ГРОБИЩЕТО

Животът можеше да продължи и без него. Но само той го знаеше. Всички останали мислеха, че без тях животът не съществува, но не беше така. Само той знаеше, че не в него е заключен животът, а човекът е заключен в него. Но идва един ден, вратите се отварят и ти трябва да излезеш навън. Някои излизат през махагонови врати, някои – през шперплатови, а някои, като него, ги заравяха в общ гроб и после никой не се сещаше за тях. И докато са живи никой не се сеща за тях, освен в случаите, когато подритваха някого да си прибере краката, за да си хвърлят боклука в контейнера за смет. Той от години живееше в гробището и понякога се чувстваше като Бог, а друг път като преял с варено жито Бог. Никой никога не го сбърка с гробокопачите и не му връчи кирка или лопата в ръцете. Даже си беше обзавел един незает гроб и всяка вечер се прибираше в него. Усмихваше се преди да влезе, прекръстваше се три пъти, усмихваше се на озарилата го – всеки ден една и съща – мисъл. „Аз и утре ще изляза“… И слизаше до утробите на смъртта. После ставаше, излизаше и гледаше процесия след процесия да минават пред очите му. Даже си измисли една игра – и без това нямаше какво да прави по цял ден, освен след погребението да мине и да прибере чашките с варено жито и кутиите с локум. „Сигурно съм хванал захарна болест, трябва да сменят подавките“, но нямаше към кого да се обърне за желанието си. Въпреки че не се интересуваше вече дали боледува от нещо. Или здрав ще си отиде. Още една разлика между него и съседите по гроб имаше – те всички си отиваха след задължителна аутопсия… Наблюдаваше процесиите и хората в тях. И се опитваше да познае след кого от тях ще се повтори процесията. И се радваше, ако познае. После отиваше на гроба и преди да прибере чашките с варено жито, поръсени като локума задължително с пудра захар, прекръстваше се и вместо „Бог да прости“ казваше: „Аз нали ти казах“… После взимаше и бутилка с вино, но винаги след като е отлял от него върху пресния гроб. И се чувстваше като Бог, който определя съдбите на хората, а те му носеха своите дарове, за да го омилостивят. Те дори и не подозираха, че на другия ден на гробището богове бяха група цигани, с които веднъж дори се сби, защото преди да отпият от виното не отляха върху гроба. Ако не беше оживял тогава сигурно щеше да напусне живота и никой нямаше да забележи отсъствието му. Той всеки ден взимаше даровете, предоставени за него, прибираше се към своя гроб, като пътьом се отбиваше до съседния. Съседният гроб беше гробът на майка му. Сядаше на цимента до него, като преди това отливаше от виното. После слагаше локумче за нея, и чак тогава се прибираше. Ако се изключи онзи бой с циганите, животът му минаваше между две погребения. И единствената му радост бе тогава, когато познаеше след кого от процесията ще тръгнат останалите следващия път. Лягаше в своя гроб всяка вечер и преди да заспи усещаше как майка му го завива с нощта да не настине… Даже усещаше как я подпъхва под него, как с дъха си му топли ръцете. Той протягаше ръце после и й се молеше да го вземе със себе си. Защото не искаше повече да е Бог. Но майка му никога не го послуша. И той постепенно спря да й вярва. Дори започна да я лъже. Затваряше очи и се правеше на заспал, но когато усетеше, че тя е дошла да го завие с нощта, отваряше очи, но тя винаги не беше там. „Сигурно е станала да ми пържи филийки“ си казваше преди да заспи. Но винаги, абсолютно винаги изяждаше филийките с боровинково сладко преди да се събуди. Ослушваше се да чуе тракането на чиниите в кухнята, после ставаше, излизаше от гроба и чакаше да тръгнат процесиите. Понякога му се искаше поне един ден да мине без погребение, но само при мисълта, че няма да има какво да яде, тръскаше глава, ставаше, измиваше се с роса от цветята по гробовете и зачакваше първо да дойдат гробарите. И той единствен знаеше, че като заковат капака на ковчега го правят, за да не се върне мъртвият. Така, както затвориха вратата на неговия дом някога и той потърси спасение при майка си. Всяка вечер лягаше в гроба, а сутрин излизаше…

Една сутрин забрави да излезе. И на другата не излезе. На третия ден дойдоха циганите и го заринаха.