Обичаше да идва вкъщи. Във Варна. Обичаше да си говори с жена ми Милена. Обичаше да я слуша — нещо, което е убягнало от спомнящите си за него. Да... Любо беше внимателен слушател. Понякога си мисля, че бе по-добър слушател... Защото само добър слушател може да има такива словесни рефлекси. Обичаше да гледа картините вкъщи — малцина знаят, че Любо беше страстен колекционер. Някои от художниците, на които направи после успешни изложби в „Европеу“, откри в моята колекция. Искаше да направи на още няколко от тях изложби, но замина нанякъде... Разменяхме си картини — давал ми е работи от автори, които харесва. И аз съм му давал. Един ден ме помоли да го посрещна на летището във Варна. Понякога го оставях вкъщи да поработи, защото или нямаше да остава във Варна, или бе твърде рано да се настани в хотела. Обади ми се един ден и ме помоли да го посрещна. И с високомерието на софиянец попита мен, провинциалиста, да ми вземе ли нещо от столицата. По подразбиране на такъв въпрос от дете съм свикнал да отговарям, че искам захарно петле или шекерена пръчка... Но изтърсих: „Може... Златю Бояджиев, Майстора“... Това са захарните петлета на колекционера... Шекерените пръчки на колекционера са Златю Бояджиев, Майстора, Бенчо Обрешков, Илия Петров... Когато на другия ден Любо слезе от самолета, бе гушнал Майстора... Рисунка на Майстора. Ама Майстора... Въобще, Любо, никога не си имал чувство за хумор. И бъркаш Златю и Майстора с шекерена пръчка за провинциалисти...
Христо СТОЯНОВ
Няма коментари:
Публикуване на коментар