ЗАПАС

                      (Двадесет и шесто писмо)

                         В памет на Георги Трифонов

Войниците минаваха покрай къщи. Разгащени. С килнати назад фуражки. Тътрузеха краката си и за мен това бе вой-нишко маршируване. Все още нямаше телевизия, нашите не ме бяха водили на военен парад и в Габрово имаше само едно военно поделение на Строителни войски. Нямаше нито откъде, нито как да разбера какво нещо е армията. Войниците се връщаха от най-обикновен трудов работен ден. Сега, като се замисля, единственото активно военно мероприятие от тях остана потапянето на три села под водите на язовир „Христо Смирненски“. Аз на моите четири години марширувах до тях – първо се равнявах, влизах после в крак и полагах на рамо сопата, с която играехме на челик с децата. Сега, ако някое дете тръгне да играе челик ще го сгълчат, че ще строши компютъра. Даже няма да го сгълчат, защото тази дума изчезна заедно с думата челик. Дори „челичен“ от някои стихотворения трябва да се превежда вече. Лошо е, когато литературата на един народ се чете с подстрочник. Когато с подстрочник започнат да четат литературата на един народ е лошо. И буквално със сълзи на очи молех батковците да ми дадат лъвче от петлиците си. Или петолъчка от шапката. Като крадешком поглеждах към вратника на къщата ни в Дядо Дянко дано да излезе мама, защото само пред нея войничетата се смиляваха над мене и ми даваха лъвче, или петолъчка. Когато станах войник след време и дадох първия си вензел на дете, маршируващо до мене, чак тогава разбрах защо тези момчета само пред мама ми даваха военните си атрибути. Всъщност, аз нямах лъвче на петлиците. Имаше знак на ЖП войски. Когато бях обаче на четири години имаше само лъвчета и поделенията бяха „Н“-ски. Защото всичко бе дълбоко секретно. Градовете на поделенията бяха „У“, или в най-добрият случай „Х“, а поделението беше „Н“-ско… По-късно заради това сигурно забравяхме да се приберем в поделението си след отпуска, защото не знаехме при тази секретност как да го открием. Заради което получавахме няколко денонощия карцер, а на най-неориентираните им удължаваха казармата с година, две, че и повече понякога. Излезеше ли мама пред къщи, а бе най-красивата майка на света, трудовачетата направо си пълнеха шапките с вензели (така се наричат опознавателните знаци на петлиците), и петолъчки. И аз ги раздавах после на цялата махала. Това е предимството да имаш хубава майка. Даже критерият за хубава майка в спорове понякога се изразяваше в събрани лъвчета и петолъчки. Аз не се възхищавах на трудоваците и никога, ама никога не пожелах в детските си мечти да стана войник. По-скоро космонавт съм бил готов да стана, нежели войник. Когато чичо Велчо фотографът си купи телевизор, а по-късно и от телевизора на Гошо Славов Славов разбрах разликата между тези войничета, които ги прибираха под нещо като строй в казармата, и армията… С тези глави, обърнати надясно, с тези редици по конец, с тези вдигащи се и после стъпващи с оглушителен трясък подковани с цинтове обувки, с тези автомати „на рамо“… Ако само един такъв взвод бе минал тогава през Дядо Дянко аз със сигурност вече щях да съм пенсиониран вече най-малкото полковник. Най-малкото… Само че покрай нас влачеха крака пребити от работа момчета в униформи и най-правилно маршируващият край тяхната развлачена група бе едно четиригодишно момченце, което чакаше с надежда майка си да се покаже през портата, за да му дадат петолъчки и лъвчета. Успоредно с тях вървеше и някакъв по-възрастен чичко, чиято единствена задача беше да подвиква на уморените момчета: „Не изоставай… Сгъстете се малко. Стига сте се влачили… „ И само мама, като се покажеше от портата повишаваше този чичко тон в едно: „Стегни редиците“, при което войничетата се сблъскваха в ходещите пред тях, защото вече бяха извили глави да гледат мама. По начина, по който ходеха се разбираше, че не са част от армията, а част от казармата, където ги прибират. И си представях казармата, че е нещо като овчарник, пазена от големи овчарски кучета. Защото тази казармена сган, която минаваше край къщи тогава можеше да бъде пазена, но тя самата не можеше да изпълнява такива функции. Заради това сигурно все още не знам дали съм минал през армията. Или само през казармата. Ако бях минал през армията, както вече казах, сега щях да бъда най-малкото пенсиониран полковник. Сигурно в армията има и други порядки, но аз лично на казармените порядки не свикнах. Не свикнах да се държат с мен като с новобранец, както и не се научих да се държа с новобранците като стар войник. Винаги съм мислил, че това са казармени бабаитлъци, нямащи нищо общо с армейските представи за войнска чест. И когато след време получих призовка да се явя на някакъв военен сбор, отидох с най-голямото нежелание, което можех да побера в мешката с бойна готовност. В нея трябваше да има игли, конци, бельо, чорапи (партенки)… И никъде нямаше в тази „бойна готовност“ лъвчета и петолъчки. А като няма такива неща на мъжа му се иска най-малкото да дезертира. И аз започнах да правя легални опити за дезертация. Имах и съмишленици, разбира се, готови на дезертация. Всички до един, призовани да се явят запас. Но петима все пак направихме група, защото тръгна мълва в редиците, че са извикани повече хора запас и няколко човека можело да отърват кожите. Можело да ги пуснат. Наби ми се в очите един дангалак, с когото започнахме да кроим планове как да отървем кожите. Другите трима така и не ги запомних. Но с дангалака се разприказвахме, докато около нас се напълни плаца с превиващи се от язви, главоболия, хронични болести, появили се веднага след изтърпяване на двегодишния казармен срок. Защото наистина две години си бяха изтърпяване без съд и присъда. С Гошо, така се казваше дангалакът, започнахме да откриваме общи познати. И вече се уговаряхме, като ни пуснат тутакси да отидем в кафенето на писателите, където него го чакаше бай Георги Джагаров, а мене Боян портиерът, който намираше различни причини да не ме пусне в кафенето. Аз още нямах пропуск за кафенето, но имах приятели писатели, с които влизах вътре. После Боян портиерът, след като намерих пропуск, започна да ме гони заради пиенето, въпреки че Роза и Мара сервитьорките ми се кефиха, защото псувах точно когото трябваше да напсувам. Дори не бяхме подозирали с дангалака Гошо, че обитаваме едни кръчми, едни и същи приятели и компании… Може би защото за първи път се виждахме трезви. Сигурно заради това. И когато ни пуснаха, защото били набрали достатъчно хора за запас и ние петимата сигурно щяхме само да пречим, с Георги Трифонов отпрашихме направо към кафенето на СБП да се почерпим за освобождението. И сега, когато и Гошо го няма на този свят, и обърна глава назад виждам, че най-хубавите ми войнишки спомени са извън казармата. С едно дете с пушка от дърво и един несъстоял се запас… Всичко останало е казарма и загубено време…