РАДОЙ РАЛИН

Едва ли има някой, който да си спомня стихотворение от Радой. Но около нас гъмжи от хора, може да ги наречем цитатниците на Радой, които във всеки миг могат да кажат нещо, което му се приписва. Всъщност Радой Ралин правеше това, което правят рибите-лоцмани. Те почистват хрилете на акулите, които не биха могли да живеят без тях. Радой Ралин изпълняваше тази функция. Имаше телефона на баш акулата Тодор Живков и можеше да му се обажда по всяко време на денонощието. През същото това време почистваше хрилете на партийните акули и те го ползваха като извинителна бележка пред света, че в България има свобода на словото. А свободата на словото се изразяваше в това да те срещне и с пискливия си глас да те попита: „Тйи, нощьеска нъмокрйи лйи котйито“… Пищеше със сливенския си диалект и не мога и досега да разбера близостта му с Борис Димовски. Може би като назначен за „Главен дисидент на републиката“ около него винаги беше сигурно. Партията си знаеше и помнеше заветите на Ленин, че: „Докато народът е непросветен, от всички изкуства за нас най-важни са киното и цирка“, и Радой Ралин работеше в Киноцентър „Бояна“ като редактор във време, когато там бяха назначавани само верни хора на партията тогава. И около мита за книгата „Люти чушки“ също все още открито не се казва, че не около текста в нея – апропо, това са пословици, събрани от Радой – а около една свинска опашка, напомнила тогава на цензурата за подписа на Т. Живков и нарисувана от Борис Димовски, се разрази скандал. После се оказа, че подписът бил на Борис ІІІ. Но книгата бе на Радой Ралин и той пое цялата героизация около нея. Която, както вече знаем, бе пълна с пословици и умотворения, които дори не бяха доукрасени от Радой, представен накрая и за техен автор. Всяка литература има подобни риби-лоцмани, които трябва да почистват хрилете на акулите, създавайки представи за литературен процес. По онова време нашата литература по нищо не напомняше за процес, а по-скоро за процесия, изпращаща литературата към гробището на историята. Поради уличната атрактивност на Радой не бяха забелязвани хора като Иван Радоев, Константин Павлов, Йордан Вълчев… Които миеха очите на българската литература с поемата „Феникс“, събраните стихове в „Старите неща“… Или спомените на Йордан Вълчев за концлагерите „Куциян“ и плевенския затвор… Ако щете, и „Хайка за вълци“ на Ивайло Петров, и „Моминството на войниците“ от седемдесетте години на Иван Динков. Дори „Интелигентска поема“ на Левчев не можеше да бъде забелязана, заглушена от пискливото: „Тйи, нощйиеска намокри лйи котйито?“… Свободата на словото в България бе като жълто петно по жълтите павета на София. И вече се разливаше в прохождащата демокрация, която, според Васил Сотиров, „тъкмо проходи и вече си отива“… Сатиричният вестник „Стършел“ се занимаваше предимно с провинциални бригадири на провинциално АПК (Аграрно-промишлен комплекс) или ТКЗС, който не е изпълнил нормата за млеконадой… Но този вестник, като Радой, изпълняваше функцията на извинителна бележка и доказателство за съществуването на дисиденти, пардон, на непримиримост в нашето общество с противо-някаквите си прояви, уронващи престижа на честния и трудов български народ. Левчев не знае, че ще бъде въдворен (интерниран) в село Баня, Карловско, да „изучава живота“ и прави скок в брачния живот. На другия ден Радой го среща: „Честит първи брак, Любчо“… Но хората помнят честитката, не помнят това, че Левчев е интерниран и сутрин и вечер се подписва в милицията. Виж, говорят, че Радой е интерниран – може би от коктейл в Киноцентър „Бояна“ на коктейл в резиденция „Бояна“… По нещо ми приличаше на Емил Розин от Габрово. Излизаме от „Журналиста“. Аз не знаех, че Емил Розин след втората употребена ракия обича да поднася цветя и венци на паметниците на знайни и незнайни войни. При това, бил съм свидетел, ги поднасяше с чувство не само на благодарност. Защото Розин плачеше със сълзи на очи… Излизаме от „Журналист“ с Розин и Янко Димов и точно пред мавзолея се отскубва от нас, тръшка се по очи пред мавзолея на Георги Димитров и с плачещ глас се провиква: „На кого ни остави, другарю Димитров“… А Янко го дърпа и вика: „Тръгвай, тръгвай… Аз ей там ще ти кажа на кого ни остави“… А така ми се е искало Радой да падне по очи и да попита: „Другарю Димитров, намокри лйи котйиту?“… Но Радой не пиеше. Защото, ако пиеше, сигурно щеше да го попита. Някои хора тогава се пазеха и от себе си…