Разбира се, че Мартин Карбовски не е поет. Но много иска да минава за такъв. Обикновено поетите са бедни, ядат бой, не са практични, поради което хубавите жени ги избягват. (За последното аз съм изключение, но е сигурно, защото отдавна не пиша поезия. Поезия се пише до четиридесетгодишна възраст и няма български поет, който след тази възраст да е написал нещо, надхвърлящо младежките му възможности...) Карбовски обаче иска да прави изключение. И започна да отрича всичко написано, след като двамата братя измислят азбуката. С една дума – между него и Кирил и Методий е пълна литературна пустиня, през която той държи много да минава с джипка, сигурно защото не иска да затъва в пясъците на литературата и накрая да се окаже една обикновена дюна в тази пустиня.
Дори написа едно книжле – „Недялко яде лайна пред НДК“, без да си зададе въпроса и да си отговори после, че производител на този вид храна е самият той.
Обичам да изследвам хората около себе си. В този смисъл се опитвах да изуча не само него, но и това поколение, което заедно с Карбовски се опитваше да натори с присъствието си пустинята. Защото, както казахме, те са производители на тор.
„Европа-хищница, ти имаш синове
многоприказващи и тъпи –
Да се превърнат в тор поне
за по-добро и плодоносно бъдеще...“
Обичах поантата на „Европа-хищница“ на Вутимски с надеждата, че някога от моите стихове наистина ще се хранят тези след мен. Някои обаче произвеждаха тор не за да научат тези след тях как да пишат, а защото не можеха да произвеждат друго, тъй като не смятаха, че мозъчно-сърдечната им отделителна система може да произвежда тор, и хранеха българската литература с това, което и за тор не става.
Но аз съм експериментатор и реших да направим един литературен дуел с Карбовски. И тръгнахме из страната. Карбовски пръскаше с кафяво ушите на публиката, аз се опитвах да ги измия после с бистрите си като сълза стихове. Е, не ми бяха съвсем бистри стиховете. Имаше в тях от мътилката на времето, но поне тази мътилка идваше отвън. Не беше резултат от сърдечномозъчна отделителна система все пак.
Обикаляхме страната. В клубовете хората идваха. Сядаха на своите места. После мене ме кълняха, че съм се хванал с Карбовски. На него му шушнеха в ухото нещо, поглеждаха към мен, той кимаше с глава. Демек, съгласяваше се с няколкото си почитателки. Въпреки че, като ги огледам добре, разбирам, че не заради стиховете му, а заради джипа му се въртяха край него в повечето случаи.
Слизаше от джипа с кожена антерия и имаше повече вид на кандидат за министър-председател, нежели на поет, който ще храни ушите на публиката с мозъчносърдечни изпражнения.
Тогава обикалях страната и седях с дни в някоя книжарница, надписвайки книги. И така в Русе, в книжарницата на несъществуващата вече верига „Пингвините“, решаваме да се обадим на Марто и да направим един такъв литературен двубой. Уговаряме се с Мартин, уточняваме датата. За репертоара дори не говорим. Аз с часове мога да рецитирам поезия от чужди автори, което значеше, че и моите стихове знам наизуст. Само трябваше някой да започне пръв от двама ни, а другият да му противопостави свое стихотворение. На дуел като на дуел...
Разлепят се плакати – още няма социални мрежи. Градът осъмва с плакати така, сякаш партизани са разлепили позиви да не се дава нищо на омразните фашисти. Хората четат, а на мен ми се счува, че и с езици цъкат. Оказва се, че не цъкали езиците им, а метрономът, отчитащ времето на нашето окончателно и безвъзвратно отпътуване от европейския град Русе.
Няколко часа преди четенето управителят на книжарницата ми стоварва:
— Обаждат се хора и питат дали четенето ще бъде с консумация...
Всеки град си има такава публика. Нещо като риби лоцмани, които чистят хрилете на акулите. Знаеха къде има премиера на книга, откриване на изложба, музикална вечер. Някои дори си бяха направили найлонови джобове на саката и палтата. В тях се мушкаха сандвичи, курабийки, пасти. Едното се мушка в устата, докато другата ръка пълни джоба... Във вътрешните джобове бяха питиетата – безалкохолни, алкохолни... Че и минерална вода.
И тези хора опипваха първо почвата и питаха по телефона дали мероприятието ще е с консумация.
Отговорих положително на въпроса, но домакинът категорично ми заяви, че няма перо по това направление. И когато Карбовски дойде, и когато консуматорите на култура и кетъринг се събраха, аз помолих домакина да извади приготвеното за консумация.
Наблизо имаше една траурна агенция и ми приготвиха плато с варено жито. Най-отгоре изрисуваха кръст с канела. А около това – чашки с пластмасови лъжички. Запалих една голяма свещ и поканих присъстващите да консумират, без да се притесняват. Което и не стана.
След което Карбовски отвори своята софра със стихове – и да се престрашиш да консумираш от вареното жито след такава поезия, едва ли ще можеш да го задържиш дълго в себе си...
След време управителят на книжарницата ми сподели, че дълго никой не е питал дали четенето и представянето на книга ще е с консумация...
Няма коментари:
Публикуване на коментар