АВТОГРАФ ЗА ЛЪЧЕЗАР ЕЛЕНКОВ

Ходеше с ръце на кръста. Липсваше му само броеница, но той вместо броеница си броеше книгите. Беше автор на няколко луксозни бомбониери. Така кръстиха дебелите му стихосбирки с твърди корици, които на страници го докарваха почти до „Война и мир“. Казваха, че са направили по няколко издания. Докато не започнаха да си шушукат за тях, че били „първо, второ, трето претопено издание“.

В стиховете си Лъчо възпяваше партията и нейните партизански борби в миналото. Хората се бунтуваха, като не си купуваха подобни книги за библиотеките вкъщи, въпреки че с няколко такива книги можеше да изпълниш нормата за запълване на домашната библиотека не в сантиметри, а в метри… Имаше и такива анекдоти за хора, които влизали с рулетки в книжарниците и си поръчвали метър, метър и двадесет книги в червено… Или в синьо…

И тъй като хората се бунтуваха и не му купуваха дебелите томове за Септемврийското въстание или партизанските борби, но пък беше и секретар на СБП, демек важна личност, се минаваше през книжарниците и се изтегляха от веригата залежалите книги. След това Лъчезар Еленков влизаше да потърси своя книга в някоя книжарница и, след като не намереше, вдигаше луд скандал, та му се преиздаваше претопената вече книга.

Иначе не беше лош човек и, в интерес на истината, влиза в литературата с модерна поезия, сравнявана в началото с поезията на Николай Кънчев. Даже известно време двамата са делили и обща квартира. После — обща публика на четенията в „65 аудитория“, което от своя страна водеше и до други общи неща, които другите си спомнят. Те вече не смееха…

Лъчо тайно обаче се надяваше един ден да смени на поста тогавашния председател на СБП, който, за разлика от секретаря на СБП, не беше започнал да издава луксозни бонбониери — първо, второ, трето, че защо не и четвърто или пето претопено издание.

За разлика от Левчев обаче Лъчезар скъса с модернизма и започна да описва в стихове как „по хребета на планината крачи Янко. Янко партизанина, дето го наричат още Тодор Живков…“

С Валери Калонкин, който се занимаваше с погребенията на писателите — нещо като Харон на СБП, — понякога написвахме по някое стихотворение от Лъчо, но той или се правеше, че не са му казали, което бе невъзможно по онова време, или някой е повярвал, че сме рецитирали негово стихотворение и, за да не бъде причината той да ни хареса, не му е докладвал.

Еленков като секретар понякога водеше по някой чуждестранен поет. За предпочитане беше да бъдат с различен цвят на кожата, за да покажем пред света своя интернационализъм. Правеше своята подготовка към някоя организирана лично от него Световна писателска среща. Явно стиховете му не се четяха в ЦК на БКП и се налагаше по административен път да завзема заветната цел.

Веднъж беше поканил един африкански поет. Събраха ни най-трезвите от кафенето и ни вкараха да слушаме чужда поезия. А ни подбраха най-трезвите, за да не се изложим вкупом пред чужденците. Аз току-що бях влязъл в кафенето и след като Рена или Мария, любими сервитьорки, гарантирали, че още не са ми сервирали водката, която все пак съм си бил вече поръчал, ме качиха на втория етаж, в синия салон.

Африканският поет седеше между Левчев и Еленков. Накрая благодари, като се обърна към Еленков, обявявайки го за председателя Левчев. Лъчо се отдръпна леко и посочи Любо, признавайки си, че той е един обикновен Лъчезар Еленков, а Левчев, председателят Левчев, е другият.

Афроафриканецът, както е политкоректно да се казва сега, се усмихна и, ако не беше цветът на кожата му, сигурно щяхме да видим, че се е и изчервил, и каза:

— О-о-о, извинявайте… Вие, белите, толкова си приличате…

След полуразпада на Съюза на българските писатели — почти като атом — Лъчо Еленков спря да ходи с ръце на кръста. Спря да пише стихове, в които се описваше героичната походка на Янко, после се опита да се върне към модерната поезия, в която върхово постижение беше „амфора като метафора“, описано в книгата „За поетическото изкуство“ от началника му Любомир Левчев, и започна да търси спонсори за издаване на нова книга.

Разбира се, никъде не споменаваше, че книгите му са се радвали на няколко претопени издания. Но и не затръби като други, че са му горили книгите. А той сигурно беше най-гореният автор по онова време.

Веднъж се срещнахме и поиска да му подаря моя книга. Казах му, че не подарявам книги. Но ако иска, мога да му продам.

— Аз чета книги само подарени с автограф — ми отвърна Лъчезар Еленков.

— И страшно ти личи, Лъчо, че не са ти подарявали Омир, Шекспир и Достоевски…