Може би така трябваше да озаглави книгата си Вежди Рашидов. Учебник по живеене. Но и без това заглавие, без да има претенциите да бъде учебник книгата, колчем я разлисти човек разбира за какво става въпрос. Би могла да бъде мемоарна книга, но не такива са били амбициите на Вежди. По-скоро е отчет. И то отчет към паметта на майка му, паметта на баща му, паметта на брат му. Това, което другите биха приели за пъчене е нормалното в патриархалните общества: "Ето, това направих дотук. Не сте ме родили напразно"... В тази книга са приятелствата на Вежди - времето е отсявало някои от приятелите, разбира се. Но това не се забелязва между кориците на луксозния том. Някои от тези разпаднали се приятелства бяха и публични, но Вежди никъде не говори за предателства. Десетки снимки с най-близките му хора, разхвърлян каталог от скулптури, акварели, литографии и рисунки - от ученически рисунки до сега... В тази книга е истинският Вежди - нежен, лиричен, признателен, груб, недодялан. Обикновено в този вид литература авторът си слага ореол. В тази книга неволно разбираш, че Вежди Рашидов за приятелите си би свалил дори собствения ореол. Освен учебник по живеене след затваряне на последната страница се разбира, че това е книга за неразрушените приятелства. За неразрушимите приятелства.
Няма коментари:
Публикуване на коментар