Аз, разбира се, съм влюбен в Константин Павлов. И решавам да му направя символично обяснение в любов. Първата книга на Константин Павлов се нарича „Сатири“. Годината е 1991 и аз издавам втората си стихосбирка. Освен с посвещение на поета, кръщавам книгата си „Сатири – 2“. Така хем отбелязвам, че ми е втора стихосбирка, хем пък хвърлям символичен мост между мен и Константин Павлов.
Тука е мястото да си призная, че направих и друг подарък на любимия поет същата година. В библиотеката на Смолян имаше цели пет броя от стихосбирката му „Сатири“... И никаква читателска заверка. Тридесет и една години никой не бе посягал на Коста Павлов. („Сатири“ излиза през 1960 година под редакцията на бащата на априлското поколение Добри Жотев и с корица от великия Генко Генков...) И това ме извади извън релси. И откраднах и петте екземпляра... И започнах да ги давам да се четат. И те се четяха. А на автора не бе останала никаква бройка и аз му подарих две...
Радост за автора. И тримата са епохи в българската литература... И в изкуството въобще... Трима велики, събрани в една книга...
Сега, обръщайки се назад, разбирам, че съм живял с епохи. Говорили сме си, пили сме, карали сме се – повече те на мене. Понякога гледах на тях така, сякаш малка България гледа Съветския съюз. Така, както сега малка България гледа САЩ...
Въобще природата е несправедлива. Съдбата на малката държава става част от съдбата на малкия човек, роден в малка държава.
Вече съм дал книгите на Коцето (Павлов) и влизам в кафенето на писателите на „Ангел Кънчев“ 5...
Но къде да отиде в София един провинциален писател, влюбен в Константин Павлов, с току-що издадена книга със заглавие „Сатири – 2“?
Демокрацията е на две години и вече прохождаше по нашите земи. Аха да падне и да си ожули коленете и лактите. Пазарната икономика бе струпала клади от спестяванията на нашите родители, а те на тези клади, изгаряйки, повтаряха: „И все пак тя се върти“...
Толкова внезапно ни връхлетя демокрацията, че още не можехме да я опишем със свои думи и повтаряхме каквото сме чули или от Владимир Костов и Румяна Узунова, или за Джордано Бруно, Галилео Галилей и Жана д'Арк...
Тежко е да влезеш в демокрацията без свои думи. Още по-тежко е без свои думи и да излезеш от нея, защото, както вървят нещата...
Това става преди тридесет и пет години – тогава, когато аз бях на тридесет и пет...
Влизам в кафенето, но съм решил да прилагам пазарни принципи. Защото нищо не струва демокрацията, ако няма с какво да се купи.
Книжката ми струва шест лева и обяснявам, че аз книги не подарявам. Също така съм принуден да обясня, че ако не я прочетат, напразно са живели този живот. С една дума – да не прочетат „Сатири – 2“ е равнозначно на това да не са чели „Сатири“...
Така разбрах, че мнозина не бяха чели Коцето, но пък започнаха да четат Стоянов.
Разбира се, че по механизмите на пазарната икономика всяка продадена книга се превръщаше във водка. А времената бяха такива, че си поръчваш водка на една цена, но докато сервитьорката я донесе, инфлацията вече е свършила онази част от сметката, която и без да си пил водка вече я виждаш двойна.
По едно време минава и титанът на критическата мисъл, този, който веднъж в Пловдив го бяха остригали в милицията, докато разберат, че преподава в Пловдивския университет.
– Светльо – казвам, – дай шест лева, ако обичаш...
Вади Светлозар Игов цяла бала с пари, отброява шест лева и, аха да тръгне, аз му давам стихосбирка. Но взимам първо парите. Един вид – застраховка. Защото може да не си вземе книгата, може, докато му я надписвам, инфлацията да изгори шестте лева... Всичко се случва – демокрация е това. А ние още не разбираме от демокрация...
Светльо взема книгата – беше писал за първата ми книга „Шепа живот“ възторжено някъде. Вече сме приятели. Ама приятели в пазарна икономика е нещо непознато и аз експериментирам.
Сяда в „Тихия кът“ Светльо и аз с периферното си зрение – след толкова водки май само периферно зрение ми беше останало – та с този остатък виждам как Великият критик сяда и отваря закупената книга. И чете. Чете, разлиства и пак чете. И пак разлиства, и пак...
Не ми трябва рецензия. Това му стига на поета, останал с едно-две периферни зрения в началото на демокрацията.
По едно време Светльо идва, тупа ме по рамото и пита дали мога да му дам един лев. За малко да си помисля, че съм му пробутал некачествена стока и си иска парите. Успокоих се. Само лев ми иска. Пък цяла бала с пари в джоба му.
Викам си, че и него го е ударила инфлацията. И му давам.
А той, който неистово и чистосърдечно мразеше Любо Левчев, съученик дори на Коцето Павлов, ми казва:
– Не можеш да ми продаваш книга за шест лева. И в нея да има стихотворение, посветено на Левчев... Аз това стихотворение не го купувам...
Ето така се прохождаше в пазарната икономика тогава...
Няма коментари:
Публикуване на коментар