КАКВО?

                               (Тридесет и трето писмо)

                               В памет на Драган Неделчев

Мама изплащаше къща. С осемдесет лева заплата като готвачка в Учителския институт – Смолян. Аз изкарвах шестици на гърба на майка си. Беше цинично аз да уча, а мама да се скъсва от работа. Лятно време си взимаше отпуска само, за да се хване отново готвачка в пионерските лагери в Бяла, Варненско. Баща ми вече живеел с някакво момиче с няколко години по-голямо от мен. И, както казваха, имал дете от нея. По-късно разбрах, че това момиче е от Бяла, Варненско. Разбира се, татко не пращаше издръжка. При това положение наистина бе краен цинизъм да оставя майка си да работи, а аз да ходя на училище и да изкарвам шестици. Завърших девети клас и започнах работа като докер първо, а после като бояджия на вълна в „Родопска тъкан“ в Смолян. Бях решил да ставам глава на семейството. За да започна работа трябваше разрешение от Профсъюзите – водеха ме малолетен. Малолетен, а пък глава на семейството. Това накара мама да извади някакво разрешително и ми получаваше заплатата. Цялата заплата. От първата заплата обаче си купих модерен пуловер. С мама. От касата – в магазина. Бяха модерни тогава едни… После ми стана все едно какъв пуловер ще нося, защото на другата година тръгнах с костюм. Костюм, с елече и вратовръзка. Задължително. Моите бивши съученици излизаха от гимназията и слагаха вратовръзките си в джоба, в чантите слагаха шапките. Отдалеч миришат на чинове, ама се мъжкарееха. Аз нарочно седях пред гимназията с цигара в уста. Те не можеха да запалят – поведение се намаляваше за това. А аз – с цигарата. С костюм. С вратовръзка. Всичко това, което бе задължително в училище и те го отхвърляха след часовете, бе задължително за мен. Плюс забранените за тях цигари. Вярно, че трябваше да моля мама за двадесет и пет стотинки – толкова струваше „Арда“ пакет, цигарите с филтър тъкмо излизаха на пазара, ама аз им късах филтъра – та молех мама за стотинки, но не и казвах, че са за цигари. Тя заключваше всичко вкъщи – бонбони, алкохол… Повече бонбоните заключваше, ама на другата година и алкохола, след като един път бе почерпила някакви гости с вмирисана на ракия вода. Просто, след като изпразнихме с приятели бутилките чрез напълване на главите с огнената течност, всички шишета ги напълних с вода, като оставих за миризма на дъното на всяко по малко алкохол. Тогава разбрах как яде бой главата на семейството. Главата на семейството, искам да ви кажа, яде повече бой от редовия член на това семейство. Та мама ключеше бонбони, ракия – но не пари. Парите бяха скрити. В един стенен часовник в гостната. Тогава нямаше хол, а гостна. Това е стая за показване. Всяко българско семейство имаше такава стая в жилището си. Развеждаш гостите из цялата къща, обикалят стая в стая, правостоящи разглеждат албуми със снимки. После влизате с тях в стаята за гости, като внимавате да не би някое от децата на гостите да седне на диван, защото дори халището, с което е застлан този диван е сресано. Пред очите на всички беше този стенен часовник, в който мама криеше нейните и моите спестявания. Намираше начин освен да изплаща къщата, – по шестдесет лева на месец при заплата осемдесет – ами и да заделя по нещо за черни дни. После мъжът и успя да вземе всичко това, живеейки вече с любовницата си, докато мама береше душа в болницата. Никога не отворих часовникът. Знаех къде са парите, но не посегнах. Ако нямах пари за цигари – как да отида до училище без цигари, нали ще стана за смях, - та, ако нямах пари за цигари, отивах пеш до работата на мама, тя бъркаше в пазвата си и вадеше толкова, колкото ми трябват. Колко знае тази пазва на мама – първо млякото, което съм засукал, после парите в нея – на топло… Без дори да се досетя, че някъде там е и сърцето на мама, което съм драл през цялото това време, докато то бие единствено за мене. Глава на семейство – ако можех с ей тия двете ръце, с които щракам сега по клавиатурата, бих извил врата на онова пичлеме. Ей тъй – с тези две ръце бих му извил врата за всичко, което е причинило на майка си, която, осъзнах едва след като почина, че е моята майчица. Не зная човек дали е дуалистично същество, но аз със сигурност съм. Ходех на работа всеки ден и след работа не се прибирах, както преди, колкото да си хвърля ученическата чанта през оградата, за да ходя да играя с другите и тайно да се крием из тоалетните да пушим, а направо хуквах нанякъде. Учеха ме по-големите да пия „манджа“ – коняк „Златна котва“ с алтай – пиех „облак“ – мастика с мента… Учех уличния жаргон. Понякога се сбивах – удаваше ми се това. Прибираха ме по милициите, там ми дърпаха ушите. Викаха мама, мама идваше. Мама не плачеше, но аз как плачех след това. Не пред нея, разбира се. Тогава „Детска педагогическа стая“ към МВР насъскваше майките срещу децата си… Сега същите педагогически стаи пазят децата от справедливия гняв на родителите. Така ме увлече животът, че забравих даже да си взема дипломата от училище. Честно казано, аз така и не я взех. И понеже, когато подавах документи за кандидатстване в гимназията дадох и свидетелството от основното училище, и то остана там. Сега нямам никаква, ама никаква диплома вкъщи. Нито за основно образование, нито за незавършено средно такова. Въпреки това уважавах учителите си – и продължавам да го правя. Поздравявах ги на улицата. Дори криех цигарата си от тях, ако се срещнем на улицата. Ако се засечем в заведение. Моите учители продължаваха да ме учат така, както мама продължава да ме възпитава все още. Въпреки че не е тука. Дори другарката Николова, която криеше на Сашо Сивков и моите цигари по време на екскурзията от другаря Цочев, не ме е виждала да пуша. Знаеше, че пуша много. Всички знаеха – не миришех, вонях като цигарена фабрика след пожар на тютюн, но не запалих пред учител. Един ден ме видя директорът на гимназията Драган Неделчев. Докато чаках да излезе някой отвътре. И ме покани в кабинета си. Аз с костюм, елече, вратовръзка. Дълга до раменете коса… Свобода. Символът на свободата не е жена с байрак в ръце, която развява едната си оголена гръд на воля. Символът на свободата беше момче с дълга до раменете коса, която покрива ушите… Аз бях символът на свободата и Драган Неделчев покани този символ в кабинета си. Започнахме да говорим – четях много, знаех много. Той се опитваше да ме примами обратно в училище, но разбираше, че със знания не може да ме привлече. Наваксвах вкъщи, въпреки на пръв поглед необуздан начин на живот. Спорехме така, както и като негов ученик спорех с него, Драган Неделчев се усмихваше видимо доволен, защото се радваше на свободолюбието ми. В един момент се заслушах в мислите си, той каза нещо, аз не го чух… „Какво“ – попитах. Той ме погледна и каза, че, видиш ли, знания може да трупам и навън. Но за една година вече не казвам „Моля“, а „Какво“… От тогава са минали точно петдесет години. Прощавайте, половин век мина от тогава. А аз продължавам да трия това „Какво“ от главата си, от речника си, от… Моля…