Около излизането на първите книги имаше проблеми тогава. Времето, преди много, много години, не бе време за първи книги... Сега срещу определена сума можеш да издадеш книга. А тогава беше друго. Носеха младите поети — някои и преклонна младост така дочакаха — дамаджани с вино. Прасенца се носеха. Понякога редакторите на крака ходеха на гости в провинцията и им се тъкмяха едни софри. После получаваха командировъчни и хонорари на място. А като се върнеха в столичните си редакции, отчитаха това като „литературен десант“ и им плащаха пак командировъчни и хонорари. Провинциални поетеси получаваха своите софийски жителства директно в спалните на редакциите. А някои, по-старателни, стигаха и до Литературния институт „Максим Горки“ в Москва...
В поредицата за първи книги „Гласове“ в издателство „Български писател“ някои от авторките се оказа, че са се родили седем-осем години след зачеването им. Защото авторите страшно искаха да блеснат с близостта си към партийната линия и повелите ѝ.
Било е 1986 година. Или година по-рано.
Белетристка издава в „Гласове“ първата си книга. В биографичната справка на задната корица, току под снимката, пише, че момичето е родено през 1956 година.
„Баща ѝ загива като партизанин през 1944 година“...
Дванадесет години бременност. Трудно се износваха в утробата партизанските деца.
С Красимира Атанасова сме в печатница „Балкан“. Срещу бутилка ракия печатарите можеха да ти услужат с няколко десетки бройки от книгите. Аз съм чакал единадесет години първа книга, което значи, че бутилката не е ракия, а водка...
Загърбили сме се с Красимира и четем рожбите си.
(Първата ми книга чакаше издаване единадесет години. Колкото продължава бременността с партизанско дете — можеше да представя като такова „Шепа живот“.)
Красимира ме чука по гърба.
— Бате Ицо, и аз съм с партизанско име. Колко ти струва книгата?
Обръщам.
18 стотинки.
И Краси се разплака. Защото нейната струвала само шестнадесет стотинки...
След месец, по отъпканата пътека, направо като стар автор, водя Бойко Ламбовски да си вземе заветните бройки от печатницата. Бутилката е приготвена, печатарят също се е приготвил.
На Бойко Ламбовски му трябват спешно бройки, защото заминава за Москва. И книгата му е дипломна работа в Литературния институт „Максим Горки“.
Книгата отпечатана. Пише: „Бойко Ламбовски“. Пише и заглавието. „Вестоносец“.
Такива книги се помнят. Каквато и да им е цената.
Бойко обръща книгата отзад. Чете биографичната справка за себе си. Ама по лицето му разбирам, че щастието е в момент на отлив. И прибиращата се вода оставя в лиманите на очите мятащи се люспести гръбчета на умиращи риби.
Даже не го попитах какво се случва.
Бойко ми показва книгата и казва:
— Ама това не съм аз...
И наистина — на снимката не е той. Пък биографията — негова. И стиховете — негови. Ама от снимката ни гледа друг автор. Автор, чийто поглед не носи поезия, а проза. Защото снимката е на Атанас Липчев.
Бойко не може да се дипломира така.
Печатарят обещава:
— До утре ще променим нещата. Ще разшием корицата, ще напечатаме друга, ще му залепим корица с неговата снимка.
Аз му рисувам брада с химикал, ама на Бойко не му е до смях.
И печатарят го светва, защото вечерта поетът лети за заветната си диплома от Литературния институт „Максим Горки“.
— Ние ще оправим корицата — казва печатарят. — А сега ще ти дадем бройки за дипломиране...
Бойко нищо не казва, но е готов да му навре Атанас Липчев... Не знам къде точно бе готов да му го навре Атанас Липчев, не съм го питал, но беше готов.
Влиза печатарят в някаква стая, излиза след миг. В ръката си — шишенце ацетон и памуче. Взима книгата от ръцете на Бойко. И след миг — снимката я няма.
Отвсякъде Бойко Ламбовски — име, биография, стихове... Но без снимка...
Дава му десетина бройки, шишенцето с ацетон и памука.
— Бягай да се дипломираш! — като партиен завет от трибуната на XII конгрес на БКП каза печатарят. — А ние ще оправим тука нещата.
И пак потъна там, откъдето след първото си потъване излезе с шишенце ацетон.
