ЖЕНА

                На братовчедка ми Сашка

Тя е на осемдесет. Ако трябва да сме точни тя е на повече от осемдесет. Осемдесет и три години има зад гърба си. От които една година е в хоспис. От време на време ме кани „у дома“, което значи, че не знае къде се намира. Или ако знае го е приела вече за свой дом. Примирила се е. Ако бе друг период от живота и щеше да приеме хосписа за спирка, но той вече е последна гара. Едва ли деменцията и позволява да го осъзнае това. Или го осъзнава, но го приема, без да се примири. Да приемеш нещо е лесно, трудно е да се примириш с нещо. Понякога я навестяват разни хора – майка и, баща и, сестра и… Все мъртви я навестяват. И един племенник. Приел е посещенията при нея като шефство. Понякога влиза, носи и храна, сяда в краката и… Не. Това за краката да не се казва пред нея, защото тя няма крака, има нозе. Мъжът е с крака, жената е с нозе. Краката са от четиридесет и трети номер обувки нагоре. Глезените на краката са дебели и окосмени. Прасците са като прасета. Краката след седемдесет са вече с течаща лимфа по тях, отекли, с екзема… Нозете не са така. Глезените на нозете са последното нещо, до което достига женската старост. И кожата им последна се набръчква. Някои жена като че ли ползват тиранти за кожа – и на глезените им кожата е опъната до последната гънка… Тя почти не ползва от известно време нозете си. Като че ли деменцията я е довела до това легло в този хоспис и тя е забравила да става. Лежи и си спомня. Понякога си измисля спомени. Измисля си роднини. Но не си измисля мъртвите и ги съживява. И те и идват на гости. Понякога се чуди защо майка и баща и идват поотделно. И се опитва да си отговори, но отговорът тъкмо се надвесва над пропастта на една мозъчна гънка и забравя да скочи… Слънчевият вятър минава от там, вдига спомена, отговорът на спомена вдига, тя се хваща за главата, защото е болезнен този процес и… го оставя да полети… Странно, тя най-дълго е живяла с мъжа си, а за него вече и не пита. Омъжва се на осемнадесет и до миналата година са били неразделни. Шестдесет и пет години с него, осемнадесет с родителите си. Даже по-малко, защото има спомени с тях от четиригодишна възраст. Така, до миналата вечер. Когато усетила, че в леглото и влиза мъж. Повдигнал този мъж завивките и се шмугнал при нея. И жената се събудила в нея. Но не порочната жена, а жената. Тя за порока забравила преди половината си живот. Преди четиридесет години, когато се наложило да и оперират и двете гърди. И от всичко женско в нея останали само глезените. Само глезените. Хирурзите не оперирали гърдите, а жената отделили от тялото сякаш. До онази вечер. Когато той се намъкнал в леглото и. Не, че и от него струяла мъжественост, но от друг пол, все пак… И жената се върнала. С цялата и свенливост, но и с цялата си целомъдреност… Бутала го като момиче да стане от леглото. Събудило се онова момиче в нея, когато на седемнадесет едно момче влязло в стаята, после, от целувка на целувка стигнали до леглото в ученическата и квартира. После опитите и да го отблъсне, които приличали повече на прегръдка. Онези момичешки ръце, които бутат мъжа, стискайки в юмручетата си ризата му, готови да го върнат, ако той се окаже прекалено послушен и реши, все пак, да и отстъпи цялото легло… Върнало се момичето от тогава в разнебитеното и тяло и на другия ден разказвала непрекъснато на племенника си как този се вмъкнал в леглото и. На опита на племенника да и обясни, че вероятно човекът е сбъркал стаята и е помислил, че това е неговата стая и е решил, че си ляга в неговото легло, тя упорито отхвърляла тази версия с думите, че, видиш ли какви времена настанали да ходят да се закачат с беззащитните момичета… Така и казала. Казала, че се закачали с беззащитните момичета. И ми припомни тази история за Петко Братинов и Елисавета Багряна. Били с писателска делегация в Русия. Братинов, млад тогава поет, и Багряна, вече преминала току-що своите поредни деветдесет… Поканила го Багряна в стаята си на чаша вино в хотела, Братинов изпил с Багряна чаша вино и се прибрал в стаята си. На другия ден Багряна споделяла с Лиляна Стефанова, че, снощи, в полунощ Братинов бил при нея. И въобще не били верни приказките за него, че бил Бонвиван, защото тя била само по нощница. Освен това, признала, „бях дибидюс гола под нощницата и с пръст не ме докосна момчето“… Ами, това е…