ТОДОР РИЗНИКОВ

Ако се питате защо една черна пантера избяга през 2025 година от собственика си в Шумен и се засели на платото, то е, защото вече няма първобитни хора там. Шуменското плато е последният резерват за първобитни хора в България. При това този първобитен човек си приличаше като близнак с Карл Маркс, което доказва, че марксизмът може да съществува само в първобитнообщинния строй. Този първобитен човек освен че бе като близнак с Маркс, ами бе и един много сериозен писател, известен с антимарксистко-ленинските си възгледи. За каквато бе обявена първата му книга „Ловецът на диви патици“...

След тази книга Ризников се пресели в детско-юношеската литература. Беше приятел с Усин Керим, който накрая ни събра и запозна. Разбира се, това беше най-ексцентричното запознанство, което успя да направи Усин Керим, защото лежеше, покрит с цветя... С една дума – ние се запознахме на погребението на Усин в Чепеларе. Усин явно много е говорил за нас двамата зад гърба ни, защото Ризников знаеше всичко за мен, а аз – всичко за него.

Слязохме от автобуса в Чепеларе и Кирчо, синът на Усин – явно беше много шашнат от смъртта на баща си, – защото отдалеч каза: „А, добре сте дошли“. Сега разбирам Кирчо – никой от нас няма достатъчно погребален стаж, за да знае как опечалените да посрещат други опечалени. А бай Усин освен да се радва на гости, на друго не бе научил децата си. Циганска, волна душа...

Аз съм голям ревльо, защото в автобуса плаках през цялото време и Ризников ми призна, че по това се е досетил къде отивам. Всъщност ние всички отиваме накрая на едно и също място, но накрая разплакваме други.

След погребението отидохме на гости в Пазарджик на един от най-добрите преводачи – Стоян Бакърджиев, където усетихме, че трябва да пеем в чест на покойника. Защото той така сигурно е искал, заключавахме след всяка песен.

След такива погребения те е страх да погледнеш на другия ден останалите опечалени и приемаш гузната си съвест като махмурлук, който никакво шкембе и бира не могат да оправят. Дори ако в шкембето не люскаш и по някоя и друга чаша мастика, както е правил Усин, за да осъществи алиби пред кака Мария, доказвайки ѝ, че е отказал пиенето.

Тодор Ризников в пророчески плам тогава каза, че съм се женил от милост толкова пъти. Жените идвали, разбирали, че само аз съм щял да се оженя за тях. Също така знаели, че и ще се разведем. „Но – казвали си те, – по-добре да ме броят за разведена, отколкото за стара мома“, и хуквали с мен под венчилото.

Тодор Ризников беше умен и разбираше от тези неща, поради което се бе женил само един път. И толкова пъти се бе развеждал.

В един момент, след като завъртя телевизиите със своя „Последен валс“ в клип на СДС (Съюз на демократичните сили), в качеството му на Маркс, танцуващ с партията, Ризников изчезна. Докато един ден не разбрахме всички, че Тодор Ризников е подивял. В буквалния смисъл на думата. Облякъл кожи, ръчно съшити, взел боздуган и заживял в една пещера край Мадарския конник. В журналистическите писания излизаше, че дори убивал животни и така се хранел, ползвайки понякога и кисели джанки.

Въпреки първобитния си вид Тошо обикалял платото, а от време на време пресичал пътеките на стреснати от вида му туристи като Саскуоч (известен още като Голямата стъпка или Бигфут), и медиите потвърждаваха това му превъплъщение.

Докато един ден Левчев не ми разкри истината. Поетът Уилям Мередит също бе решил да напусне цивилизования свят на Америка и взе българско гражданство. Така в България заживя и носител на „Пулицър“ за литература, без да си мръднем и пръста за това. Да напуснеш Америка и да дойдеш, и да станеш гражданин на България, като лудост може да се мери само с това да напуснеш апартамента си до хотел „Хемус“, да облечеш кожи и да се заселиш в пещера на Шуменското плато.

Та един път Левчев завел американския дивак Уилям Мередит там, но не да ги запознава. Просто искал да му покаже новата му родина на принципа: „Опознай родината, за да я обикнеш“. И изведнъж иззад скалите изскочило едно същество, облечено в кожи, изревало гороломно като опълченец на Шипка в стихотворение на Вазов, но вместо да каже: „Търчете, тамо са раите“, изревало: „Що щете в моите селения“...

По думите му и богатия езиков арсенал Левчев разбрал, че това същество е минало няколко мезозойски ери, а също така палеозой, неозой, триас, а също така и първобитнообщинен строй, и най-вече матриархат, защото по всичко личало, че на съществото му липсвала майчина грижа. И понеже усетил последното, Левчев му изревал също така гороломно:

„А, бе, Тодоре, що не идеш на майната си?“...

Ризников сигурно щял да се съгласи с Левчев, ако не е бил толкова гладен и обезсилен. Любо му дал нещо за ядене, поговорили си за литература и за литературните процеси, каквито много липсвали на пещерните хора като автора на „Ловецът на диви патици“ – Тодор Ризников.

След известно време Тодор Ризников си отиде от този свят. Усетила празното място, Природата един ден пусна по същите места и една черна пантера...