ИВАН ЦАНЕВ

Това бе вторият ми мимолетен брак. Ожених се толкова скоропостижно, колкото и скоропостижно се разделихме. Но беше и най-смисленият ми брак. Защото го сключих първата година от отбиването на военната ми служба в редовете на Българската народна армия. Беше най-смисленият от бързите ми бракове, защото за „сватба“ даваха четиринадесет дена отпуска, а за развод – месец. Та тази женитба ми донесе месец и половина отпуска. Месец и половина отпуска плюс литературен кръстник.

Единственото общо между двете паметни събития бе, че се случиха по едно и също време. Успоредно едно с друго, като имаше и елементи на припокриване. Преди да вляза в казармата и да осъществя първата си отпуска, работих в „Кремиковци“, който после стана „Леонид Илич Брежнев“… Но накрая фалира пак като „Кремиковци“.

Имаше литературен клуб, в който ни учеше на литература Михаил Неделчев. Всъщност винаги съм го признавал: Мишо беше първият ми ръководител по творческо писане и дължа много, ама много дължа на него. Също така и прословутото „Бате Ицо“ ми го лепна Мишо, за което не съжалявам.

Та Мишо бе дал мои стихове в сп. „Пламък“. Аз живеех като годеник още вече в Асеновград, когато излезе първата ми публикация. Сутринта нямах търпение и, недочакал да ми мине махмурлука, взех първия автостоп, за да си взема хонорара. Хонорарът за едно стихотворение бе половин месечна заплата. Тогава…

Качих се на касата на СБП и очаквах да ме познаят. Не може пък да не познаят новия автор на списание „Пламък“. Освен че не ме познаха, ме попариха и с втора кофа вряла вода:

– Още не е хоноруван броят… След двадесет дена – каза касиерката със застрашително стърчаща пила за нокти № 4 в ръката си.

„Ами сега“ – изтърсих наум, тъй като нямах пукната, ама пукната стотинка в джоба си. А поливането на първата публикация в новия хотел „Асеновец“ на Асеновград завърши и с вересия.

Качих се в отдел „Поезия“ на списанието, а там само мен чакаше Иван Цанев. Винаги съм го смятал за мой литературен кръстник и винаги ще съм му благодарен за всичко, което е направил за мен. А под „всичко“ се разбира едно дълго приятелство.

В края на миналата година за рождения си ден получих картичка. Тридесет години, освен напомняния от НАП и НОИ и някой и друг фиш от КАТ, нищо хартиено не ми бе влизало в пощата. И изведнъж – картичка. Хартиен SMS…

Иван Цанев, който тогава седеше зад бюрото на далечната 1976 година, ми бе намерил адреса във Варна, след като цял свят знаеше, че живея или в Смолян, или в София, а някои дори не знаеха, че още живея. Ми издирил адреса… И ми пратил хартиен SMS…

„Жива да не бях“ – както се казва в такива случаи.

Запознахме се тогава, през далечната и безпарична 1976 година, а после му казах, че съм се надявал на хонорар и заради това дори съм дошъл. А сега няма даже с какво да се прибера в Асеновград, където вече ме е чакала и повиквателна за вливането ми в редовете на Българската народна армия.

Иван се бръкна, каза едно болезнено:

– Ами и аз нямам пари…

После сподели, че ще се опита да направи нещо. Влезе при белетристите и се върна с една двадесетолевка в ръка.

– Като взема хонорара, някога ще му ги върна – каза и слязохме в кафенето. В Светая светих на българската литература.

После аз се върнах в Асеновград, после влязох в казармата, после се ожених и вече тъкмо бях тръгнал да се развеждам, влязох във Военна болница – София. Минах, взех си хонорара, потърсих Иван, но още беше рано. Не смеех да се разкарвам по улиците, защото във военната книжка не пишеше „Разходка в София с цел подобряване на благосъстоянието ми“, а се разкарваха патрули и можеха да ме приберат.

Една обща позната срещнах. Рени работеше във в-к „Отечествен фронт“ – какво ли стана с това момиче, в което известно време тайно бях влюбен. Дадох ѝ двадесет лева и я помолих да ги даде на Иван.

След няколко дена във Военна болница на свиждане ми дойде Иван Цанев. Носеше ми книги за двадесет лева. Едната е „Цивилизацията“ на Кенет Кларк, която ме запали по-късно и към колекционерството на живопис, графика и скулптура. Вече мислел, че няма да му върна парите и се бил простил с тях…

По онова време Патриархатът беше все още модел за поведение. А според патриархалните закони „кръстникът“ заемаше по-високо място в йерархията и от Патриарха. И като такъв от него се очакваха най-скъпите подаръци…

После смених много кумове и кръстници, но Иван Цанев единствен остана моят литературен кръстник…