КОЛАТА

Беше затънала до двигателя в трева. По всичко личеше, че отдавна е забравена. Или загубена… Да загубиш ключове – нормално е. Да загубиш чанта – разбира се. Но, според него, две неща не може да загуби човек – жена си и колата. Дори него не бяха го загубили. Беше забравен на улицата. Но колата беше загубена. Защото ако беше на улицата можеше да се върне човек и да я намери. На тротоара също. Най-често обаче човек губи нещо в тревата – ключове, портфейли с документи. Дори подозираше, че портфейлите не са загубени, а захвърлени. Някой е откраднал портмонето, взел е парите и го е захвърлил в тревата. Колата си имаше всичко – изтърбушен двигател, който никога няма да запали, отворен багажник, от който вече се подаваха клони на дърво. Седалки. Страничните огледала ги нямаше. Не, защото някой ги бе откраднал. Не. Съвсем проста беше причината. Бременната от отсрещната кооперация роди и накара мъжа си да махне огледалата, защото хвърляха слънчеви зайчета в очите на бебето и то не можеше да заспи. Бащата дълго се съпротивлява, защото знаеше, че, ако счупи огледало, любимата ще спре да го обича. И тогава тя му каза, че ако не строши огледалата ще спре да го обича. Заплахата бе по силен аргумент от поверието и той строши огледалата. След година трябваше да ползва джобно огледалце, за да прави слънчеви зайчета, които детето му толкова много харесваше да гони… Той обичаше да седи на пейка до колата и си мечтаеше никой никога да не я намери, както и него никой никога не намери. Един ден валя много и той се престраши да влезе в колата. В колата беше сухо и удобно. Свали седалките и на другия ден дойде в колата. И видя, че е хубаво и редовно се прибираше в нея. Колата все повече тревясваше. Дървото, което плахо се подаваше от багажника, започна да расте и лятно време хвърляше сянка върху нея, а зимата клоните му пазеха от снега. Така той заживя във колата. През деня ходеше да рови за храна в контейнерите за смет и се радваше, че плъховете не знаеха къде да го търсят нощем и той сядаше съвсем сам на шофьорската седалка. Кучето сядаше в тревата. Беше го намерило веднъж и оттогава се страхуваше да не го загуби. Защото човешките същества са толкова безпомощни и освен ключове и портмонета самите те са губеха. После забравяха, че са загубили някого и то сега го пазеше пред колата. Той сядаше на шофьорското място, хващаше волана с две ръце, правеше „Бррр-ммм Бръм“ с устата и си представяше как ще намери тези, които са го загубили. Ще паркира колата пред техния дворец и те много, много ще му се зарадват. Кучето се включваше в играта, приближаваше нос към земята, душеше, врътваше опашка сякаш казва: „Намерих ги. Карай след мен“… Той затваряше очи и тръгваше през земи, реки и морета. Но като отваряше очи разбираше, че е на същото място. Понякога се разплакваше и мислеше, че никой, ама съвсем никой не вижда сълзите му, които правеха лунни зайчета в стаята на детето. Той не знаеше, как детето нощем се измъкваше от креватчето си, долепяше чело в прозореца и чакаше лунните зайчета. После се вдигаше на пръсти, за да ги стигне. После започна да расте в желанието си да хване зайчетата, които играеха по тавана на детската му стая. Дървото растеше в багажника и той вече знаеше, че колкото и мощен да е двигателят на колата, колкото и мощна да е мечтата му да намери тези, които без да искат са го загубили никога нямаше да мръдне оттук. Дори кучето, което вече се беше проскубало от старост, колкото и да му казва, че е намерило следата най-много да го заведе до контейнера за смет, където родителите на детето изхвърляха неизядената му закуска. И не искаше да си признае, че не, че ни си дояжда закуската, а оставя от нея за този, който всяка вечер му пращаше през сълзите си лунни зайчета… Когато един ден, докато си мечтаеше двигателят да запали и колата да тръгне, усети слънчево зайче да играе по очите му. И той разбра, че детето му връща загубените слънчеви зайчета преди години от баща му…