САНТАСЕ

                             (Тринадесето писмо)

Бяха три сестри. Баба ми Йова, кръстницата ми баба Лала и баба Тота. В неделя, по едно и също време – сигурно още не съм познавал часовника, заради което не уточнявам часа – баба Тота заставаше под прозореца на стаята, в която спеше баба. Вкарваше два пръста на дясната си ръка в устата си – показалеца и палеца, - с лявата подпираше на тила си шапката и по хулигански изсвирваше сигнала си нагоре. Ако сега я видя да свири така щях да се помисля, че освирва за нещо Господ. Или свири, за да му каже, че вече е готова и може да си я вземе. Не зная от каква птица беше, но шапката й бе закичена с едно перо. Не беше пауново перо, защото нямаше откъде да го вземе. Пък и можеха да я обвинят в буржоазен уклон и после дълго да я разпитват откъде е намерила пауново перо, какви пари е дала за него и откъде такива пари в нея. Да не би случайно перото да е внесено по второ направление, след което щяха да разследват доставчика чак до девето партийно коляно. Въпреки строгите забрани баба Тота не оставяше шапката си без перо и години след това, когато Емил Димитров изпя песента за Марияна, която си имала шапка с едно перце, се чудех защо в песента са сбъркали името, защото сестрата на баба, която имаше шапка с едно перце се казваше Тота, а не Марияна. И винаги си представях баба Тота, като чуех песента. Тя изсвирваше мелодията си, баба излизаше на прозореца, махаше й да се качва и баба Тота заобикаляше къщата през двора и се качваше по стълбите към баба. Веднъж на тези стълби щях да загубя живота си, защото ме гони да ме яде едно прасе. Бяха от цели каменни блокове. Такива, каквито има в египетските пирамиди. Представата за стълби с гонещето ме прасе после бе напълно изместена от татко след няколко години, подкрепян от дядо и чичо, защото плачеше за починалата ми баба и не виждаше къде да стъпва. Баба Тота се изкачваше по стълбите, като подпираше с ръце коленете си да не би някоя капачка от коленете и да се откачи и да се търколи надолу с дрънчене по стълбите. „Ох, как ме болят капачките“ пъшкаше баба Тота и аз си представях как е затворила с тях в коленете си или бялото сладко, или сладкото с бели череши, с които се гощаваха трите. Кръстница идваше обикновено последна, защото все не и стигаше времето да натовари магарешката каручка на дядо продан с разсад за пазаря… В онези времена тази каручка им изкара пари за частен камион „Чепел“, и две леки коли – „Волга“ с еленчето отпред и „Москвич“… В онези времена никое семейство не можеше да притежава повече от една лека кола, която бе повод да излезе цялото семейство преди обяд пред къщата си, въоръжено с кофи, сапунена пяна в кофите и маркуч. Всичкото това множество се дирижираше от мъжа в семейството, облечен задължително с потник и черни долни гащи от трико, стигащи току до коленете... Баба Лала минаваше покрай мен, подаваше ми пазарска мрежа с домати, аз се навеждах, целувах и ръка, защото на кръстник и кръстница се целува ръка. Дядо Продан, кръстникът, вдигаше камшика над магарето, но не го стоварваше върху него, а само го вдигаше над главата си и магарето покорно тръгваше към пазара, за да изкара и гориво за трите моторни средства, паркирани пред къщата им триста метра по посока „Смирненски“ в Габрово. Трите баби се събираха в стаята на баба. Баба сервираше сладкото от бели череши, което баба Тота май носеше в коленете си, защото не виждах нищо в ръцете и, заети и двете под прозореца на баба – едната, напъхана в устата да свири, и другата – да поддържа шапката с едно перце. Със сладкото вървеше и чаша с вода. Баба им сервираше и водата. И трите сядаха зад малката масичка до плетачната машина на баба до прозореца. Картите бяха на масата. Докато баба слагаше почерпката на масата, кръстница размесваше колодата карти, баба Йова сядаше, взимаше тестето от кръстница, казваше на баба Тота „цепи“, баба Тота цепеше тестето, баба Йова раздаваше картите и… започваше онова велико сестринско надвикване. И разбирах откъде баба се е научила така добре да попържа. Защото… Защото се бяхме надвесили веднъж от прозореца на втория етаж, от същата тази стая и гледахме как мама шета из двора. За мен „мама“, ама за баба тогава тя си беше една обикновена снаха. Баба се навеждаше над ухото ми: „Напсувай майка си“… Бях научил няколко псувни от нея и се провиквах отгоре: „Ба мама“… Мама ме стрелваше с ония бездънни сини очи, от които татко, за да излезе трябваше да се напие, за да не се удави. Разбирах аз, че не съм я зарадвал мама много, а тъкмо напротив, обръщах се към баба и дипломатично продължавах: „Ба и баба“… Между другото тази псувня обедини тогава двата враждуващи лагера и те се насочиха срещу мен, защото, таман дояждах след това вечерята си вкъщи – на долния етаж, – когато баба отваряше вратата, кимаше към мен и аз качвах стъпалата да си доям при нея. И цялата тази любов между снаха и свекърва се трупаше пухкава по мене. Комшиите – в Габрово тогава нямаше още съседи, защото всички бяхме комшии – та, комшиите минаваха под прозореца на баба и се усмихваха съзаклятнически. Защото знаеха, че трите не се карат за имоти, а играят сантасе. И учат внука, който бе същевременно и кръщелник, да попържа. Имотния им спор го бе решила десетина години преди това Държавата, след като им беше национализирала наследствените ниви… Ами, това е…