На Бистра
Докато плъховете правеха любов той седеше на отсрещния тротоар. Чупеше коричка хляб, после слагаше счупеното в беззъбата си уста, и чак като го накиснеше добре преглъщаше попарата с онова кисело изражение на дете, което е принудено да пие сироп за кашлица. Плъховете триеха кожухчета едно в друго и ако не бяха мокри и настръхнали щяха да светят в тъмното, си каза. Не беше валяло дни наред и заради това хлябът му беше сух. А плъховете излизаха от дъното на контейнерите за смет, където ферментираха изхвърлени компоти, недоядени салати от домати, обелки от плодове. Плъховете излизаха и не превземаха територия около казана. Плъховете излизаха и завземаха територия от настръхналите една срещу друга котки. И кучета толкова стари, че бяха загубили нюха си и намираха кофите за смет по памет. Толкова стари кучета, че бяха забравили да лаят… Плъховете правеха любов, търкаха кожухчетата си едно в друго и живееха от остатъците, които хората изхвърляха в контейнерите за смет… Изхранваха се от излишъците, а той седеше на отсрещния тротоар и преглъщаше попарата, която правеше в устата си с една изсъхнала коричка хляб. „А ако хората не изхвърлят излишна храна. Ако хората изхвърлят излишна добрина, защото няма на кого да я дадат“… О, тогава улицата щеше да е различна. Той щеше да е различен. Сигурно и той щеше да изхвърля храна и да храни плъховете, но нямаше да гледа как се размножават. Ако имаше къде да отиде. Само да имаше къде да отиде, да не гледа нежността на плъховете. Но нямаше къде да отиде и се изчервяваше от гледката така, както пуберитет се изчервява при вида на снимка от модно списание за бельо. Плъховете правеха любов пред очите му. Зад стените хората правеха секс. Само на една пейка в парка момче и момиче се целуваха. И беше толкова красиво, че дори не си и помисли как да оставят малко любов и за него. И точно тогава те минаха. С бутилки бира в ръцете си, които навдигаха като фанфари към луната преди да поведат армиите на бой. Ритнаха един плъх… После продължиха да си го подритват. Той сигурно се молеше за помощ. Сигурно е искал да каже, че нищо не им е направил. Че някъде в каналите на техния град го чака неговата любима с децата им… Че не им пречи и, ето сега ще се отмести от пътя им и ще закуца към шахтата с вече строшеното си краче. Но когато плъхът спря да мисли за тези, които го чакат – той знаеше, че плъховете са живи докато мислят един за друг – един от групата се наведе и го хвана за опашката. Момчето и момичето потъваха от страх в прегръдките си и си мислеха, че колкото по-силно се прегръщат, толкова по-невидими стават. И когато станаха съвсем невидими групата надигна пластмасовите си фанфари с бира към луната, като трофей размахаха мъртвия плъх над главите си. А когато стигнаха до невидимите целуващи се на пейката, този, който държеше плъха, го пусна във врата на момчето. Под ризата. И когато момичето усети косматото му тяло и с писък излезе от прегръдката, и в очите му нахлу целият ужас на планетата, а групата се кискаше над пейката в парка, докато плъховете продължаваха да правят любов и само едно семейство трепереше от лоши предчувствия, той стана. Той не издържа и стана. После бавно се приближи към пейката. И тихо, като душа на мъртъв плъх. Групата спря да се смее и фанфарите им увиснаха в ръцете им. Момичето истерично крещеше с мъртъв плъх в ръцете си, който, Бог знае защо, извади изпод ризата на момчето. Той приближи към тях. Дори им се усмихна. Но преди още да им каже нещо, преди момичето да спре да крещи блесна нож в ръцете на един от групата. И докато другите надигнаха бойни фанфари към единствения свидетел – луната, ножът раздра тъмнината. И светъл лъч влезе най-после в гърдите му…
Няма коментари:
Публикуване на коментар