ЧЕСТИТА СРЯДА

Сега, като се върна към стиховете си от онова време, си казвам: „Много занижен критерий са прилагали към мен тогава, щом твърдяха, че съм талантлив“… Да прозреш талант зад тогавашните ми стихове е трябвало да имаш пророчески дарби. Аз обаче им вярвах и мерех речта, пардон, пишех мерена реч. При това не я мерех точно, защото омесвах ямб с амфибрахий, а дактила само мислех, че съществува. Единственото успокоение ми беше Христо Фотев, който вече бе написал: „Кълна се пред лицето на дактила, на Калиакра в грозния прибой“… Ама на Фотев му беше лесно да се кълне, защото всички му вярваха, нищо че точно в това стихотворение нямаше никакъв, ама никакъв дактил. Мерил съм му стъпките — отзад напред, по средата, в краищата, където дори римите не бяха дактилни… Ама като го напише Фотев, и цялото литературознание се обърква с краката нагоре и остава само Фотев. Малко такива поети имаме. И сега, като се обърна назад, си казвам, че съм живял с епохи… Господи, каква е причината да ме благословиш и да живея с такива хора. В такива моменти си казвам: „Човек трябва да си заслужи живота. В един момент да започне да живее така, че да си заслужи всяка стъпка, всяка среща с тези хора до този момент… И накрая, ако може, ти самият да станеш епоха за някого…“ Срещах се с такива хора. Те ме убеждаваха, че ако спра да пия, от мен ще излезе, ако не гениален, то поне не лош поет. В такива случаи си спомням едно интервю с Добри Жотев, който твърдеше, че няма добро и много добро стихотворение. Поезията може да бъде само много добра. Беше „бащата“ на Априлското поколение, но колчем ме срещнеше, с лек упрек в гласа ми казваше: „Рошльо, ти си неприлично млад“… Бях неприлично млад. Според някои — и неприлично талантлив. Аз им вярвах и търсех срещи с тях, защото те бяха моите университети. Работех в „Кремиковци“. Когато не бях пред пещта в „Стоманодобива“ или на крана после в „ПСВ – Производство студено валцуване“, или в агломерацията, забивах към „Ангел Кънчев“ 5. А в сряда, в 11.00, в „Преводачите“ на „Коларовска“… Всяка епоха си има своите улици — онази епоха си имаше своите. Докато постепенно епохите, с които живях, не започнаха да се превръщат в улици, на които живея… Улица „Петър Алипиев“, улица „Христо Фотев“, улица „Усин Керим“… Сега те са имена на улици, а тогава само аз знаех, че това са моите булеварди към литературата… Звучи високопарно ли?... Лошото в случая е не как звучи, а това, че е истина. Ходех, дишах въздуха им, рецитирах им „своите цинични, антиобществени стихотворения“ — не, както би казал този, който ще се появи накрая, а както казва Константин Павлов, който тогава бе и началото, и краят… И написа, че накрая се появява един доносчик… Винаги накрая е той… Влизах в „Преводачите“, „ухаещ“ на веро, защото не можеше да излезеш от смяна, ако не се изкъпеш с веро в „Кремиковци“… Верото се оказа най-луксозният ми шампоан тогава. Къпал съм се и с прах за пране — страшно е, ако спре водата, след като току-що си разтрил прахта за пране и той се превръща в каша върху кожата… Иде ти да съблечеш кожата си, докато дойде водата… Поне докато дойде водата… После — в „Преводачите“. По стълбите надолу. Далеч от погледите на минаващите по „Коларовска“… Голямата маса вляво от стълбите. Чакащият Емо Симеонов. „Честита сряда“… „Честита сряда“… Неговото „Честита сряда“ бе пропуск за масата. После ще ми каже, че не трябва да пия, защото съм отговорен пред таланта си. Ще се съсипя и така нататък. Ако знаех само, само ако знаех, че и той, и Гули (Борето Гуляшки) ще си отидат от цироза, щях да им изпия всичкото пиене тогава. Честно. Щях да им го изпия. С риск да ги разочаровам, с риск да си съсипя таланта… Веднага след Емо — Сотиров. Витята Пасков — и той е улица някъде вече. Витята Самуилов, Иван Кулеков… Миряна… От съседните маси някой ще подхвърли: „Честита сряда“… Но той си остава на неговата маса, нищо че е сряда… Кулеков, земляк от Габровско, седи до мен… Върти кибрит, аз пуша цигара от цигара. А той: „Много обичам да давам огънче“ и следи да не си запаля аз цигарата, да му отнема от удоволствието. И когато срядата започне да клони на залез, Васко Сотиров си взима чашата — всички знаят, че утре ще дойде да я върне. Няма да е чак другата сряда. С Виктор Пасков вече се гледаме строго. Той ми обяснява нещо за Макс Ернст, ама аз откъде пък да зная кой е този Макс Ернст. Някакъв работник от Кремиковци. Излязоха ни в една година първите книги. Бяхме едно забавено в издаването на книги поколение. „Невръстни убийства“ и моята „Шепа живот“… Дори в заглавията има нещо общо: „Животът на дъжда“ на Румен Денев и „Вестоносец“ на Бойко Ламбовски… Предишната година — „Убийство на щурец“ от Васил Сотиров. Едно жадно за живот поколение, което се опитваше да говори на „Ти“ със смъртта… Но разговорите с живота бяха в сряда… Георги Трифонов, Вежди, Бисо (Бисер Киров), Мишо Белчев… Късметлиите взимаха столчета от съседни маси, дотътряха ги… Но те не бяха късметлии, те бяха „допуснати“… Витята Пасков продължаваше да ми пълни главата с Макс Ернст, докато един ден не разбра, че съм чел и „История на изкуствата“ на Николай Райнов, и „История на изкуствата“ на Алпатов, и „Цивилизацията“ на Кенет Кларк… И чак тогава… Но друг път за тогава, защото пък, като се напиехме, всички ставахме едно и също нещо, което не танцува, а мирише под дъжда… Но срядата има край. Срядата свършваше и всички се прибираха по домовете си… Срядата свърши и всички се прибираме вече по гробовете… Честит четвъртък…