Само 40 % от българите били прочели книга през миналата година. Само 40 %. Което показва, че медиите не са си свършили работата. Не, че не популяризират българската книга. Популяризират я. Но какво популяризират?... Популяризират автори, които се четат до 14 страница. Обикалям страната и се срещам предимно с четящи българи - библиотекари, читалищни секретари, учители, читатели... За един от най-рекламираните ни автори почти всички ми казват: "Ами, стигнахме до 14 страница"... И нищо повече. Други и до нея не са стигнали. Ако 40 % от четящите стигат само до 14 страница би трябвало да се направи статистика за прочетените страници. Общо. От четиредесетте процента. Ще се получи нещо като условие на задача във втори клас: "Ако 40 % процента Читатели с население "Х" прочетат една книга колко коли е прочело населението?" Въпреки че задачата би трябвало да звучи така: "В една държава населението започнало да чете една книга... Защо?" Като в най-кратката рецензия в българската литература: "Господин Вазова ни изненада с нова книга стиховца. Защо?..." Но въпросът е в ценностната система на медиите... Колкото по лъскава е една корица, колкото повече награди е получила тази книга, колкото повече името на "автора" се върти в медиите - да не забравяме колко народ от формати като "Биг брадър", "Фермата", разни "Китчени" вече са "писатели - толкова тези "автори" маршируват из медиите и влизат в сатистиката на "четените" автори. До 14 страница. Разбира се, издателите в България не искат да инвестират време и пари в създаването на един автор и взимат готовия медиен продукт. Защото не се нуждае от обгрижване. Взимат този продукт на принципа: "Видяла жабата, че подковават коня и тя вдигнала крак да я подковат". И друг път съм го казвал, но нашето поколение от осемдесетте години е последното поколение, което не слезе от синия екран. Това е поколението на Виктор Пасков, Красимир Дамянов, Златомир Златанов, Бойко Ламбовски, Румен Денев, Добромир Тонев, Тодор Чонов, Христо Карастоянов, Любомир Котев, Красимир Димовски, Александър Секулов, Ангел Малинов Валери Станков, , ... За нас медиите, колкото и да мълчат, ще продължаваме да будим интерес. Но нас ни оформяха Светлозар Игов, Тончо Жечев, Здравко Петров, Валери Стефанов, Сергей Райков, Михаил Неделчев, Венко Христов, Иван Балабанов, Симеон Хаджикосев, Георги Янев, Огнян Сапарев, Владимир Янев... Ние не правихме "Бърза литература", която се оказва вече "ПРИБЪРЗАНА ЛИТЕРАТУРА". Самите ние се запознавахме, знаейки текстове наизуст един от друг. На участията в литературни четения публиката ни беше чела - над 14 страници. Книгите ни се търсеха и се продаваха в комплект със залежали томове на Тодор Живков и Кимир Сен, с Брежнев и Хоникер... В томовете на последните едва проникваше читателското око отвъд 14 страница - така, както се четат медийно пробутаните автори сега. От 40 % от наивниците, повярвали на медийната безумност. Тогава имаше няколко конкурса, а един от най-важните "Южна пролет" не го спечели дори снахата на Тодор Живков, въпреки яростното настояване на Александър Йорданов тогава, когато още не знаехме, че ще стане дисидент и ще обяви, че българската демокрация е толкова добра, колкото тогава книгата на Маруся Марчевска (снахата на Т.Ж., която, въпреки настояването на бъдещия дисидент, не получи награда). Сега награди се раздават под път и над път. Журито на един конкурс награждава член на жури от друг конкурс, който е наградил някого от сегашния конкурс. Великолепната поезия в играта на думи на Бърнс: "И ако някой срещне някой в цъфналата ръж и целуне този някой някога веднъж, то нима ще знае всякой де кога веднъж някого целувал някой в цъфналата ръж" приема следния преводен вариант: "И ако в жури някакво веднъж, някой награди от съседно жури..."... И така нататък. А в тълпата винаги има едни четиридесет процента, които могат да си купят книга, за да я прочетат до 14 страница. А после се питаме защо 60 % не четат. Ами те просто са отворили на щанда още на 15 страница и са разбрали, че няма да стигнат до нея...
ХРИСТО СТОЯНОВ
Няма коментари:
Публикуване на коментар