АНГЕЛ ТОДОРОВ

Кафенето на писателите беше на две нива. Долу, към улицата, сядахме прохождащите поети и писатели. След това се качваха нагоре вече утвърдените писатели. Нещо като: „А, бе, да не ни виждат тези от улицата… Защото нас всички ни познават…“. След това имаше една стъклена врата, зад която засядаха живите класици Тончо Жечев, Любен Дилов, Здравко Петров, Георги Джагаров… Трябваше да те покани някой от тях в „Тихия кът“, за да влезеш в светая светих…

Бай Ангел Тодоров обаче сядаше най-долу и около него се събирахме прохождащите в литературата. Събираше ни на кръгла маса, за да може… И винаги черпеше по малка водка. Никога не повтаряше почерпката. После всеки продължаваше на собствена сметка.

Беше пълен с истории. Разказваше дори телефонните си разговори. Беше председател на Съюза на преводачите и независимо от постовете, които заемаше, всички го обичаха.

Обадил се веднъж по телефона и започнал да изрежда представките си пред името:

„Обажда се Героят на Народна република България, два пъти Героят на социалистическия труд, председателят на Съюза на преводачите в България, членът на ЦК на БКП…“

И тъкмо да каже „поетът Ангел Тодоров“, отсреща чул гласа на жена си:

„Ангеле, аз това го знам. Какво искаш?“

На което героят на това, това и това, председателят и членът на друго се троснал:

„Ти какво търсиш в ЦК на БКП, ма?…“

Объркал телефона и звъннал вместо на Тодор Живков на домашния си телефон.

Идва много кисел в кафенето с найлонова торбичка и всички:

„А, честита баня, бай Ангеле…“

Тогава още се честитеше банята дори на Героите на НРБ.

Бай Ангел обаче лют. Влязъл в банята, поръчал си и теляк. Теляците бяха предимно мургави българи от 1962 година, които срещу десет стотинки ти изтриваха гърба от нечистотиите. Чудя се сега, след като в „Моминството на войниците“ Иван Динков установи, че „българинът не е създаден от кал, а от кир“, след процедурата на теляка дали е оставало нещо от любителите на чистотата.

А им викахме „българи от шестдесет и втора година“, защото същата година се състоя едно приобщаване на ромите към българската общност и те получиха чисто нови имена.

Та, бай Ангел и телякът завързали приказка и телякът попитал:

„Какво работиш, дядо?“

Бай Ангел не изредил този път представките пред името и професията и най-чистосърдечно си признал:

„Писател съм.“

Телякът го попитал за името и когато го научил, извадил кесето от ръката си, с което търкал гърба на бай Ангел, за да ползва пръстите си, и започнал да ги свива един по един:

„Иван Вазов знам, Елин Пелин знам, Йордан Йовков знам, Ангел Каралийчев знам, Яворов знам…“

Но когато му свършили пръстите на тази ръка, свил палеца на другата и казал категорично:

„Ангел Тодоров… Такъв писател няма.“

На такъв човек, отречен и от теляците в България, и банята да му честитиш, водка няма да поръча.

Една нощ в три часа някакъв млад поет му звъннал по телефона. Бай Ангел вдигнал слушалката и тъкмо да си изброи званията, отсреща го прекъснал търсещият го и му се извинил, че по никое време го безпокои и сигурно го е събудил…

„Не се притеснявай, момче, телефонът и без това звънеше, та трябваше да го вдигна…“

С годините бай Ангел постепенно се запусна. Чистите костюми и изпраните ризи останаха в оня живот, споделян с жена му. Запусна се. Личеше си, че няма вече кой да се грижи за него. И даже започна да закъснява за излетите в кафенето на писателите.

А на една международна среща на преводачите дори закъснял за тържествения обяд. Всички се изненадали, като го видели с чисто нов костюм. Той и заради този костюм закъснял – докато го мери, докато го облича… А меренето трябва дълго да е било, защото и фигурата му беше нестандартна, но подходяща за член на ЦК на БКП и герой на социалистическия труд… Т.е. беше понапълнял доста.

Всички ахнали, като го видели в новия костюм. Вече бяха свикнали да го виждат с лекьосани панталони и сака. Били изяли салатите, ордьоврите и довършвали супите…

Седнал бай Ангел и сервитьорът дотърчал с една супа за председателя на преводачите. А той през това време ръкомахал и обяснявал откъде си е купил костюма и докато момчето поднасяло пред него супата, бай Ангел, ръкомахайки, обърнал чинията…

И всички в един глас извикали така, че и участниците, които не знаели добре български, разбрали:

„Олеле, на бай Ангел новия костюм…“

Той изчеткал с опакото на ръката фидето от ревера, усмихнал се и рекъл:

„Не се притеснявайте, момчето ще донесе друга супа.“

Което и станало, в крайна сметка.

Ето такива Герои на Народна република България, на социалистическия труд и членове на ЦК на БКП раждаше тогава България…