Две неща не можеха да се видят в София тогава – клошар и гларус. И двете, за да ги видиш трябваше да се качиш на влака, да се люшкаш осем часа без да се включва закъснението от още няколко часа (и без прекачванията), за да стигнеш до някоя от Черноморските ни столици… И в двата случая те посрещат още на гарата два вида гларуси. Едните, изпружени на пейките чакаха или истински гларус да ги оцвъка, защото било на късмет. Или богата западнячка да ги открие и те да я оцвъкат за неин късмет, след което тя повдигне леко вестник „Работническо дело“ от лицето му и каже „Ду ю спик инглиш“... Казват, че оцвъканото от гларус било на късмет. И по цял ден „гларусите“ гонеха по плажа и морските градини на Варна и Бургас набелязаните сексуални обекти, но вместо да ги оцвъкат чайките гонителите предизвикваха инстинктивно прибягване до уличните телефони от страна на обектите на техните желания. Явно момичетата на Запад се раждаха с набит като върху рама на автомобил те-лефон „911“, и на влизане на границата никой не го пренабиваше със "160", заради което отсреща – тишина… Атлетическите им тогава телосложения на какво ли са заприличали сега, сврени до тогавашните обекти на сексуалните им вълнения, които превърнаха първо в „Мост на дружбата“ между Изтока и Запада. Защото женитбата бе легалният мост да преминеш от единия в другия свят. И така, както поверието, че ако минеш под дъгата сменяш пола си, така се роди и вярата, че преминавайки по тези мостове на дружбата се сменя статуса ти от „гларус“ на „ емигрант“… Разликата между „мъжът гларус“ и животинския му събрат от вида птици е, че мъжът се надява друг да му свърши работата, докато птицата сама прави това. Така веднъж един такъв птичи гларус се спусна от небето и ми отне цяла кифла… Нито един гларус от човешките видове не можеше и опит да направи да ми отмъкне „кифлата“, защото по онова време „кифлите“ още не съществуваха – било поради липса на силиконови набухватели, било поради вродената им с подръчни средства от страна на бащите свенливост. Явно обаче основната храна на гларуса се оказва, че не е рибата, а кифлата. Колкото повече кифлата навлизаше като сексуален и хранителен продукт на трапезата, било сервирана на масата, или седнала край нея, толкова повече гларусът завземаше нови територии, далеч от морето. Преди време гларусите бяха спасителен пояс за два вида хора – за моряците, защото им показваха близостта на сушата. И на летовниците, защото им показваха близостта на морето… Можеха да бъдат намерени на двадесет километра от сушата, и на двадесет километра от брега… Така доказваха, че „всичко, което е далече на двадесет километра от брега е провинция“… Хемингуей ги разбирал тези работи. Въпреки че в неговия случай и „всичко, на двадесет метра от кръчмата може да се нарече Ад“… Така един път авторът на „Старецът и морето“ се отдалечил на повече от двадесет метра и налапал дулото на пушката. Най-хубавото на гларуса навътре в сушата е, че като се събудя сутрин в София или Габрово чувам пронизителния им писък. Лошото е, че като се пресегна да погаля Милена разбирам, че съм далече от морето. Най-хубавото на морето е близостта на Милена. Всичко, далеч от Милена е провинция за мен. Вече…
Няма коментари:
Публикуване на коментар