(Тридесет и второ писмо)
Разбира се, че Нова година ще отидем там, където има телевизор. Ние нямахме телевизор и аз се налагаше да ходя или при чичо Велчо фотографа, или при Гошо Славов Славов. При чичо Велчо беше хубаво, даже телевизорът беше направо цветен, защото си бяха купили от „Кореком“ цветна увеличителна лупа, която се слагаше пред екрана. Само че не бяха толкова близки семействата ни. Не, че не бяха, ама всички се страхуваха от татковото пиянство. Обичаха го, той помагаше на всички, ама като се напиеше… Щото като се напиеше се е налагало да ставам в три сутринта да му сека тояга. Обличах пижама, върху пижамата – анцуг, върху анцуга – клин. Посред лято. Обикновено му режех тояга от джанката, сигурно защото не бях я садил аз. Виж, вишнята над къщата я бях садил аз с дядо и ми беше жал… Татко взимаше сопата и се опитваше да ме удари, ама, къде уцелил – къде не уцелил. Пък и такъв бой бой ли е – не се брои. Аз навлечен, той – пиян, не може да уцели. Пък и да замахне не може. Иначе, като беше трезвен един път ме шамароса – ама изкарах шестица по история после. При Гошо Славов ходих да гледам „Робин Худ“ и „Конят „Фюри“, а у чичо Велчо ходихме с мама да изчакаме татко да заспи, ако се върнеше пиян по-рано вкъщи. После на пръсти влизахме и си лягахме. Мама изчакваше първото ми напикаване, преобличаше ме и чак тогава заспиваше. Не, че не я подмокрях после пак. Лееха ми куршум, къпеха ме със слънчева вода и орехова шума… Но с напикаването скъсах завинаги когато избягахме с мама от татко. Не искам да гадая за причината на нощните ми напикавания, но, че имаше такава – имаше. Иначе много го обичах татко и още ми е мъчно за него. Друг телевизор имаше една колежка на мама, леля Невяна. Имаха с чичо Любчо две дъщери. Вярно, нощем се напикавах, ама през деня вече осъзнавах, че нощните ми напикавания са с различна поливна система от тази на момичетата. Не, че и те не го правиха… На всичкото отгоре леля Невена ни покани. Сигурно, защото чичо Любчо беше много силен и не го беше страх от татко. Ако знаете само какви мускули на ръцете имаше само. Понякога се чудя защо на момичетата им се падаха бащи с такива мускули, а на мен ми се падна татко, от когото можех само да се напикавам от страх, като се напие. Заради мускулите на чичо Любчо ми идваше направо да се влюбя поне в една от сестрите. И бях на път да го направя, ако на другата година с мама не заминахме за Смолян. Седнахме с момичетата в опасна близост едно от друго. Въпреки че освен да се досетят по миризмата какви ги правя нощем друго не можеше да стане. Мама ми пазеше обаче авторитета и переше редовно дрехите ми. Като видеха обаче съседите сутрин толкова дрехи на простора в двора, току я подпитваха защо не съм и харесвал на мама прането и нощем съм го доизпирал. Всичко се знаеше в Дядо Дянко и нищо не можеше да се скрие. Леля Невена и чичо Любчо живееха обаче далече от нас. Тогава разстоянията се мереха в спирки и те живееха на две спирки от къщи. Не, че през една спирка не можеше да стигне някакъв слух, ама… далече си е, все пак. То още на първата спирка слухът се отмирисва, че на втората ли?... Седнах с момичетата и те почнаха да ме питат това-онова. Мама много се гордееше с един неин брат, който бил станал голям човек. Толкова голям, че пишел стихотворения и работел в една многотиражка на другия край на България. Всичко това било споделено на чичо Любчо и дъщерите започнаха да ме подпитват аз, като имам вуйчо поет мога ли да пиша стихотворения. А, върви да кажеш на тези момичета, че не можеш. Всичко бях готов да направя, само едно не можех – да си призная, че нещо не мога. Пък и като гледах мускулите на чичо Любчо – страх ме хвана. През това време от телевизора също ни лъжеха и аз им се връзвах тъй, както момичетата се връзваха на мен. Някакъв скеч вървеше, в който се опитваха да ни убедят, че по телевизора можело освен картина и звук, ами можели вече да пуснат миризма. Режеха лук на екрана, мама и леля Невена също. Как да не ти замирише на лук. Но на мен много ми се искаше да ни мирише на телевизионен лук. И докато се опитвах да отделя тукашната миризма на кромид с телевизионната миризма, Мимка донесе химикал и лист. Сложи ги пред мен и рече: „Ами, щом казваш, че можеш да пишеш стихотворения – почвай“… Погледнах нагоре, видях звезди по белия таван. Татко си сипваше поредната чаша и точно в това състояние не трябваше да позволявам да не мога да направя нещо. Чичо Любчо караше в ръкавите му да подскачат мускулите – застрашително ставаше. Мама и леля Невена – с ножове. На телевизионният екран двама се опитваха да ни пратят новогодишно послание под формата на миризма от кромид лук… На момичетата им светеха очите и сякаш казваха: „Ако не можеш да напишеш едно стихотворение, утре цялото Шесто основно училище „Митко Палаузов“ ще разбере, че нощно време се напикаваш“… Аз погледнах пак към тавана, после погледнах един път заобикалящия ме социум, втори път погледнах социума и започнах:
„Социализмът е обикновен – фабрики, заводи, градове.
Край скелите железни – строители обикновени.
Те работят, работят, работят…
Край завода там работници, работници, работници.
В масла намазани те цели – работят, работят, работят.
Социализмът е обикновен – фабрики, заводи, градове“…
Тогава в училище не се изучаваше любовна лирика. Тогава бе времето на гражданската поезия. И това ме спаси, защото не можаха да направят разлика между видовете стихотворения. Така честта ми беше спасена… А миризмата от лук, която на талази влизаше в апартамента спаси онази наша тайна с мама, която тя всяка сутрин изнасяше на простора.
Няма коментари:
Публикуване на коментар