СПОМЕНИ ЗА ВРЕМЕННО ПОЛЗВАНЕ

На Жоро Коритаров – посвещението,

което му обещах ден преди да си отиде

След смъртта не остава нищо. Тялото, което временно ни е било дадено го засяват в пръстта, но не е семе то, да поникне нещо от него. Не е семе. От семе е тръгнало, но на семе не става. Попива в пръстта, а живите се споглеждат малко над гроба, опитват се да се преброят, а всъщност гадаят при следващото идване на гробища без кого от всички ще си тръгнат. Никой не брои себе си, защото не подозира дори, че светът може без него. Понякога до такава степен свикваме със себе си, че по-лесно бихме си представили, че ние можем без света, но светът без нас не може. Оглеждаме се и дори не подозираме, че не сме нищо друго, освен спомени за временно ползване. Дори телата ни са създавали спомени. Споменът от зачатието, споменът от родилната болка, споменът от онзи поглед, пълен с нега. И споменът от отнетата девственост… Докато не дойде личната ти смърт. Или хлебната гумичка на деменцията. Сигурно Бог е създал деменцията така, както е създал преддверията на Ада. Деменцията като преддверие на смъртта. Влизаш вътре, но не знаеш как си влязъл. Дори не знаеш защо трябва да излезеш. И дори не знаеш с кого е населено това преддверие. Говориш си с мъртвите, но те тук, точно тук са приели плът. Дори усещаш вкуса на млякото от гърдата на майка си. Бършеш си устата и те са беззъби като на сукалче. Цялото детство е вътре и можеш да си подскачаш през годините. Да си играеш на дама… О, аз съм дамата, ти си белия принц. Не, не си бял принц. Ти си принцът на бял кон в преддверието на смъртта. Аз съм само една спяща принцеса, която живя като Пепеляшка. Ето, сега ще хвърля в огнището снимките, а като разровя пепелта ще си извадя стъклената пантофка… Само не е трябвало от каляската мама да прави тиквеник. Вярно, беше вкусен, облизваш се, но не е каляска… Мамо, къде си? Дай ми за малко ръчичката. Господи, мамо, това твоята ръка ли е? Толкова прилича на ръката на онази мумия в музея на мумиите… Какво правихме в музея, ли… И, въобще, ако е било сватбено пътешествие защо трябваше да обикаляме гробниците на фараоните… По-добре щеше да е да отидем в „Болшой театър“ да гледаме „Лебедово езеро“… В което пак се говори за смърт. Смъртта, която захранва живота с илюзии. Господи, ние цял живот се оглеждаме в смъртта. Най-вълшебното огледало. Което ни храни със спомени. Как ли са живели първите хора… Кои първи хора ли? Ами най-най-първите хора. Дори тези преди Адам и Ева… Преди Каин и Авел. Авел, който нищо не е оставил след себе си. Защото Авел не е събитие. Той е резултат от събитие. Събитието да заколи Каин брат си. А после да се разкайва за това. Дори и дума оставил. Раз – каин… Раз – кая - ние… Разграничавам се от Каин. От това, което съм направил като Каин. Ние нямаме спомени оттогава, но имаме спомени от думи. От последствия. Спомени за временно ползване. Нямаме спомени от тогава, но взимаме назаем от Библията. От Достоевски. Престъпление и наказание. Бабата, топорчето, вратата, парите… Спомени за временно ползване, които трябва да ни предпазят. Но не от смъртта. Това са спомени, които трябва да ни предпазят от живота. За да се превърнем един ден и ние в спомени. За временно ползване. „О, мамо, защо ти е толкова студена ръката“ Или: „Татко, какво правиш с мама“… И дърпаш баща си да слезе в това преддверие на смъртта, а майка ти крещи да го оставиш, защото на нея й е толкова хубаво… Но ти нямаш още спомени за временно ползване и не знаеш дори, че те точно в този момент ти правят изненада. Защото им е писнало да им крещиш: „Мамо, тате, искам братче“… Защото още нямаш спомен за брат, но после… О, години след това, когато трябва да делите къщата, двора и единствената слива на двора… О, тогава точно си казваш: “Защо тогава не ги спрях? Сега нямаше да го има да ми вгорчава живота, да деля наследство с него“… Вместо да ми правят брат е трябвало да направят още една къща, още имоти… Деменцията като място за поправителен изпит. Можеш да промениш живота си преди смъртта. Баща ти в този момент не прави любов с майка ти, а е на работа. А майка ти е с любовника си… Все едно… Сигурно е от деменцията. Не може да не е от деменцията… И, въобще, ако тогава не си отишла на сватбено пътешествие в музея на мумиите сега тази костелива ръка в преддверието на смъртта нямаше да е на майка ти, а на някоя най-обикновена мумия… А баща ти и така след това не се върна след работа и ти нямаш спомен от него… И това, че майка ти тогава, и после, и подир… О, това не е от нейната поквара. Просто създаваше спомени за бащи, които така ти липсват сега в деменцията. В преддверието на смъртта така ти липсват… Но преди това… Преди това да си измием на изхода на гробището ръцете от смъртта. Да се преброим на излизане. Освен мъртвия друг не забравихме ли в гробището… Май липсва един… Ти си липсващия, разбира се. Защото на влизане си броил и себе си, и мъртвия, и опечалените. Пък на излизане… „Пу… Пу… Пу…“ Три пъти плюеш в пазвата да не ти се сбъдне бройката. И разбираш, че от мъртвия имаш повече спомени, отколкото от себе си. Че ако трябва да живееш пак този живот ще се наложи да създаваш спомени от себе си. За временно ползване…