Аз съм единственият, който има два автографа на първата книга на Бойко — едната е с образа на Атанас Липчев, но с нарисувана с химикал от треперещата ми ръка брада. Защото Бойко изтрил с ацетона всички снимки на десетте книги.
Поетите никога не са далновидни.
Между другото, „Вестоносец“ струва два пъти повече от „Шепа живот“.
Румен Денев пък тръгна с нестандартен подход по отношение на снимката.
С Давид Овадия се виждаме в кафенето на СБП.
— Ела в издателството — каза старият партизанин.
И отивам.
Да съм се свържел с Румен Денев и да му кажа веднага да прати нормална снимка за корицата.
И ми показва снимката, която Румен бил оставил в издателството.
Снимката е четвъртинка от снимка за паспорт. Като нокът от кутре на пеленаче. Толкова малка. Такава имал Румен — такава дал.
— Ама не ставала — казва авторът на „Леваневски“.
Не можехме да повярваме, когато Давид Овадия издаде тази книга. Може да се каже, че Леваневски е партизанин дисидент. Излизането на тази книга ни даде знак, че нещо се променя, нещо става в държавата.
Ето. И моята книга преди ден се сдоби с огромен червен печат на ръкописа:
„КНИГАТА НЕ СЪДЪРЖА ДЪРЖАВНА И ВОЕННА ТАЙНА.“
Даже не съм и предполагал, че съм могъл да изнеса тайната формула на химическия състав на стоманата, защото тогава работих в „Кремиковци“.
Румен извадил снимката от някаква карта за автобус на градския транспорт в Казанлък. Сигурно първото изискване към назначаваните контрольори там е орлов поглед...
Румен също учеше известно време — две години — в „Максим Горки“, но се върна в България и работеше във вестника на военните заводи „Арсенал“.
Моята стомана от „Кремиковци“ се ползваше за производство на оръжие и съвсем заслужено получихме печата: „Книгата не съдържа държавна и военна тайна“... Знаете ли с какви усилия на воля и морал сме стигнали до тези печати. И вярност към Партията, сигурно. Ама знае ли човек... Отивам в Централна поща, звъня до Казанлък. Тогава нямаше мобилни телефони. Ако абонатът не вдигне телефона, сега операторът е готов дори да ти каже, че:
— Абонатът е в банята. - И след като излезе, ще му честитят от „А1“ банята и ще му съобщят за Вашето обаждане... Въобще не бяха такива нещата. Излизаш, обикаляш, после се връщаш, чакаш свободна телефонна кабина, но звъниш точно в момента, когато абонатът е решил да мине и през тоалетната...
Нейсе. Намерих Румен.
— Пращай снимка.
— На кой адрес?
— „Майор Агов“ 9.
Бойна квартира зад „Исул“. Съвсем близо до бирария „Искър“.
„А пред закусвалня „Искър“
верните жени очакват някой —
сто мъже допиват вътре двайста бира,
веждите си свъсили...“
След време се появи и това стихотворение.
Румен хвърчи, снимат го, чака снимката, праща ми я. На другия ден звъни — получил ли съм я. Как да я получа, като едно писмо изминаваше километър за три дена.
— Ще му звънна след три дена...
Получавам снимка формат А4. Нося я на партизанина. Той се усмихва. Господи, този човек не може с тази блага усмивка да е стрелял по живи хора. Вади онази, голяма колкото нокът от кутре на бебе, слага я в единия ъгъл на новата снимка и дяволито казва:
— Има разлика, нали?
Има. Как да няма. Почти колкото снимките на Бойко Ламбовски и Атанас Липчев... Такава разлика има... После ми казва:
— Тя, твоята книга, за малко пак да падне... Ама „добрите сили“ се намесихме...
Преди няколко дена бях бил Йордан Ганчовски в квартирата ми. Тъкмо се влюбвах в едно момиче. И за да покаже превъзходство, Ганчовеца казва, че той ми издавал книгата.
— А бе, ти ли ми написа стиховете?! — изревах като див балкански субект.
Бай Давид продължи:
— Защо не съкратиш посвещението на книгата?
Бях посветил първата си стихосбирка на мама и на това момиче. Тогава често смятахме, че всяка нова любов е последна.
— Майката е вечна... — каза бай Давид, написал едни от най-нежните любовни стихове.
И книгата остана с посвещение:
„На мама“
След няколко дена вече търсих нова последна любов, но никога не потърсих друга майка...
Няма коментари:
Публикуване на коментар