КАРМА

(Осемнадесето писмо) 

Всичко можела да си прости. Само едно не можела да си прости. Не можела да си прости да ми гледа името по вестниците. И кълнеше до последно тази, която я била посъветвала да ми увие пъпчето във вестник. „Цял живот по вестниците ли ще те гледам, мама. Да ме излагаш…“ Да се появи името на някого във вестник за нея беше резил. И, не, защото беше неграмотна. Можеше да се подписва, можеше да чете. Но не го правеше. Бе завършила четвърто отделение в сръбско училище и може би оттам идваше това доброволно заточение в безкнижието. Уважаваше четящите хора, пишещите хора също уважаваше. Ама да не е свързана родово с тях. Дядо ми Андон, изкарал седем години в окопите, се върнал с девет куршума в родната си къща. Тръгнал на война от нея (тогава тя била в България), и се върнал пак в нея, но вече в чужбина. Но не пуснал децата си в сръбско училище. Накрая на учебната година взимал дамаджана с ракия, отивал при даскала в съседното село Ракита и от дума на дума се връщал вкъщи с дипломи на децата. Криел български учебници под дюшеците. Може и заради това майка ми не можеше да се каже, че е просветена. За нея книгата е била забранявана – от сърбите забранявана българската книга, от дядо ми – сръбската. Но пък така четеше, като книга четеше хората. Бе някакъв тайнствен език. Бе някакво йероглифно писмо по челата на хората, по бръчиците около устните и очите. Можеше направо да ги изрецитира… Срещне някой, почете по челото, разлисти после тайните, скрити в бръчките под очите, преброяваше точно колко пъти този срещу него се е усмихвал в живота си по бръчиците около устните, почиваше си след всяко изречение след точката, поставена от ямките под скулите, понякога забравяше да си поеме въздух след запетайките на веждите… Не обичаше дори да се подписва заради тремора на ръцете. Хората казваха, че приличам на баща си, но по треперенето на ръцете си приличаме като две капки вода. И се чудя понякога, като видя снимката и с ръце, обхванала шпулите с прежда как е връзвала нишките. Че аз, ако хвана тая прежда дарак няма да ми трябва – ще я разчепкам с това треперене. Понякога се улавям, че напридам думите, връзвам краищата на скъсани изречения, прескачам от текст на текст така, както тя е прескачал от стан на стан. Кросното набива изреченията, белият лист се изпълва с… Някой може да се завие после, някой може да постеле пръстения под, че да ходят босите крака на челядта му. Не е хубаво по думите да се ходи обаче. Мама поне ме научи, че по думите не се ходи. И, не, защото ще се скъсат нишките и те ще се разпаднат. Съвсем не за това. Думите са малко. Кът са думите и а си изтрил някоя, а си я подносил – иди търси после смисъла на живота. Животът ще загуби смисъл, а загуби ли животът смисъл значи и от нас не е имало смисъл. Язък за любовта, която ни е създала на този свят. Защото подносиш ли думите на собствения си живот, значи, че си скъсал нишката на любовта между тези, които са те създали. И за какво въобще е трябвало да се срещат, да се влюбват, че и да те създават на всичкото отгоре… Обезсмисляш родителите си, техните родители обезсмисляш. И заради това не е хубаво да се говори много. И мама мълчеше. И рецитираше наум хората около себе си. А аз рецитирах нея и като се научих да я чета вече знаех кой какво мисли без да го гледам. Защото виждах мама какво чете от него. И сега е така. Мислят си хората, че ги слушам и гледам в очите. Защото дори не подозират, че аз ги виждам през мама. Тя ги чете, а аз сричам нея. Тя е застанала между мен и хората. И, не. Съвсем не като индиго. И като пергамент не е. Мама е застанала като изречение между мен и хората и аз я сричам. И ако сбъркам някога, ако се случи да се излъжа в някого то е заради тези запетайки, които не спираха мама… Тя продължава да набива кросното, то сбива между нишките преждата. Понякога някой се усмихне и си мислят другите, че се смее на нещо свое. Не е негово това, на което се смее. Мое е това. Мама му разказва нещо, а той си мисли, че се смее на нещо свое. Мама му прави смешки. Би било прекрасно, ако виждаме света през майките си. През нашите, не през другите майки. Дори когато тези майки са неграмотни, защото не са искали да учат на два езика. Защото, ако учиш на два езика е все едно да тъчеш одеяло, а да излезе накрая черга. Нито можеш да се завиеш с чергата, нито да застелиш пръстен под с одеяло. Все едно да завиеш родилен пъп с вестник. С вчерашен вестник все едно да го завиеш. Заради това мама ми е завила пъпчето в утрешен вестник. Не за друго, а защото никой не се е появил на този свят да каже, че: „Видиш ли, само да знаеш утре синът ти какви ги свърши?“ Защото никой не се е върнал от утре още. Всеки може да влезе в спомените си от вчера, но в спомените си от утре не може…