защото коловозите му
водят към небето.
Но ето го локомотивът със черно расо
и кадилница от мрак приижда.
Във вагоните му конски спят душите на умрелите
и си почиват…
И не можем ли с баща ми да отложим нашето
небесно свиждане,
щом влакът всеки ден товари и със някого от
тази гара си отива…
СБОГОМ
или
СИНЪТ МИ ЗАМИНАВА ЗА АМЕРИКА
Някога исках да командвам кораби.
По дочените гащи на морето
лунният кант ме изпълваше
с капитански възторзи.
Но после –
ах, после –
смъртта смъкна офицерските пагони от небето –
слънцето, луната –
и ги приши върху раменете на баща ми.
Баща ми стана капитан на своята подземница.
Преди да сгъна поредния си кораб от хартия след това,
го изпълвах с тайни знаци до баща ми.
Заповядвах му да се завърне.
През перископа на глухарчето усещах неговия поглед,
но беше рано още да се присъединя към подземната флотилия.
Римите – юнгите на паметта –
растяха със сина ми.
Римите се озверяваха към капитана си.
Отесняха книжните им кораби.
Един ден прекрачиха през палубата със сина ми
и ме изоставиха.
Побеляха стиховете ми от мъка.
Морето посиня като око
на сбил се в кръчмата моряк.
Дългобедрата зора заряза своите моряци
и пристигна тайно във съня ми.
По западния й чорап видях
да се спуска бримката на хоризонта.
Чак до вечната каюта на баща ми.
Вечната каюта на баща ми се пропука.
С единия си крак във гроба му –
с другия – в морето, виждам
как синът ми праща вече книжни кораби
от петолевки…
С морски знак…
ЧЛЕН ПЪРВИ НА БИБЛИЯТА
На Кольо Карамфилов
И беше светлина
и беше мрак
и беше здрач
от здрач
създаде Бог човека
и
човекът беше мургав
после
Бог изсече горите
Бог натроши камъните
Бог създаде за човека пустиня
и
пусна под пустинята нефт
и понеже нямаше какво да се купи
за човека Бог създаде българката
чак на седмия ден
оркестър от сто ангела
свиреше сръбска музика
в един японски ресторант
ЦИГАНКАТА МАРИЯ
На Николай Падешев
Тя семки чопли вече на небето…
Понякога лъска с ръкави луната.
Седи в звездната прах и вика: „Проклето
да е всичко – и тук… И оттатък…
Какъвто животът, такава – смъртта ми.
Две педи душа – за какво съм ти вече.
Аз дълго до тука хомота ти влачих –
ще свърна нанякъде някоя вечер…
Ще почукам на Бога, заседнал във рая –
отдавна е вътре – пие и блудства…
Като всички мъже, и Господ е пияница –
бие жена си, а децата си – псува…
И за тебе ли, Господи, трябва да прося.
Небесни пари да броя за хляб и ракия.
Из квартала твоето древно тяло да нося –
с леген и пешкир вечер нозете да мия.
За какво си ми, Господи? За какво съм ти?
Пусни ме за малко – децата да видя…
Днес е четвъртък и пред старата болница
просят стотинки… Просят стотинки…”
БАЛАДА ЗА ДОБРИЯ ЧОВЕК
и
ВЛЮБЕНИТЕ МРАВКИ
Докато цял живот сърцето безшумно се труди
и гръбчето му – бодро – просветваше в мрака,
собственикът на сърцето живя като луд – и
отглеждаше в своята стая влюбени мравки…
По-черни от душа на търговец мравките бяха.
Със очи от стафиди… С терлици от злато.
Но се събуваха – преди да влязат във хляба,
където се любеха алчно – от лято до лято…
Но нещо се случи… Нещо невиждано стана –
намордник изплете човекът за женската мравка.
За мъжката – синджирче, букаи – от стомана.
Иззида стена помежду им – от мрака до мрака.
С камшици ги учеше после на любов към човека.
Под нозете им тънки палеше свещ – за награда.
По-мъдър беше човекът от старец на няколко
века
и добър – защото на мравки хляб е подавал…
Беше човекът… Но отдавна човекът го няма –
в сърцето му мравките днеска любовно се трудят.
Женската – със намордник – е глуха още и няма,
мъжката дрънчи със синджири и мъртвия буди…
Няма коментари:
Публикуване на коментар