ДЕСАНТЧИЦИ

                       В памет на Валери Калонкин

Беше ми трудно да си представя Валерката Калонкин и Бойко Ламбовски в маскировъчни облекла, войнишки мешки и автомати да превземат Смолян. Още по-трудно ми бе да си ги представя как скачат от аеропланите с парашути… Но след като край града има паметник на загинали подводничари, защо пък и те да не пристигнат я по вода, я под вода, я по въздух. Тогава имаше такива литературни десанти. Развеждаха из България писатели и поети с единствената цел да слязат при народа. Те приспиваха доведените на сила работници и чрез сугестивни методи внушаваха на похъркващите слушатели, че не спят, а пред тях не са натрапници, а истински писатели и при това класици. И когато четенето свърши и авторите, участници в него започнеха да ръкопляскат, зрителите в залата също вадеха ръце, заклещени една в друга на гърдите чрез закопчаване на пръстите и започваха също да ръкопляскат. Понякога ръкопляскането биваше толкова възторжено, че ако в четенето на стихове участваше Найден Вълчев, той докопваше отново микрофона и изрецитирваше на бис „Ние сме на всеки километър“… След което водеха авторите в работническия стол и се започваше едно яростно надпиване и надяждане, прекъсвани единствено от тостовете на първенците в литературата, които успяваха по някакъв начин да надживеят безсмъртието си. Обикновено групата се предвождаше от някой местен графоман, който заемаше висок пост в общината и от него зависеше цялата култура на изпадналия в немилост градец. В Смолян такъв предводител беше едно къдрокосо момче, което се опитваше да грабне окото на десантчиците и те да го забележат и публикуват някое от разказчетата му в някое от съюзните издания. Честно казано не им се удаваше да го забележат, но това не му пречеше на другия ден след десанта на кафе с останалата част на градския елит авторитетно да говори за „колегите от София“… На едно такова четене между тези „колеги от София“ се оказа и Юли Якубов. А Валери Калонкин, Бойко Ламбовски и аз изпълнявахме функцията на „подгряващата група“. Къдрокосият представител на интелектуалния елит стана да ни представи пред тютюноработничките, които бяха препълнили салона, а някои вече си почиваха удобно на столовете, уморени не само от работата, а и от домашните си задължения. Някои от тях усещаха какво ги чака и вече бяха сключили ръце пред гърдите си. На Бойко Ламбовски тъкмо му бе излязла първата книга, а на Валерката Калонкин му предстоеше на другата година да умре. За Бойко знаехме, а Валери не искаше да ни предупреди или не знаеше и като си отиде от този свят всички му се обидихме. Къдрокосият колега на всички софийски писатели стана и без да го пита никой обясни кои сме и какво точно сме решили да причиним на насядалите по столовете тютюноработнички, чиято единствена мечта беше да си подремнат по време на сеанса, в който чрез активна сугестия трябваше да им втълпим, че сме писатели. „Бойко Ламбовски, започна къдрокоско, е български поет, който е завършил Литературния институт „Максим Горки“ в Москва. Той е автор на книгата „Вестоносец“ и на поемата, публикувана в списание „Пламък“: „Посей до ново тържество“… Поемата се казваше „Посейдоново тържество“, но някакси сеитбата бе по-близо до мечтите на тютюноработничките. Въпреки че самият Посейдон се подвизаваше още на има-няма петдесет километра от Смолян в Средиземно море. След което бе дадена думата на Юлий Якубов, който гледаше на жените като на пациентки, наредени пред гинекологичния му кабинет. Беше на години вече, професор-гинеколог, който станал член на Съюза на българските писатели с книгата си „Бялото течение при жената“ през петдесетте години. И за да защити това членство започнал да пише разкази – лошото е, че не бе започнал да ги пише тайно, както обикновено започва писателският занаят. Петдесетте години решили да приемат и малцинствени писатели и бай Юли уцелил шестицата, защото бил помак и точно такъв член в СБП нямало. Той стана, заплашително обгърна катедрата, нещо като: „Сега паднахте ли ми“ и също толкова заплашително започна да чете някакъв партизански разказ, собствено производство… След като наближи драматичния край на разказа, той се вгледа в публиката с професионален поглед, прецени коя булка от залата е бременна и коя е с хронични възпаления и може да илюстрира венеца на неговото творчество „Бялото течение при жената“ и продължи: „Тогава стражарите хванаха партизанина. Но той се опита да избяга. Стражарите пак го хванаха и му отрязаха единия крак. Но партизанинът пак хукна да бяга. Стражарите пак го хванаха, отрязаха му и другия крак… И за да не избяга, взеха, че го застреляха“… Вярно, беше гинеколог и не знаеше за какво служат краката, тъй като се е занимавал цял живот с това, което е между тях… А една от тютюноработничките в залата сънуваше, че кравата се е отелила и ръцете и равномерно се движеха, докато я дои…