БАНДАТА

Сигурно ме взеха заради кучето. Беше чистокръвен помияр, а баща ми го наричаше „мастия“. Не исках да имам женско куче, защото бях във възрастта, когато всичко от другия пол предизвикваше презрение, но късметът ми бе изневерил и Стрелка бе от друг пол, несъвместим с представите ми за човек. Спасяваше я само фактът, че е куче…Има такава възраст. Мисля, че всички минаваме през нея. Дори си мислех, че тогава момичетата си играеха с нас не за друго, а защото и те не понасят момичета и не искат в никакъв случай някой да ги помисли за такива. Сваляха си корделите на излизане от къщи - едни такива огромни и бели… Като пеперуди, ама по-големи. В училище ни казваха, че Троянската война започнала заради хубавата Елена, аз гледах дребничката Елена от класа и се чудех баш пък за такова нещо ли са започнали война гърците… Въобще, гърците никак не се вместваха в представата ми за мъже и войни и това чувство още си стои в главата ми. Нищо чудно, че нас само гърци не са ни завладявали. Какъв срам само – представете си в училище да учите периода на „Гръцкото робство“… От друга страна пък открит стои въпросът за красотата на българката. Поне една да се намери толкова хубава, че да започне война за нея… Виж, заради българката можеш да се напиеш, да извадиш пищова и да стреляш в тавана, и да стреляш в тавана, и да стреляш… В тавана. Сигурно заради такива стрелби небето ни е такова нашарено нощем – като проядено от молци. Как от такова небе да сваляш звезди после. По-скоро ще я откраднеш булката не от любов, а защото все някоя трябва да ти закърпи небето. Или знамето… Тогава ме прибраха в бандата заради кучето Стрелка. И да има да взема баща ми, ама въобще не беше мастия. Толкова умно куче – можеше да те изслуша, да примигва с очи разбиращо, да отгатне желанието ти да го нахраниш и да повдига предните си лапички към баничката. Беше с бял смокинг с черна яка от брилянт. От такъв плат бяха и ученическите манти на момичетата. Имаше и такива от хасе, ама в тях бяха още по-непривлекателни. „Ама взе-ми и кучето“ ми подвикна Гошо Голяка, минавайки покрай къщи. Трябвало, го чух почти сам да си говори, следотърсач. Взех едно парче салам – ех, какъв салам имаше тогава – и го подхвърлих към оградата. Стрелка веднага го надуши и това бе единственият тренировъчен ден в живота й. Щом надуши салама значи щеше да надуши и врага. А, забравих да кажа, че в Дядо Дянко точно в този момент се сформираше банда, която трябваше да сломи вече готовата банда на тези от Хаджи Цонев мост. Аз в началото се чудех за какво ни е куче, защото до този момент бях участвал само в Тимуровски команди и прибирахме на възрастните съседи кюмюра… Те нарочно оставяха лопатките и кофите до камарата с кюмюр, а ние се правехме, че тайно го пренасяме в мазите им. Те пък се правеха, че не са видели и на нас ни стигаше, като минем гордо покрай баба Рачовица, или баба Василица те да изнесат по някое бонбонче „Лукче“, да ни ощипят по бузките и да са възхитят от възпитанието на родителите ни. Забележете, те не казваха „Какви добри деца“, а казваха: „Колко добре го е възпитала Иванка Сръбкинята“… Нищо, и лукчето стигаше… Но, край вече. От днес нататък ще съм зъл и кръвожаден. Запасах лъка, стрелите, напълних джобовете с камъчета от камарата с чакъл пред къщи и прашката я затъкнах като пистолет на „ковбоец“ в гащите. Тази камара с чакъл си стоеше от незапомнени времена пред къщи и вече и бе поникнала трева отстрани, а горе бе с олисяло теме като чичо Велчо-фотографа… Съседите не питаха къде съм тръгнал, на което аз винаги отговарях: „По любов“, което предизвикваше странни изкривявания на устата им, което старите понякога наричат усмивка… Аз минавах зъл край тях, защото влизах в банда, те явно се досещаха за пъклените ми намерения. Пък може наистина да ги е било страх дори да ме попитат къде отивам. Стрелка също вървеше важна до мен. Може и от нея да са се страхували, защото и тя бе придобила важен вид. Ами ако я насъскам. На тази възраст хората се променят. Всички ни мислеха още за деца, но ние не си признавахме, че сме такива. Единствената разлика между нас и възрастните беше, че мъжете по някакъв начин правеха всичко възможно да се харесат на жените, а ние правехме всичко възможно да не ни харесат и в междучасието ги дърпахме за плитките. Или им вземахме корделите, които те криеха в джобовете на мантите си след като ги сваляха още по път за училище, и започвахме да ги ритаме по коридора на училището. Славни години бяха. Пълна полова независимост…Ох, ако знаехме какво ни чака тогава, когато момичетата станат жени… Ние обаче не знаехме това и ги избягвахме. И се кълняхме в бандите, че никога няма да се дадем на момиче и никога момиче няма да влезе в бандата. И на момиче никога няма да кажем какво правим в бандата… Така зъл и озверял пристигнах на явката. Беше един лещак „Отсреща“, където зимно време се спускахме със ските от тараби. Та, точно над пързалката започваше лещака и аз и Стрелка се шмугнахме вътре. Ако чаках кучето да надуши мястото сигурно още щях да се надявам. Ако можеше да е така да спре времето, докато Стрелка се научи да души следа… Виках й: „Души“… Виках й: „Дръж“… На полски дори й проговорих: „Шукай“, защото тогава вървеше един филм „Четиримата танкисти и кучето“… Ама полските кучета сигурно се раждат научени, защо-то моето само салама надуши и вече не му пукаше по коя следа да ме води. Чух шушукане, после разговор между нискостеблените дръвчета, отвори се полянка, голяма колкото луна в прояденото от молци небе и видях бандата. И в бандата – едно момиче… Изчервих се, подсмъркнах два пъти и обърнах гръб. Със Стрелка заедно. Казах си едно: „Сбогом, бандитски живот“ и се прибрах вкъщи да си допрочета „Тимур и неговата команда“…