ЗАПАДНИ КРАЙНИ

На входа на Звоначки бани, по посока връх Руй, където е родното село на мама, от първата къща, вдясно от река Ерма, излиза човек. Пред къщата има два автомобила, и двата са с българска регистрация. Поглежда номера на моята кола, после свива вежди така, че заприличват на трънливи храсти, очите му блясват в трънаците като диви животни и изстрелва едно: „Браћо Бугари, зашто сте нас напустили“… Не чака отговор. Пък и няма как да му отговоря. Само усещам как двете зверчета са изскочили изпод веждите и дерат с нокти паметта ми… Това не е моята памет съвсем. Това е родовата ми памет. Човек оставя в гените си и малко лична история. А дядо ми и малко олово е оставил, защото се е върнал по тукашните чукари след седем години в окопите. И девет куршума в тялото. По тези краища българите не са правени само със сперма, а и с олово. Сивото в очите на мама… Само съм си мислил, че е синьо. Сиво е, от оловото. Опитвам се да му кажа нещо, докато затваря вратника на двора си. Говоря на някакъв непознат за мене език. Не е сръбски, някакъв развален български трябва да е… Но отсреща получавам забрана да говоря на сръбски, защото „Ние, казва, сме си още българи“. Излязъл е скоро от затвора. Пак. Ама и там не е научил сръбски. И мама не го знаеше. Ходила е в сръбско училище. По два пъти в годината – първият път било на първи септември, вторият – когато дядо носел дамаджаната с ракия, та даскалът да даде диплома на детето. Учебниците от неговото време, когато това е било България, криел в дюшека. И шумът на хартията се е сливал с шума на сламата. Не е давал да се говори на сръбски. Същият този сламеник, на който баба е раждала последното си дете, докато извеждат сръбските граничари дядо ми на разстрел. И тя боса в снега, с плацента, която се влачи след нея и оставя кървава диря ги настига и застава между пушките и дядо ми… Така е правен родът ми – не със сперма, с олово е правен този род. А аз съм тръгнал да говоря на сръбски… На какъвто и български да говоря, този с веждите и двете коли с български номера няма да ме разбере. Защото всеки българин е Вавилонска кула – говори различен български от този срещу него. Само псувните ни са общи и разбираеми. Той от неговата Вавилонска кула има право да псува на глас, аз от моята Вавилонска кула имам право да му прощавам наум. Еднакво неразбираеми. Ако имахме Господ, поне той да се намеси. Само че Господ е изоставил българина и всеки пребивава в своята България. Окача си писаната черга отвъд океана, плаче на ръченица отвъд континента, и троши чаши на побългарено сиртаки. А тука си е обзавел своя България във всяка къща… Но псува на един език. И колкото е по-далеч от България, толкова по наум псува. „Виждаш ли, казва ми, това е моята България“… И отстъпва заднишком към къщата, да не би да вляза и да му я отнема. Бърза да се прибере в неговата България, защото аз вече съм предал моята. И му говоря на сръбски…