НИЕ СЕ УЧЕХМЕ НА МЪЛЧАНИЕ, ТЕ СЕ УЧЕХА ОТ НАС НА МЛАДОСТ

Част от живота ми живях с ЕПОХИ. Живеехме с епохи. Държахме се с тях за ръце и пиехме. И се учихме на мълчание. От тях разбрахме, че мълчанието е езикът, който не се нуждае от преводачи. Така бяхме възпитани. Патриархално. Бунтувахме се срещу патриарсите. Те ни се възхищаваха и ни пазеха. Дори от властта. Измъкваха ни от милицията. Вкарваха ни с тях в кръчмите. Допускаха ни до своите тайни. А най-сигурният начин да научиш тайните им бе да мълчиш с тях. И ние мълчахме. И ние крещяхме. И се учехме на морал. Някои от нас, които избраха да живеят с епохите на морала. Други мислеха, че живеят с епохи, но не знаеха, че живеят не с епохи, а с придатъци. Ценностни системи. Времената бяха други. Времената бяха други, а ние бяхме различни. Учехме се да римуваме епохите с морала. Понякога римите бяха анжамбани, понякога асонанси, понякога римувахме женските с мъжки рими (ние задължително бяхме мъжките)... Пресичахме епохите. А те имаха имена. Някои от епохите се наричаха Константин Павлов, Други Левчев, трети. Христо Фотев, Иван Динков, Николай Кънчев, Усин Керим, Любен Дилов, Йордан Вълчев, Йордан Радичков, Светлозар Игов, Валери Петров, Антон Дончев, Виктор Пасков, Владимир Свинтила, Кръстан Дянков, Тончо Жечев, Здравко Петров, Дончо Цончев, Николай Хайтов, Ивайло Петров, Генчо Стоев... Някои от тези епохи ни извеждаха на кръстовищата Давид Овадия, Иван Радоев, Добри Жотев, Багряна, Дора Габе… Ние живеехме и четяхме тези епохи, носехме своите маршалски жезли в раниците си с надеждата някога да станем епохи. Животът ни срещаше с тези епохи, ние ги знаехме наизуст. Те ни знаеха наизуст понякога. Допускаха ни до своите тайни. Учеха ни и ние се учехме. Ние се учехме на мълчание, а те се учеха от нас на младост. Радваха ни се снизходително така, както снизходително се радва човек само на грешка. И живеехме с тях така, без дори да се досетим, че с нас свършва една духовна ера. Някакси останахме заключени в онези стихове на епохата Константин Павлов: „Моите стихове никой не ги печата. Никой не ги чете. Напуснаха ме всичките приятели, разлюбиха ни всичките момичета. Една вдовица (рз. Епоха) каза, че съм демоничен тип…“ След нас се появиха тези, от които започва всичко. И за да се срещнеш с тях трябва да влезеш в GOOGLE, не в кръчмата. С тях можеш да се сбиеш само във видеоигра. Литературните спорове са електрически импулси в мрежата и се решават от тези, които дори не са се чели. Няма го мълчанието на Фотев. Скубането на Иван Донков – Господи, как скубеше този човек. С думите: „Рошльо“ хващаше за косата и те натиска към масата. Дори ченгето на СБП Петко Михов с часове рецитираше със сълзи на очи Лермонтов, Пушкин, Есенин, Маяковски, Блок – не блоГ – Георги Иванов, Евтушенко. Ние рецитирахме нашите епохи и себе си, те рецитираха… Дори ченгето Петко Михов рецитираше с часове. Сега се рецитира Сорос с пяна на уста така, както партиен секретар рецитира Маркс и Ленин. А така ми се иска да се срещам с епохи…