КОЛЕЛО

Детските мечти са пред очите им. Те са в клоните на черешата, щъкащите се по пътя коли и щъкащите се самолети в небето. И всички те са достижими. Всеки собственик на кола е изпълнена детска мечта, която лятно време лъскаш с цялото си семейство, задължително по потник и къси гащи пред къщи… Понякога в прилив на нежност дори даваш на съседските мечтатели да се докоснат до нея. После те ти отмъщават с пирон, одрал колата от край до край. Така децата проверяват дали мечтата е истинска. Със същия пирон сигурно са спукали и гумите на това колело, подпряно на контейнера за смет. Обикновено оставяха така дрехи за бездомниците, прехвърлени през борда на контейнера, ама да ти подпрат детската мечта е вече прекалено… Вероятно е ръждясвало дълго време в нечия маза, преди да го изхвърлят да ръждясва до контейнера. Беше колело от детството му, каквито никой вече не кара по пътищата. Но той никога не беше имал колело. Странно, но откакто се оказа на улицата и тя се превърна в негов дом, започнаха да се изпълняват детските му мечти. Носеше най-хубавите шапки на света, лачени обувки, шарена риза като на клоун. И скъсан като на клоун балтон. Дори понякога събираше децата около себе си и им правеше фокуси. Слагаше червей в кутийка за кибрит и ако някое от децата реши да се прави на голям и да запали цигара, той вадеше вместо кибритена клечка червея от кибрита. „Това не е фокус, крещяха децата“, а той им казваше: „Какво трябва да има в един кибрит?“… „Клечки, отвръщаха децата“… А той какво вадел от него. Червей вадел, безмилостно се опитваха да го обидят те и да омаловажат способностите му. Защото с червей не можело да се запали цигара, но, според него, може да се откажат цигарите. А такъв фокус можел да прави само той… Понякога вадеше котенце от ръкава на балтона, което се опитваше да стопли. Или врабче със счупено крилце. Децата започнаха да му вярват и родителите им не даваха да излизат при него. Не за друго, а започваха да мечтаят за неща, които не може да се купят с пари. А щом една мечта не може да бъде купена, значи, че това не е никаква мечта. А те мечтаеха да лекуват малки котенца и врабчета със счупени от други деца крила. А той все още мечтаеше да има едно колело, да се качи върху него, а вятърът да роши косите му. И шалът… О, шалът задължително трябваше също да се вее. Той не знаеше, че някога ще има свое колело, но се беше подготвил за това и носеше един дълъг шал, увит около врата му. Всички мислеха, че този шал го носи, за да не го заболи гърлото. Но не беше така Той го носеше, защото, ако някога намери, да има какво да се вее от вятъра. Колелото беше с ръждясала верига, със спукани гуми. Но, колело. Взе го и го занесе в парка. Там, където си бе направил под едно дърво в храстите обиталище. И започна да ремонтира своята мечта. Взе парцали, които не ставаха за обличане. Намери полупразни туби с моторно масло. И започна да чисти колелото от ръждата, от мръсотията по него. Той всеки ден ремонтираше колелото със страстта, с която се ремонтира мечта. Свали му веригата, потопи я в масло, после с мъка я качи обратно на мястото й. Но я качи. После смаза колелетата. После почисти педалите. После… После забрави да прави фокуси на децата, но и те растяха. Вече знаеха, че червей не е кибритена клечка. Някои дори отказаха цигарите, докато оправя колелото. Намери шкурка, свали прогнилата му боя. Металът отдолу лъсна така, че той си помисли, че колелото е най-малко от сребро. Дори намери гуми. Сложи новите гуми. Беше намерил стара помпа – какво ли не можеше да се намери в една кофа за боклук. Наду гумите и с радост установи, че не са спукани. Дори се зарадва. И зачака. Цяла нощ не спа, защото чакаше да се съмне и да подкара мечтата си пред светналите погледи на добрите хора. Той още вярваше, че има добри хора. Сутринта извади колелото…

После се качи на него, но се сети, че никога не се е учил да кара колело. И, въобще, той не може да кара колело. Нищо, че имаше дълъг шал, който да се вее на вятъра… На вятъра…