Имах една позната, която беше влюбена в Ахмед Доган. Гледаше го с широко отворени очи в телевизионния екран в началото на деветдесетте години. Гледаше го с очите на жена, която гледа мъж. Беше влюбена и плътски, и интелектуално в него. А тя бе и изключително ерудирана жена. Честно казано му завиждах. Но не ми стана модел за поведение. С риск да не се харесвам на жените. Поне на жените като … После тя се омъжи. И мъжът й страшно приличаше на Ахмед Доган. А синът й можеше да изиграе дори Ахмед Доган. Какво ли не му приписваха тогава – бе мистичен борец за свободи, мистичен борец за права, терорист от близкото минало, политзатворник, философ, политик, който прави безкръвен преход в България. Всъщност Ахмед Доган и Жельо Желев бяха натоварени с мита за безкръвния преход. И двамата философи. Във всички случаи в началото те придаваха интелектуалното лице на неосъществения още преход. Жельо Желев остана в съзнанието и паметта на българина като такъв. Ахмед Доган реши да нагази в политиката с този ореол. Започна да се забърква в сделки, да се занимава с хидроинжинерство, да обяснява „философията“ на обръчите от фирми в политиката. И точно в този момент философът започна да страда от политически дефицит, докато един ден се оказа, че в политиката философският дефицит те унищожава. В случая се оказа, че или философът е в повече, или политикът не може да вземе функциите на философа. И в двата случая иде реч за дефицити. Но защо тези след него, неговите ученици се справиха по-добре? А може би нещата опират до нарушен идеализъм. Ахмед Доган и моето поколение растяхме – и се възпитавахме – в една друга среда. Ние се образовахме и не очаквахме образованието да ни донесе някакви ползи. Имаше някаква йерархия и знаехме докъде може да се стигне. Пет години разпределение в провинцията, женитба в провинцията, евентуално партийно членство, което може да ти даде преподавателско място в някой провинциален ВУЗ… Да напишеш докторат, съобразен с партийните принципи… Така живяхме десетки поколения, така възпитавахме децата си, така ни възпитаваха като деца. И ако случайно се появи някаква твоя мисъл оставаш в очите на децата си като аутсайдер, който на техен гръб е унищожил тяхното бъдеще. Децата винаги са някакъв залог. Извинителна бележка за неудачите… Ахмед Доган не е възпитаван по друг начин. С тази разлика, че вместо членство в БКП той си позволи да превърне собствената си партия в трамплин. И така превърна философът в дефицит. В пречка. Философът започна да му пречи в политиката. Все по-рядко говореше като философ, което го направи големият мълчаливец в политиката. И започна да превръща, съвсем по философски, мълчанието си в злато. А както философски са забелязали евреите: „Спечелени са само пари, използвани за удоволствие“… И Ахмед Доган започна да се обгръща с външен блясък, който да компенсира мълчанието. И минаващите минаваха на пръсти покрай „конаците“ му, защото знаеха, че вътре Ахмед Доган мисли. Минаваха като покрай будистки храм, но за разлика от будистите в този храм, Ахмед Доган се оказа, че не мисли, че не си брои чакрите, а пие. Все пак храмовете трябва да служат за нещо. Те имат предназначение. При Ахмед Доган те бяха камуфлаж. Просто 1989 година не се оказа годината на Ахмед Доган. Защото не беше подготвен за нея. Така моята позната тайно въздишаше по него в прегръдките на някой, който прилича на него, а Ахмед Доган… Ахмед Доган просто показа, че политиката за един философ е въздишката на философа по политиката… Или, както би казал Мойсей: "Да влезе в политиката първият, който не помни робство"... А Ахмед Доган помнеше робството...
Христо СТОЯНОВ
Няма коментари:
Публикуване на коментар