КОРИТАТА

       (Двадесет и първо писмо)

Бяха три на брой. Естествени корита. Подредени каскадно едно след друго. Свързваха ги бързеи. Жените заприщваха бързеите с камъни и мъх, за да се напълнят каменните корита до горе. В най-горното корито ни цамбуркаха дечурлигата. Голи голенички. Както ни бяха родили. В долните две те вдигаха полите си, оголваха глезените си и нагазваха в бързеите на коритата. Цопваха де коя каквото бе донесла за пране – предимно черги и одеяла. Изкарваха мокрите черги и одеяла от коритото после, водата се стичаше от тях и образуваше малки дъги. Ние не смеехме да минем под тези дъги, за да не си сменим пола – не, че осъзнавахме половете си тогава. Само след година-две започвахме да си играем на „Чичо доктор“ из скритите кюшета на детските градини. Но тогава не го осъзнавахме това различие. Изкарваха донесеното за пране и започваха да търкат с домашен сапун метнатите на каменната плоча мокри черги. После ги сгъваха и вадеха тупалките. Тупалките бяха от дърво. Напомняха на сегашните бейзболни бухалки, но плоски от двата края. Съвсем същите, ама плоски. И от чергите се вдигаха дъги и сапунени мехури под слънцето. Блестяха досущ като зъбите на мама. Аз се стрелках да и помагам, тя се заливаше от смях, защото не можех да вдигна тупалката. И мама ми разрешаваше да тъпча с крачета по чергата така, както вечер газех баща ми по раменете. Мама ме държеше за ръце да не се подхлъзна и току подвикваше: „Тропни, де, мама. Тропни. Тропни, да из-лезе мръсотията. Какъв войник ще излезе само от тебе… „ И аз започвах да марширувам по пътеката или чергата. Набивах крак. А на връщане, когато ни настигаше някой взвод войници аз козирувах, марширувах на място и някое от войничетата, за да се харесат на мама сигурно, току сваляше от петлиците си някое лъвче и ми го подаваше. Аз мислех, че изцяло съм го заслужил и не виждах блесналия войнишки поглед как е пречупил погледа на мама. Но това беше късно. Чак на връщане от пране. Аз тъпчех прането, марширувах отгоре му и крачетата ми потъваха в дъгата. „Виж го, бе, Ваче… Виж го твоя Ичо как е затънал в пяната и прави дъга от нея“… Мама се радваше, че синът и прави дъга и не ходи по земята. Даже и по небето не ходи, а по дъгата… Изпод крачетата ми излизаха сапунени балони и се пукаха върху острата ми като таралежови бодли коса. Някое от децата ще приближи, ще ме докосне по косата. Като опарено ще дръпне ръка и ще каже: „Ух, как се убодох“. И привличаше погледи върху себе си, защото е влязло в духа на жените. Сигурно някъде е имало надпис преди коритата: „Забранено за мъже над три години“, защото никога нито татко, нито друг мъж припарваше на коритата. Най много някой да докара прането, метнато на рамката на колелото. И идваше точно тогава, когато всичко бе така скатано, че да се метне пак на рамката и колелото оставяше мокра, прана диря след себе си. Единственият мъж, който идваше там бе бай Георги Голяка, на Георги Славов Славов дядо му, който вадеше камъни от кариерата над главите ни. Току над трите корита на „Присовски дол“. От време на време ще се чуе гласът му: „Бомбаааа… Пази сеее, бомбаааааа“… Мама ме грабваше и заедно с всички се скривахме зад един каменен подслон. Аз навдигах глава, мама ме дърпаше надолу, ама, упорит – исках да видя какво точно представлява бомбата. Защото нямаше още телевизори и нямаше откъде да видим такова нещо. Когато гръмнеше ние пак не смеехме да станем, докато дядо Георги Голяка не извика: „Готовооо“ и се връщахме към дъгите. Към слънчевите зайчета и балоните от домашен сапун. Понякога тайно идвахме с Гошо Славов Славов до тука. Той ми показваше дупки в скалите и като спец ми обясняваше, че това са дупките, в които дядо му слагал бомбите. Видимо се доверявах, но не можех да повярвам, че в толкова малки дупки може да влезе бомба, която така да гръмне, че да вдигне цяла скала във въздуха. И, все пак, кимах в знак на съгласие, в знак на разбиране кимах. Защото никъде на света не можеше да се намери такъв приятел като него. Даже веднъж, като му взеха купешки ски, Гошо Славов Славов ми донесе старите, които дядо му Георги бе направил от тараби. Даже ми показа точно кои тараби от оградата липсват, за да направи въпросните съоръжения дядо му. Беше им направил и кантове, бяха с извити върхове и се закопчаваха с каишки. А аз си носех дзиф като тръгна за "Отсреща" да се пързалям и ги мажех, за да не лепне сняг по тях. Ползвах и вакса за обувки, докато мама не разбра, че не я ядат мишките. Въпреки това се образуваха огромни буци сняг и когато едната ска решеше да се освободи от нея, аз политах и си кълчех съответния крак. Когато и на мен ми взеха купешки ски „Пионер“ – струваха баснословните 12 лева тогава, при заплата от шестдесет лева на тати, аз на свой ред подарих тарабите на друго дете. Но пък така хубаво се пързаляха есента по сухата трева тези тараби… Скоро минах през „Дядо Дянко“… Там, където беше кариерата и коритата имаше гъбарници… Нямаше и помен от коритата. А на връщане ми се стори, че някой бе върнал двете тараби в оградата на Гошо Славов Славовата къща. Защото две тараби бяха с извити върхове и ми се стори, че дори имат улеи по средата, което ги правеше като истински тогава, когато бяха ски…