Обичах да ходя при него в Чепеларе. Толкова често ходих, че ме познаваше по стъпките. Качвах се по дървените стълби, а Усин се провикваше отвътре: „Христо, влизай“. Никога не го предупреждавах за пристигането си… Просто хващах някакъв автостоп и право в Чепеларе.
Усин бе направил вече своите инфаркти и инсулти, седеше на леглото. С бялата си брада излъчваше нещо божествено. Сядах срещу него и още преди да сипе по едно за „Добре дошъл“, ме караше да му кажа какво ново стихотворение съм написал. Слушаше със затворени очи. Сигурно наум и четеше стиховете. Така и рецитираше. Затваряше очи, леко отмяташе назад глава и започваше: „Бабахак, страшен закон…“ Или пък: „Ато, моя Ато…“
Живееше на улица „Девети септември“ 44… Лесно се помнеше. Няма начин да забравиш този адрес по онова време. В съседния вход на къщата живееше началникът на Районното управление на МВР. Беше братовчед на кака Мария – жената на Усин. Той беше нещо като имунната система за луди гости като мен.
Веднъж отидохме с Ха. Хани бе осиновената дъщеря на Блага Димитрова, заради която по-късно взех, че научих и виетнамски. Разбира се, че от стихотворение на стихотворение едната бутилка за „Добре дошли“ отиде, но стиховете трябваше да се поливат и кака Мария отскачаше сегиз-тогиз до бакалията.
После с Хани си тръгнахме, ама не знам защо, на автогарата взели, че ме арестували. Това се казва в минало неприсъствено време, защото колкото и пъти да са ме арестували тогава, аз не съм присъствал на арестите. Но винаги присъствах на освобождаването. То е нещо като „пиянството на един народ“ – не знае какво е правил петстотин години, но когато тръгнали да ни освобождават, сме били на точното място. Защото кого ще освобождават в противен случай?
Хани отишла до „Девети септември“ 44. Кака Мария съобщила, че има човек за освобождаване. Шефът на РПУ – Чепеларе, тъкмо бил легнал. Ама заради Усин… Сигурно си е казвал много пъти, ама наум, защо се е омъжила братовчедка му за мъж с такива приятели… Но станал, облякъл се и… ето ме свободен.
И преди да отпразнуваме освобождението, Усин започва да ми разказва истории с Пеньо Пенев, който не е имал късмета неговата Мария да притежава властовия имунитет на съименничката си от Чепеларе.
Усин не винаги е пиел…
Това ми звучеше като намек, че, едва ли не, аз го пропивам.
Веднъж кака Мария му пратила телеграма до Съюза на писателите, защото забравил пътя за дома и няколко седмици го търсили в София. И тя пратила телеграма: „Ела си веднага тчк Кирчо глътна пирон тчк“.
Усъмнил се в достоверността на случилото се, а когато след известно време се върнал в Чепеларе, никой нищо не знаел за пирона. И тъй като телеграмите не помагали, кака Мария хващала автобуса и намирала бай Усин.
Един път той толкова се зарадвал, че дошла лично да си го прибере и че нямало пирони за гълтане в Чепеларе, че си признал:
– Мария, отказах пиенето…
И хлътнали в една шкембеджийница. По онова време жените били по-близко до идеала за жена на Дон Кихот и в качеството си на Дулцинеи ядели също шкембе чорба, но не с бира, а с лимонада…
Влезли в шкембеджийницата на „Подуене“ и бай Усин изял едно шкембе. Кака Мария го гледала с влюбени очи, защото не го била виждала от ергенските му години така сладко да си хапва. За да я зарадва още повече, Усин си поръчал още една чорба… Кака Мария изпаднала във възторг, когато той потретил поръчката. Даже го погледнала и малко уплашено, защото не можела да си представи къде точно е събрал три чорби, а се канел и на четвърта.
Накрая станали от масата… Всъщност, само кака Мария успяла да стане, защото Усин, без дори да произнесе заветното: „Встретимся под столом“, рухнал директно от стола под масата. Защото готвачът сипвал и по две мастики в чорбата.
Много научих за поезията от бай Усин. И винаги съм го смятал за мой учител по поезия. От него разбрах, че модерна поезия може да се прави и с кристален български език. Сега няма кой да го обясни на младите и те започнаха да пишат на шльокавица. Даже не пият. Което ще им изиграе лоша шега.
Със сина му Кирчо сме го носили на столче. Беше огромен и красив циганин. И поезията му бе огромна и красива.
Един ден ме чу да качвам стълбите, извика своето: „Христо, влизай, влизай“. Усетих някаква изкуствена бодрост в гласа му.
– Мария, сипи на Христо да пие една за „Добре дошъл“.
Погледнах го въпросително и той ми каза, че лекарите му забранили да пие и той вече от месец е отказал ракията.
Кака Мария каза, че няма нищо за пиене, после стана и отиде до бакалията. Върна се с бутилка „Гроздова“ и тъкмо да я остави на масата, като трион – не, като с лазер – нещо отряза дъното на бутилката.
Бащата на кака Мария работеше като клисар в черквата… Сега, като се замисля, се досещам кой отряза дъното на бутилката с ракия…
Защото месец след това бай Усин си отиде от този свят с отрязан заради бюргер крак в Пловдивската болница…
Няма коментари:
Публикуване на коментар