(Петнадесето писмо)
Човек се ражда на годините, на които умира. Аз ще умра на осемнадесет години. Може би заради това неистово обичам живота. И го живея като осемнадесетгодишен – нехая за смъртта. Когато бях на четири години, за да покаже колко умен син има мама казваше: „Като осемнадесетгодишен говори“… Когато станах на четиридесет и пет мама ме гълчеше: „Ичо, мама, какъв простак си само. Като осемнадесет-годишен говориш“… Така разбрах, че не се променям. Както и разбрах, че мама само сменя критериите за интелигентност. Значи четиригодишният мъдрец се оказва осемнадесетгодишен простак. Не мога да не и вярвам на мама. Тя разбираше от такива работи. Майките винаги знаят повече от децата си. Особено от синовете си. Светът започна да се изплъзва изпод краката ми обаче на тринадесет години. На тринадесет години излязох от Габрово и се преместихме с мама в Смолян. Татко работеше в Девня и бе пратил камион за нас и багажа, защото му бяха дали апартамент в Девня. Тогава апартаментите не се купуваха, тогава апартаментите се даваха. Даваха ги от предприятието, от Комсомола, от Партията, от Отечествения фронт… После ти даваха да ги купиш. Не можеше направо да си купиш апартамент – трябваше първо да ти го дадат. Та, на татко му бяха дали апартамент, което значеше, че някога можеше и да го купим. И бяха му дали камион да се премести багажът от Габрово в Девня. Но мама отклони камиона и той ни закара в Смолян. Когато тръгвахме от Габрово само Гошо Славов Славов дойде да ни изпрати. И много плакахме тогава. Сега още виждам, че Гошо има сини очи. Леко изпъкнали. Като небе, гледано през лупа. Такива очи имаше Гошо Голчето – като небе, гледано през лупа. След няколко дена татко дойде в Смолян. По потник и без каска. Имаше тогава мотор „MZ“… Беше продал явата и взе чисто нов „MZ“… И дойде с него от Варна до Смолян, след като камионът се върнал и шофьорът му казал къде е разтоварил багажа. Разбирах я мама. Пиенето на татко… И преди още да дойде татко по потник с мотора, след като разтоварихме багажа и казах да седне срещу мен. Мама се бе уморила и приседна, за да чуе нейният тринадесетгодишен син, говорещ като осемнадесетгодишен какво ще и каже. И и казах, че, видиш ли, моето детство свършило. Мама ме погледна виновно, замисли се малко и каза: „И какво“… Което значеше, че е съгласна с мен. Но това, че моето детство е свършило какво променя нещата. И изтърсих: „Ами от днес аз съм главата на семейството“… Мама стана и изядох предпоследния си пердах от нея. Всеки път, като ме опердашеше мама казваше, че е за последен път. По което разбирах, че пак ме е била за предпоследен път. Последният път беше точно тридесет години след този случай. Мама ме срещна на главната в Смолян, пресече улицата и ме наби. Това е традиция в рода от нейна страна и се приема за нещо съвсем нормално. Някой и бе казал нещо и мама ме наби. Не знаех, че е за пос-леден път. Надявах се, че ме бие за предпоследен път. Сега, колчем мина покрай „Златния блок“ в Смолян си мечтая мама да изникне отнякъде и да ме набие за предпоследен път. Така майките от майчиния род поддържаха усещането, че детството още не е свършило. Моето детство окончателно свърши на четиридесет и три години. Тридесет години продължи свършека на моето детство. Тридесет години. Но тогава татко дойде, тридесет години преди окончателния му край. Заведох го в къщата. Тежко беше като гледам как мама го гледа враждебно. А той такъв малък ми се стори, с този потник… И вуйчо ми, брат на мама, който през нощта му позволи да легне на бетоновата плоча пред неговата къща. Тогава го намразих този мой вуйчо. От тогава не мога да си позволя да оставя човек на улицата. Винаги го приютявам. Татко го завиха някакви съседи с одеяло, за да не настине. Това е Родопското гостоприемство. Хайде, вуйчо ми не беше родопчанин и не пусна татко в къщата си. Ама да видиш човек да спи на бетонната плоча по потник и да му хвърлиш някаква черга, с която си си търкал краката преди да си влезеш в къщата… Преди да си облечеш пижамата и да си легнеш в леглото, знаейки че под краката ти буквално един човек спи на бетонна плоча и хваща сигурно пневмония... Това е Родопско гостоприемство. Освен с детството тогава спрях да вярвам на митове. Заради това цял живот съм изглеждал бунтар в очите на хората. Не съм бунтар – просто не вярвам на митове. Татко на другия ден тръгна за Варна. Като ми остави един осемцветен химикал. С който никога не можах да нарисувам небето на Габрово, което толкова приличаше на очите на Гошо Славов Славов, гледани през лупичките на онези сълзи, преди да се кача в камиона за Смолян… Ами, това е…
Няма коментари:
Публикуване на коментар