(Двадесет и осмо писмо)
На Ивайло Балабанов
Първо бях пияницата, който пише стихове. После чак бях поета, който пие… И чак след това прописах проза… Но, като прозаик, ми се иска понякога да разкажа какво съм правил тогава, когато… Колко библейски звучи това… Почти като: „В началото бе пияницата, и чак след това стана Христо Стоянов“… Васил Сотиров пък имаше друго прозрение за мен. „На чужд гръб, казваше, и Стоянов е малко“… Но като пияница се появих в литературата за първи път в Хасково. Аз обикновено пиех тогава, когато другите си оправяха махмурлука. От сутринта… И се появявах пиян тогава, когато другите започваха да пият. Сега, след като не пия от двадесет и пет години, сервитьорите ме гонят, защото не пия. А преди ме гонеха, защото пия. Никога не съм разбирал хората, които накрая в сметката записват и датата и ако може, и тя да бъде добавена към сметката. Заради това е хубаво да се започне запоя в началото на месеца, когато вместо тридесети декември сервитьорът може да напише само първи януари. Първи, първи е по-рентабилно от тридесети, дванадесети. Лошото е, че не сме родени в началото на Новата ера, когато и годините са били без десетични знаци зад себе си. Тогава сигурно сервитьорите са умирали от глад, а сега си умират от смях, че са ни добавили към сметката и годината. "Ако мине", както казваше един такъв сервитьор, заловен в надписване. Обикновено преписвачите в училище ставаха надписвачи като пораснат и си вземат калема в ръце. Но, за да ти надпишат сметката трябва първо да я направиш. Аз обичах да се запивам в Хасково. А тогава това бе и първото ми напиване там. Което ме направи известен пияница, който пише стихове. Ако мислите, че стихове съм писал на гърба на сметката – лъжете се. Обикновено така правят поетите, които искат да си припомнят вчерашното стихотворение, писано на трезва глава. Както тогава, така и сега не вярвам някога някой да е написал нещо добро на пияна глава. Единственото добро нещо, което може да се направи на пияна глава е да набиеш някого, когото на трезва ще подминеш с отвращение. Като се напие човек става по-малко гнуслив и може със силно докосване да му строши зъбите и очилата… Всичко това, от което те е било гнус и не би се докоснал до него. Ако не си пиян. Седях тогава в „Клокотница“ в Хасково. Това беше клуб на дейците на културата. Единственото място, където по онова време можеш да срещнеш освен сродни души, но и по-възпитани сервитьори. Които на другия ден ти се извиняваха, че са те изхвърлили от клуба, но се застраховаха с това, че ако не е знаел клиентът каква картинка е бил… На човек да му се прииска да стане художник, като научи, как се е бил изрисувал предишния ден… На съседната маса стояха започващи пиенето. Няма нищо по-дразнещо от заведение, в което има по-трезви от теб. Въобще, трезвият човек е много досаден, защото ти очакваш нещо да направи, да ти направи забележка поне, а той не се сеща за това. Сигурно и заради това първо се напивах някъде другаде, за да може, като вляза в заведението, да не съм толкова досаден. Седяха тези тримата и се готвеха да поръчват. Или вече си бяха поръчали. Въпреки че в един клуб на дейците на културата това бе излишна разходка на сервитьора до масата, защото знаеше какво ще поръчат. Знаеше и колко. Даже можеше направо със сметката да дойде, защото знаеше и по колко пъти ще си заръчат въпросните лица нещо. Поне докато са още лица, защото после се налага обикновено да изхвърля от заведението задници. Не зная годишнина ли празнуваха някаква, защото споменаха някакво име. После пак го споменаха. После даже отляха от скъпоценната течност на пода. После в пепелника. А накрая съвсем започнаха да изливат чашите направо върху покривката – за Бог да прости. Трябва много да обичаш някого, за да си излееш всичкото пиене върху покривката, преди да разчистиш и легнеш на масата да спиш. Както се казва в такива случаи – слабите пиячи заспиват в салатата, добрите пиячи – в десерта. А такива като мен, дето сън не ги хващаше, докато не свърши пиенето… Такива ни наричаха пияници. Както и да е… Поръчаха тримата, отляха на пода, после в пепелниците отляха. И започнаха рецитал. Стиховете ми бяха познати – тогава бях във времето, когато дори от пиенето си заделях пари, за да купя стихосбирка. Някои отделяха от залъка, аз – от глътката. Нали ви казах, че няма по-досадно нещо от трезвия човек. Сега, като четете това трябва да сте се убедили, защото не пия от двадесет и пет години. Сигурно и това съм ви казал вече. Та по стиховете от рецитала на тримата зад гърба ми разбрах, че рецитират стихове от Пеньо Пенев. А аз много обичам Пеньо Пенев. Първо, защото ми е земляк. И, второ, защото се е самоубил на петнадесет кило-метра от Хасково, където бях аз. Още се твърдеше, че не се е заканвал да се напие, защото направо го е правил. С една дума – сродна душа. Възхищавах се от стиховете му, защото те ме убеждаваха, че такива стихове не може никой да напише на пияна глава. И, ако ги е записвал на кръчмарски сметки е било, за да си при-помни какво е написал на трезва глава. Много ме доядя на тези, които разливаха чаша след чаша за него. Обидно ми стана някак сега да си спомнят за него, а тогава… Тогава, когато им е трябвал, дори да не са подозирали за съществуването му в съседния град. Не издържах, станах, обърнах се към тях и ги обвиних в убийството на Пеньо Пенев. Просто станах и им заявих като шамар: „Убийци на Пеньо Пенев“… Нямаше други посетители в заведението, но те се обърнаха да проверят дали за тях се отнася. И когато се убедиха, че те са убийците на Пеньо Пенев, аз паднах под масата. Чак когато и аз се убедих, че съм ги посочил ненапразно, тогава съм паднал под масата. Защото аз не помня точно какво е станало. Така се запознах с Ивайло Балабанов, Петър Марев и Симеон Стоянов… Ама, дълго време мислих, че те са се запознали с мен...
Няма коментари:
Публикуване на коментар