ПОЖАР

Беше толкова запустяла къщата, че дори нямаше плъхове на тавана… Бяха се преселили в кофите за боклук отпред… Нощуваше повече от няколко месеца в нея и се чудеше защо не беше го направил преди това. Преди скинарите да си изливат цялата ярост върху него и с ритници да го карат да крещи: „Аз съм негър, аз съм негър“… Не го болеше толкова като го ритаха. Повече го болеше от обраслите им в пръстени ръце и заради това, още щом го приближаха падаше предвидливо на земята, и без да го питат крещеше: „Аз съм негър, аз съм негър“… Преди това живееше в един кашон. Преди кашона живееше под една тераса… А в незапомнени времена излизаше на тераса да пуши… Лошият навик от пушенето му остана и внимателно почистваше фасовете от полепналата храна. После изяждаше храната, докато сушеше фасовете на една ламарина пред кашона. И после пушеше. Пушеше и мечтаеше. Мечтаеше, докато пуши, на скинарите да им опадат пръстените, да им порасне коса и повече никога, ама никога повече да не го карат да крещи под подкованите им обувки: „Аз съм негър… Аз съм негър…“ Накрая намери тази запустяла къща. И се нанесе в нея. На тавана дори намери стар, изтърбушен от употреба диван и превърна тавана в спалня. Преди да си легне събличаше окъсания си балтон, а после се завиваше с него… Няколко пъти се опита да спи облечен, но така и не свикна. Сигурно от навика да си слага пижама преди време. Сигурно заради това е, решаваше той, и си събличаше балтона, после се завиваше с него. Делеше тавана с няколко гълъба и заради тях заделяше хляб от кофите за смет, а вечер им го стриваше на трохи. И гълъбите го посрещаха всяка вечер, завиваха го с пухената си завивка и той се чувстваше като царят на тавана. Когато се прибираше се оглеждаше на всички страни, и като се убедеше, че никъде няма лъснати глави с просветващи на луната пръстени, отваряше вратата на къщата и се качваше три етажа нагоре. После вадеше хляба от джобовете, стриваше го и гълъбите идваха. Те му се оплакваха на своя език, той им съчувстваше на своя език. Сигурно някога гълъбите са го питали защо той не се оплаква, но понеже не им разбираше езика никога не го направи. И гълъбите бяха щастливи от това. После се качваха на другия край по гредите. И той слушаше как бълнуват кошмарните си сънища със срещи с котки и хищни птици, когато неблагоразумно напускаха чертите на града. Понякога, когато бяха влюбени той чуваше любовните им обяснения, засрамваше се, обръщаше им гръб и се завиваше с балтона през глава. Тогава сънуваше най-хубавите си сънища и на другия ден искаше по-бързо да се прибере на тавана при влюбените гълъби. После се научи да чува предупредителното почукване в яйцето, преди да се излюпи някое гълъбче. Един ден от сутринта го валя дъждът и когато се измокри той се прибра по-рано на тавана. Огледа се на всички страни, преди да прехвърли сянката си през оградата, после пак се огледа преди да влезе в къщата, заслушан в скърцащите си стъпки по старите дървени стълби. Стори му се, че някъде в края на улицата видя една бръсната глава, но си помисли, че луната се оглежда в някаква локва. Прибра се, извади хляба и започна да го троши в шепите си. Гълъбите пърхаха с крила, оплакваха му се от котките, а той обещаваше да говори утре с тях, защото беше в добри отношения с котешкия крал. По средата на гълъбовата вечеря му се стори, че чува стъпки по стълбите. В началото те бяха тихи. Бяха толкова тихи, че си помисли: „Някой плъх се е върнал да се крие от дъжда“. После стъпките не бяха тихи. Приближаваха се към тавана, нещо го парна под лъжичката. После за миг си помисли, че не са стъпки, защото сърцето му започна да се катери по скелето на ребрата му. За всеки случай се скри зад дивана. После надуши бензина, тихото подхилкване на тези зад вратата. Защото имаше някой зад нея и той вече знаеше кой е. Гълъбите се разлетяха, с крилата си разпалваха огъня.

И последното, което усети в скапания си живот бе как огънят го завива с пухеното си одеяло…