ПРЕДГОВОР

Предговор към предстоящата до две седмици да излезе книга: "ДОКАТО ПЛЪХОВЕТЕ ПРАВЯТ ЛЮБОВ". Предговорът е от проф. Николай Димитров

„Докато плъховете правят любов“ на писателя Христо Стоянов е уникална по своята жанровост и тематика книга в българската литература. Нейните „шестдесет и седем романа“ изграждат своеобразен романов жанр с едно единствено тематично поле – животът на бездомника, с един единствен топос на действието – улицата, с едно единствено време – протяжния всекидневевен цикъл на безвремието, с една единствена посока – отсечката между озоваването на улицата и смъртта. Главният герой на този „бездомнически“ роман е един и същ и толкова различен едновременно. Всяко лице на този герой е заключило в себе си една човешка съдба, също толкова важна, колкото и онази на „нормалните“ хора отвъд Стената, разделяща улицата от дома. Христо Стоянов удивително пестеливо и същевременно пластично ни въвежда в съдбите на маргиналните си герои. Техният живот е разполовен на две – този оттатък Стената и този отсам Стената, на улицата. Докато в предишния си живот те са се различавали по професии, социален и семеен статус, интелектуална и духовна одареност, то следващата половина от живота им ги е уеднаквила в битийната си самота, тъга, забравеност, но и избрана свобода и одухотвореност. На улицата се озовават музиканти, художници, поети, учители, но и такива които не носят подобни дарби, но интуитивно жадуват да бъдат други. Особено чувствителен е писателят към децата, озовали се на улицата, които нямат никаква вина за това. Те не познават другия живот, на децата отвъд Стената. Не познават детството като такова, не са ходили на училище, не могат да четат, някои са безсловесни дори. Заключени в своето безнадеждно битие, бездомниците на писателя живеят с някаква малка мечта за нещо, което другите отвъд Стената имат в излишък и затова не могат да го оценят. Мечтаят да имат ключ за топло мазе през зимата, да се изкъпят и да отидат в ресторанта, в който работи дъщерята, без да се срамуват и страхуват, че ще ги изгонят, мечтаят да се научат да свирят на цигулка, да се научат да четат или да станат писатели. Бездомниците на автора, независимо какви са били в предишния си живот, започват да мислят света през своята чувственост и мечтателност, сътворяват въображаем свят, който ги спасява от суровата безизходност на настоящето, а с това разширяват своя вътрешен Аз. Това са хора, които не очакват нищо от живота, освен малко топлина и разбиране от „нормалните“ хора, каквито обикновено не получават. Единствената им връзка с другия, домовния свят, остават децата. Единствено те, със своята детска неподправеност и чиста душа проявяват топлота и съчувствие към тези изоставени и от Бога хора. В тази книга на Христо Стоянов са вградени два паралелни свята – на домовниците и на бездомниците. Светът на вторите е толкова маргинален и далечен за първите, че е почти невидим. Читателят на настоящата книга, обаче, има привилегията да го види под увеличителната лупа на писателя, да го види в детайлите, да го помирише, без да запушва носа си, да го усети с всичките си сетива и да си даде сметка, че героите на този своеобразен „клошарски роман“ са били част от тях, че Стената, която разделя двата свята е твърде крехка и внезапно съдбата може да те изпрати от другата ѝ страна. Персонажите на Христо Стоянов са одухотворени, изпълнени с достойнство и една непреодолима тъга. Неслучайно той слага разграничителна граница между тях и просяците. Вторите са от другия свят на „нормалните“. След като изпълнят тарикатската си роля през деня, те смъкват маската и се връщат в този свят. И по своята прагматичност и лицемерие с нищо не се отличават от населяващите го хора. Героите на тази книга са направили своя избор или съдбата го е направила вместо тях. Те живеят със своите носталгии и споменни мечти тихо, примирено, очаквайки края, а в повечето случаи и предизвиквайки този край. Читателите на Христо Стоянов, които го познават от по-ранните му романи като „Скритият живот на една помакиня“, „Копелето“, „Другият Васил Левский“, предизвикали не един скандал в литературната ни общност, ще бъдат изненадани от последната му книга и нейната поетика. На мястото на бруталния реализъм (на места натурализъм), на експресивния, задъхан синтаксис, на провокативната ироничност, достигаща до безцеремонен сарказъм, тук ще срещнем един спокоен, бавен ритъм на разказа, лирическа музикалност на фразата и цялостна ритмическа организация на кратките текстове, звучащи като поезия в проза, романтическа одухотвореност на персонажите, философска вдълбоченост на образите. Сякаш писателят е потиснал предишния си творчески темперамент, за да се превъплъти в друг тип разказвачески натюрел. От време-навреме в повествованието прехвръкват искрици от предишната му творческа амплоа – я някоя язвителна усмивка, я някой, дразнещ с натуралистичността си чувствителните сетива на изтънчения читател, образ, я някоя безцеремонност по отношение на Бог, но като цяло пред нас е един изключително примерен, пластичен, удържащ центробежните сили стил, който притежава достатъчно сугестивни възможности, за да увлече читателя. Няма да говоря за изключителната наблюдателност на писателя, умението с няколко детайла да постигне целостта на образа, но най-вече искам да отбележа емпатийността като най-важно качество на психологическото изграждане на разказа. Да се пренесеш в един толкова отдалечен от теб свят без фалшиви нотки, да го надградиш и обогатиш със собствените си представи и мечти с оглед на концептуалната организация, без да влизаш във фалшива патетичност, го може само един майстор на словото, какъвто е Христо Стоянов.

                                       Проф. Николай Димитров