ПРИНЦЕСАТА

Сигурно защото му напомняше детството… Види ли някой възрастен човек си спомня за баба и дядо. За приказките за герои. Никоя среща с дете не предизвиква такива спомени, каквито предизвикват възрастните хора. „Баба, дай ми бастунчето“ чуваше още гласът от приказките. Защото това не беше гласът на баба му, а гласът, който разтваряше страница след страница оня свят на принцеси и принцове. На целунати принцеси и нецелунати принцове. „Защо в приказките принцовете не спят, не ги целуват нито принцеси, нито Пепеляшки… Дори страховитите лами не ги целуват. А можеше поне една от главите на триглавото чудовище да поднесе устните си за целувка“… Най-хубавото нещо на живота, който живееше, бе, че имаше време да мисли. А човек започва да мисли тогава, когато започне да мечтае. Той си мечтаеше някога да намери нахапана филийка с масло от принцеса, с бележка, адресирана до него. Какво не би дал някога да яде пак отпадъци от кофата за смет, но изхвърлени специално за него. Пресрещаше старицата от отсрещната кооперация на излизане от магазина и си представяше, че тя е остаряла от чакане да бъде целуната принцеса, която се е събудила по-рано поради нетърпението да срещне принца. Но нейният принц никога няма да дойде. Понякога си мислеше, че той е принцът, закъснял да събуди принцесата и тя от чакане е остаряла. Чудеше се как да изкупи вината си, спускаше се към нея, взимаше чантите с покупки и я съпровождаше до кооперацията. Старицата дори не се усмихваше, защото знаеше, че няма нищо по-нормално от това един принц, ако няма ламя за обезглавяване, поне да помогне на преждевременно събудилата се принцеса. Той всеки ден я чакаше по едно и също време пред магазина, по едно и също време взимаше чантите от ръцете й, по едно и също време и отваряше вратата на входа и тя без него влизаше в своите покои. Като всяка принцеса беше надменна и не го покани никога в тях. Не отчупи залък хляб за него. Той го отдаваше само на това, че принцесите така са възпитани. Никъде в приказките не се казваше, че „Принцесата омеси хляб за своя принц, сложи солница на подноса и излезе да го посрещне“… Никъде принцесите не си хранеха принцовете. Животът на принцовете е безвъзмезден. Като неговия живот. Когато тя се скриеше зад тежката врата на кооперацията той се прибираше към своя контейнер за смет и се заравяше в него да търси онази нахапана филийка с хляб. Но нахапана само за него. Представяше си как принцесата притваря очи преди да отхапе от хляба, как си представя, че той я целува и тя ще се събуди съвсем млада и хубава в ръцете му. Но на другия ден принцесата излизаше от кооперацията, почукваше с бастунче по плочките така, както Пепеляшка би почуквала със стъклената си пантофка, той я изчакваше пред магазина, взимаше чантите с покупки и… Години наред. През тези години тя един път не позна своя принц. Остаряваха с годините заедно по пътя от кооперацията до магазина и обратно. После поотделно остаряваха всеки в своя си свят. Тя в апартамента, той в контейнера за смет, където понякога се биеше със стоглавото войнство на плъховете. И никой от двамата не каза дума през тези години. Никой не каза, че е толкова сам, колкото нецелуната принцеса в съня си. Колкото принц, сражаващ се с плъхове, а не с истинска ламя. Котките живееха по своите девет живота и си отиваха. Той надживяваше котките с по девет живота и не си отиваше. Плъховете се изяждаха понякога помежду си и на него му ставаше тъжно, че толкова приличат на хората…

Един ден тя не излезе от кооперацията… Не дойде и до магазина. Той обикаляше разстоянието и дори забрави да се прибере в своя контейнер за смет… Започна да се притеснява за нея, нещо стегна гърдите му. Някаква буца заседна в слънчевия сплит. Тя и на другия ден не излезе. И той пак не се прибра в своя контейнер за смет… А на третия ден я изнесоха цялата в цветя. И когато се втурна към нея да целуне своята спяща принцеса, хората с траурни маски го избутаха настрани…