НЕ ТЕ ЛИ Е СРАМ, БЕ, КЛИМЕНТОВ

Бяха като сиамски близнаци. Разликата между сиамските близнаци и тях бе, че не вървяха един до друг, защото Климентов вървеше два метра след началника си Георги Свежин. И още една разлика имаше – бяха родени през десет години и младостта беше в полза на Климентов.

Иначе където Партията назначеше Свежин на работа, той назначаваше Климентов. Можеше да се каже, че Климентов е щатен сатирик на Свежин, въпреки че целите му бяха простички и се събираха в едно двустишие. Даже не беше съвсем авторово двустишие, тъй като само вторият стих беше от Тодор. Но и в двете части на тези два стиха се съдържаха волята и мечтата на автора.

Първата част на двустишието „И стига ми тая награда“ от Ботев изразяваше мечтата на поета някога народът да го спомене с добро. Въпреки че нашият народ не обича живите си поети. Най-точно това го изрази майката на една моя позната. Когато моята позната оправдала целомъдрието пред майка си, обяснявайки ѝ, че аз не съм любовник, тъй като съм поет, майката отрязала: „Мене че лъжеш – те поетите отдавна измреа...“

И тъй като Климентов знаеше тази особеност на народа си, бе допълнил съкровено: „... да взема Първа награда“... Така Ботевият стих от деветнадесети век претърпя редакция, показвайки развитието на националния дух в двадесети век: „И стига ми тая награда да взема първа награда“...

Климентов знаеше, че първите награди ги раздаваше Партията, и покорно крачеше като низвергнат сиамски близнак след Георги Свежин, като само сянката му напомняше, че ако днес Свежин журира някъде, Климентов е готов да вземе първа награда... И после дори може да се почерпят някъде.

Партията назначаваше на топли началнически места по-големия от близнаците, той дишаше тежко и се оплакваше, че не били топли места, а горещи столове, и се заемаше с реорганизация на личния състав. Като първо назначаваше първия, който му влезе в кабинета. А това винаги беше Тодор Климентов.

Така Свежин стана директор на Националния литературен музей, където назначи Климентов като експонат. Но Партията реши веднъж, че Свежин е пораснал достатъчно и може да оглави вестник „Пулс“. Вестникът бе издание на ДКМС (Димитровски комунистически младежки съюз).

Разбира се, че Климентов веднага си намери бюрото, на което светлината от прозореца осветяваше лявата част така, както се казваше в книгите по медицина. Така не се разваляло зрението.

И тъкмо седнал на работното си място, телефонът на Климентов иззвънял. Кой ли го търси сега пък в тоя напрегнат момент, си помислил мечтаещият Първа награда и вдигнал телефона. Надявал се отсреща да чуе глас на млада поетеса, която срещу една публикация може да разнообрази после ергенския му живот. А също така да охлади и страстта му към първите награди.

Но от другия край на телефона се чул пъхтящият бас на другия сиамски близнак, който направо изревал в слушалката:

„Другарю Климентов... Елате веднага при мен...“

Може би се бил уплашил от тази операция по разделянето на сиамците... Или нещо такова...

Но Климентов веднага отърчал в кабинета на шефа си. Главният редактор Георги Свежин се поклащал на един люлеещ се стол пред бюро, отрупано със стихове на млади поетеси, и Климентов се уплашил при мисълта:

„Леле, какво четене ме чака...“

Зад гърба на неговия главен редактор висял като обесен портретът на Ботев, станал известен с първата част от двустишието на Климентов: „И стига ми тая награда / да взема първа награда...“

Свежин обаче не събрал любовните стихове на младите поетеси и не ги връчил на Климентов, а направо попитал:

„Климентов, чий портрет виси на стената зад мен?“

Климентов помислил дали пък няма някаква уловка във въпроса, припомнил си собственото двустишие и автора на първия стих, и отсякъл:

„На Христо Ботев, другарю Свежин.“

Свежин пак погледнал Климентов и с пълно гърло изревал:

„А какъв е бил Христо Ботев, другарю Климентов?“

Вторият от сиамските близнаци се притеснил видимо, но не признал, че точно Ботев е написал: „И стига ми тая награда...“ Вместо това отсякъл:

„Поет-революционер, другарю Свежин...“

Нататък въпросите потекли като река, а Климентов отговарял като Георги Димитров на процеса в Лайпциг, само че на български. После разпитваният си признал на въпроса как се е оттеглил от живота Ботев, заявявайки категорично, че бил убит.

„И на колко години е бил, бе, Климентов?“, попитал главният редактор, забравяйки да обяви разпитвания за другар.

„На двадесет и осем“, неволно признал разпитваният.

„А ти на колко си, Климентов?“

„На четиридесет и осем, другарю Свежин...“

„И не те ли е срам, бе, Климентов... Не те ли е срам?...“

След няколко години Тодор Климентов се засрами и напусна този свят. Без никаква награда...