„Старостта, каза тогава, е болест“. Непоправим оптимизъм, който се опитваше да остави в наследство. Бяхме с неговия кръщелник сина ми Любомир. Не можеше да повярва, че някой някога може да спре да пише поезия – не пишех поезия вече близо двадесет години, подаде лявото си ухо и каза: „Кажи ми едно стихотворение“… И буквално като в стихотворение на неговия съученик Константин Павлов му изрецитирах едно „антилюбовно“ стихотворение. Той се беше затворил вече в своя аквариум и слушаше. После същото се повтори със сина ми Любомир – бях решил, ако имам три деца, те да бъдат кръстени на Иван Динков, Любомир Левчев и Константин Павлов. За Коцето не ми стигнаха женитбите и планът бе осъществен на две трети. И тъй като в този момент се сближавах със сина ми изтръпнах при мисълта, че може би не пише стихове. Че оптимизмът на неговия кръстник е напразен. Но синът ми се наведе към Любо и му изрецитира оптимизма си - онзи странен оптимизъм, че дори да дойде медицинската сестра с черната касинка след него остава поезията. Беше най-непоправимия поет, който съм срещал. Беше превърнал поезията в религия. И независимо от трусовете, през които мина – а него животът го бе сграбчил за ревера и го разтърсваше непрекъснато – той не престана да изповядва тази религия. Приписваха му „посвещения“, приписваха му милиони – накрая тайно разпродаваше колекцията си от приятелства. Защото това не бяха картини, а приятелства. Всички онези, на които се раздаде, се правеха, че не знаят… А дължаха всичко на него. Защото „всичко“ се намира в ръката, която те е крепила, правейки първата си крачка. Въобще животът е една първа крачка. Бяха го затворили в неговия аквариум и си мислеха, че е онемял като златна рибка. А той навеждаше ухо към тях, за да чуе, че те продължават да пишат стихове. Само че те „растяха и озверяваха“, както бе предрекъл Коцето Павлов, който пък толкова дълго мълча, че можеше да разговаря само в стихове. Като в утробата на кита. Като Иван Динков, който дори с откъснатите си пръсти пишеше: “Ти ли си, Иване. Откъсни ги тия тъмни пръсти и пиши…“ Поезията не се живее, поезията се измълчава… Бате Любо бе написал своите стихове и сега ги мълчеше. Опитвайки се въпреки всички предателства да ни вярва. Защото, за да живееш не е необходимо да вярваш в хората. Но е задължително да вярваш в поезията.
Христо СТОЯНОВ
Няма коментари:
Публикуване на коментар