Христо Фотев се е преместил да живее в София. При Виолета. Бургас вече прокуждаше символите си – Ицо Фотев, Недялко Йорданов… Петя Дубарова бе само песен… Алманах „Море“, в който през 1986 година излезе поемата на Иван Радоев „Феникс“, е в хартиен режим. Няма пари, няма хартия. След публикуването на поемата Недялко Йорданов вече не е главен редактор. Ами след подобни стихове:
„Значи искаш да те въведа в рая?
Да те възвися според програмата? Първо:
да те възвисявам аз не желая.
Второ:
ебал съм ти мамата!
— Той ни псува, велики везире!
Какво значи това?... Все едно...
Ами ти от псувня не разбираш, от поезия ли ще разбереш, бе, лайно?“
Или пък, пак от същата поема:
„А сега очаквам полицейския въпрос: „Кой си ти, бе? Какво искаш да кажеш?“...
Преди години един приятел, много добър приятел от студентските години, ме повика у дома си и ми рече: „Слушай, реших да стана член на партията. Омръзна ми да ме мачкат. Ще мачкам аз.“ И стана. И започна... След години ме срещна на улицата. Беше почти просълзен: „Знаеш ли, синът ми не иска да стане член на партията. За мене това е смърт.“
О, справедливост, твоето име е смърт!“
Бачо Иван Радоев не се шегуваше. Христо Фотев е вече главен редактор. Но алманаха го правеше Николай Искъров, който искаше „да е негър в щата Алабама“. Никой още не знае, че Кольо след няколко години ще загине с жена си при автомобилна катастрофа. Беше ми поръчител за членство в СБП и му виках „тате“… Всъщност аз не знам до каква степен може да се разчита на баща – сираците нямаме привилегията да научим такова нещо. Но ако поне отчасти на роден баща може да се разчита така, както на Николай Искъров, загубата на истински родител е огромна.
Минавам през Бургас. Нямам пари, нямам цигари… Светът, с една дума, не е най-доброто място за живеене. И при всичката тая немотия, като прибавиш махмурлука със забиващия се като длето в мозъка въпрос: „Какво ли съм свършил снощи?“, може човек да си представи, че ходещата гузна сянка в Бургас е моя милост…
„Милост за живите“ – казвам на Кольо в редакцията с патоса на Гийом Аполинер.
Кольо веднага подава цигара, че и огънче. Много ли съм закъсал? Ами повече няма накъде. Нося ли стихове? Нося, разбира се. Вадя някакъв свитък от джобовете. Кольо даже не ги чете. И ме води до касата на алманаха, и ми ги хоноруват, и аз вече не мисля какво съм правил снощи, защото започвам да замислям пъклени планове какво ще правя довечера.
Разликата между човека без пари и човека с пари е, че този без пари не може да излезе от миналото, а като проима пари, не можеш направо да го откриеш в бъдещето. И всичко това заради Николай Искъров, който знае какво е „да си негър в щата Алабама“…
По онова време Кольо отглеждаше едно великолепно хлапе, което след години ме научи и да обичам, и да ценя живота. Беше остриган и ми каза, че са го оперирали от рак. Не аз – очите ми изтръпнаха. Искър ме прегърна и каза: „Аз няма да умра. Няма да оставя децата ми да живеят сираци като мен“… И си отглежда децата. Но тогава тази закана прозвуча и като натякване към Кольо… Но и като перило по стълбата на живота, за което се беше хванал Искър тогава… Аз се научих да получавам уроци и от младите…
Та един ден при Николай Искъров пристига Христо Фотев. Той от две години е в София и от две години не е получавал заплата от списанието, чийто главен редактор е самият той. Но Ицо не знае какво става със света, защото от време на време някой ще му открадне телевизора от апартамента на Виолета, при която е намерил пристан далеч от морето. Сигурно се е чувствал като мъртвец на сушата вече, защото „морето само живите обича, а мъртвите изхвърля на брега“… Сигурно и заради това беше млъкнал и не говореше. Защото не е искал да противоречи на природата, в която мъртвите могат само да мълчат.
Влиза в алманах „Море“. Там е Николай Искъров, който търси хартия във времето, когато току-що прохождащата свобода на словото може да млъкне завинаги поради липса на хартия. Свободата на словото тогава се оказа в тясна зависимост от хартиения носител – вестника. По площадите се крещеше, викаше, размахваха се юмруци, компроматите обаче се размахваха само в писмен вид.
И точно в такъв момент, в който Искъров е намерил хартия, но е в процес на търсене на спонсор, който да я закупи, се явява Христо Фотев. Той не е от този свят. Не от „БургаШкия“, а въобще… И няма пари, защото две години не е получавал заплата. И казва, че е дошъл за заплатата.
Искъров му обяснява, че са се сменили времената. Че, вярно, той е главен редактор и по заповед трябва да получи заплата, ама за каква заплата да говорят, като списанието не излиза и, видиш ли, за каква дейност трябва да се получи заплата.
Фотев обаче не може да се пресели в този свят. Той знае, че „влакът за Бургас е толкова бавен“… Знае, че тя „е толкова хубава, Господи“… Знае, че „морето само живите обича“, но не знае... Не, не че не знае – не иска да повярва, че морето го е изхвърлило на брега „там нейде, край град София“, по думите на друг Христо.
„Кольо – казва, – взимай документите…“
Явно се опитва да се върне във времето. Не на всяка цена в сегашното, но поне две години назад, когато морето го е изхвърлило на софийския бряг…
Николай Искъров го пита с поглед, а Ицо, като дете, наивно продължава:
„Взимай документите и да ходим в Окръжния комитет на Партията…“ Но кой да каже на поета, че тогава вече имаше над сто окръжни комитета…
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар