МОСТЪТ

„Какъв ще станеш, като пораснеш“ и той отговаряше: „Космонавт“… И понеже космосът е тъмен, и понеже космосът е непрогледен мрак, а той се страхуваше от тъмното, започна да влиза от тогава още в най-тъмните места. За да избяга от страха си. Но страхът е куче и винаги ти влиза в дирята. И те захапва в диафрагмата. После, след много години, като се озова на улицата разбра, че не от мрака трябва да се страхува. А от деня. Защото денят е пълен с хора. А те са страшни. Беше се настанил под моста и сигурно бе, че е най-чистият и спретнат бездомник. Можеше всеки ден да се мие, лятно време можеше да пере. В другия край, под свода на моста, също имаше някой, дори си мислеше, че е жена. Приличаха на лястовици понякога, които пикират над водата, докосват я с опашки и пак се издигат нагоре… Най-хубавото на моста беше, че приютяваше и птици. Лятно време лястовиците пристигаха, правеха си гнездата, ремонтираха старите, отглеждаха поколението и отлитаха обратно. Зимно време врабците им пазеха къщите, но никога не влизаха в тях. Под моста не идваха деца да обстрелват гнездата с прашки и сигурно тези, които се настаняваха тука бяха отбраното общество от лястовици. Хората се деляха на такива с големи къщи и на такива с малки къщи. Бездомниците не бяха хора и нямаха къщи. Птиците, за разлика от хората, се деляха на такива, които правят гнездата си под моста, на такива, които се заселваха под стрехите на къщите. Където можеха да бъдат обстрелвани по всяко време с прашки. Но гнездата и на едните, и на другите бяха еднакви по размер. „Какво ли би представлявал дворец на лястовици“ си мислеше понякога. Но после тръскаше глава и мислите му се опитваха да догонят лястовиците. Но не получаваха отговор от тях и не се връщаха. Той тайничко завиждаше на лястовиците, които, като него, никога нямаше да станат космонавти. Но поне летяха. „Може пък да са нощни космонавти и само вечер да летят към звездите“… Но и тази мисъл не се завърна при него и той така и не разбра смисъла на птичето летене. Защото той търсеше смисъл във всичко. Щом нещо лети то трябва да стигне звездите. Понякога забелязваше, че някои лястовици не се завръщат в гнездата си, но не допускаше, че децата им са ги изгонили от домовете им, защото никога не видя бездомна лястовица. „Сигурно е отлетяла към някоя звезда и е намерила по-хубав мост от този“ си обясняваше той невъзвращенството на някоя от тях. Въпреки че не можеше да допусне, че има по-хубав мост от неговия. На никоя планета няма по-хубав и уютен мост. Нали заради това, когато се настани под него разбра, че никога няма да стане космонавт. Гледаше как навличат своите скафандри малките лястовичета… После ги гледаше как раздвижват въздуха под себе си. Бяха толкова щастливи, защото котките не стигаха техните къщи и песните им бяха различни от песните на тези в града, заплашвани от котки и гълъби. Той знаеше, дори бе убеден вече, че няма да стане космонавт. Поне беше волен като птица, но още не бе станал птица. Беше един най обикновен бездомник, който обикаля контейнерите за смет. А когато хората приближаваха към него той бягаше като врабец, усетил дъха на котката. После се прибираше под моста. Донасяше клечки, вейки от клони и правеше своето гнездо. От толкова години под моста той гледаше птиците как плетат гнездата си и се учеше от тях. Струпваше вейките в леговището си, което искаше да превърне в гнездо. Лястовиците носеха кал в човките си над него и му показваха какво трябва да прави. Той виждаше, че техните гнезда нямат нужда от ремонт, но го правеха, за да го научат как да направи своето гнездо. Той оплиташе клонките, после взимаше кал от брега и измазваше гнездото отвътре. Един ден легна в него и разбра, че е станал птица. Качи се на моста, погледна небето под него – защото небето се оглеждаше във водата. Водата беше обърнато наопаки небе. Някой го попита: „Искаш ли да станеш космонавт?“… И той полетя към него. Една лястовица само се отлепи от моста, за да му сочи пътя.