(Двадесет и второ писмо)
Криехме се в лятната кухня. Зад прозореца. Сигурно е наближавал рождения ми ден, защото снегът беше дълбок и трябваше да се проправи път към кухнята от къщата. Дядо ставаше сутрин и ринеше снега към нея, към нужника, към кокошарника. Странно нещо, роден съм на няколкостотин метра от центъра на България, в Габрово, пък имам направо селски спомени. Дядо Дянко е най-хубавото място за живеене. Познавахме се всички, и всички ни възпитаваха. Тъй както сигурно мама и тате са възпитавали съседските деца, така и родителите на съседските деца възпитаваха нас. Да минеш край възрастен човек и да не го поздравиш… Той само като ти се усмихне отдалеч, като намигне и попита къде отивам… И защо ме питаха къде отивам, като целият квартал знаеше, че аз отивам по любов. Аз тогава не знаех какво е любов, но инстинктивно съм я търсил. Да, и сега ако ме попитат накъде съм тръгнал ще кажа, че отивам по любов. Ако цялото човечество беше родено и израсло в Дядо Дянко, нямаше да има войни и смърт, защото още с раждането си това човечество щеше да тръгне по любов. Няма нищо по-прекрасно от това, да тръгнеш по любов. След време разбрах, че не намирах любовта, защото просто тя не беше родена в Дядо Дянко. Но тогава не бях тръгнал още по любов и чакахме с дядо, скрити зад прозореца, да долетят врабчетата. Снегът беше дълбок и нямаше да намерят никъде своите трохички хляб освен тука. Пред прозореца на лятната кухня. Дядо бе пуснал връв към подпрения с чатал с отвора надолу кош, с който понякога изнасяше тор от обора с магарето. Или от кокошарника зад къщата. Качваше коша на рамо и поемаше по стълбите нагоре към градината. Градината беше над къщата и там беше кокошарника. Кокошарникът беше важна за мен дестинация през лятото. Със забодена карфица на яката на ризката се качвах горе, влизах зад плетената от клони врата, стигах до гнездото, в което носеха кокошките и… Ела да видиш после как дядо псува, задето кокошките не носели. Докато не намери изхвърлените празни черупки от яйцата. Аз мълчах, като че ли въобще не ми бе повлияло на гласните струни изпитото съдържание. Над кокошарника пък бе надвесена черешата. Беше хрущялка. Всички деца имат спомен от падане от череша. Или най-малко от круша. Аз такъв спомен нямам. После ми се е случвало да падам под маса, но от череша – никога. На двадесетина метра от черешата с адаша, защото съм кръстен на дядо си Христо, посадихме вишня. Това е моето посадено дърво, с което още се гордея. Между другото, най-вкусните череши са тези, които са кълвани от птици. Може би от врабчетата, които се опитвахме да уловим. Раната на черешата поръбва, почти като рана на коляно. И събира сладост. Сигурно мама заради това ме целуваше по раните, а аз мислех, че ги целува, за да мине болката. А там се събирала цялата сладост на детството. И мама ме целуваше по раните и на мен ми минаваше и спирах да плача. С дядо седяхме зад прозореца, печката бумтеше. Плочата се бе зачервила като бузи на осъзнало вината си хлапе… Израсналите на радиатори поколения няма да разберат метафората. Май започвам да се досещам защо никога родените след нас не се изчервяват. Ами просто е – няма откъде да вземат тертип. Да видят какво е зачервена плоча, или кюнец на печка. С дядо седяхме зад прозореца току до бумтящата печка и чакахме да дойдат врабчетата. Те се спуснаха на рояк към трохите, които водеха под коша. Мартин, котаракът се облизваше. Но беше като в аквариум зад стъклото и участваше в лова на врабчетата. Беше риж и приличаше на разпиляна жарава в снега. На ивици разпиляна жарава. Така една съседка, на Роза майка и, разхвърляше жарава по пързалката. А така хубаво я бяхме излъскали и се пързаляхме между бараките зад блокчето на Жилфонд, където живееха. Понякога хвърляше кофа с вряла вода. Не и се сърдехме, защото по ледената пързалка не можеше да стигне до бараката, където си държаха дървата за горене. Дядо ми, Мартин и аз гледахме как врабчетата кацат на пътечката от трохи. Сигурно Мартин си представяше, че това е пътечка от врабци. И тя се превърна в пътечка от врабци. Котешките съновидения, за разлика от детските се материализират. Това го разбрах тогава. Врабчетата покриха трохите, трохите вече не се виждаха. Някоя по-голяма троха едно от врабчетата я отмъкваше настрани. Сигурно тази троха е била цял комат хляб за него. Аз подскачах следобед на леглото в същата тази кухня с комат хляб в ръка. Баба ми викаше да изляза, че да измете. А аз крещях, подскачайки на леглото: „Нека да си изям залъка, нека да си изям залъка… „ Баба, мама и дядо се заливаха от смях, защото залъкът беше амен-амен половин хляб в ръката ми. Топъл като пазва. Тогава хлябът беше топъл като пазва. Но как да кажеш такова нещо на хора, което не могат дори да кажат, че пазвата е топла като хляб, защото никога не са ходили по любов. Защото винаги са чакали любовта да дойде при тях. Врабчетата опустошаваха пътеката от трохи и аз си мислех, че никога няма да влязат под коша. Но влязоха… Дядо каза само: „Дърпай“ и аз дръпнах канапа, Канапът придърпа чатала, кошът падна и захлупи няколко врабчета под себе си. С дядо изхвърчахме навън, Мартин също изхвърчал след нас. И докато дядо повдигаше коша, за да хвана поне едно от врабчетата, Мартин нахлу в него и… Имаше кърваво петно под коша, Мартин, който се измъква изпод него с пърхащо врабче в устата си… И където видех коша после го ритах. И никога не погалих повече Мартин и той един ден изчезна от къщи… Ами, това е…
Няма коментари:
Публикуване на коментар