Габрово е уникален град. В него могат да се случат всякакви неща. Невероятни неща се случват в Габрово. Толкова невероятни, че веднъж дори аз съм се родил в него. От днешна гледна точка това е станало преди седемдесет години. Но от гледна точка на четящия тези редове може да съм се родил преди седемстотин години. А може и преди седем хиляди...
Е, размечтах се малко. Но случката, за която ще разкажа, се е случила тогава, когато Любомир Левчев е бил председател на СБП (Съюз на българските писатели), а главното действащо лице Валентин Пламенов е бил млад писател.
Било е през осемдесетте години на ХХ век. Ние, живеещите в два века, вече трябва да уточняваме не годините на събитията, а вековете. Това има своите предимства.
Та през осемдесетте години на ХХ век е имало някакви литературни празници в Габрово. Любомир Левчев бил настанен в единствения хотел в Габрово – „Балкан“. Сутринта, поемайки за София, срещнал пред хотела младия писател Валентин Пламенов.
Пламенов бил тръгнал да търси шкембе чорба, но срещнал председателя на СБП. Това само по себе си е паметно събитие. По-трудно в ония времена беше да срещнеш председателя на всички писатели, отколкото да намериш шкембеджийница в непознат град.
Като степени на необходимост се оказала по-важна срещата с Левчев, а не търсенето на шкембеджийница. Защото Левчев познал Пламенов – тогава председателите не бяха длъжни да познават всички писатели по физиономия. И даже отвърнал любезно на поздрава:
– Добро утро, другарю Левчев! – с характерната по онова време чупка в кръста.
Много по-късно, десетилетия след това – да не е и в следващия, двадесет и първи век – авторът на тези редове стигна до заключението, че „половината от поклона при българина е надупване“...
Поклонил се Пламенов, въпреки че, погледнато отзад, изглеждало второто.
А на въпроса на председателя, който собственоръчно носел куфар в ръка, къде е тръгнал толкова рано, Пламенов не си признал за шкембеджийницата и казал, че тръгнал да се прибира за София.
Бате Любо му предложил да го закара до София и Пламенов тутакси се съгласил. Даже му било предложено да си вземе и багажа.
Вальо се качил бързо в стаята. Толкова бързо, че дори спалият преди години в този хотел космонавт Юрий Гагарин не е постигал такава скорост.
След което се качил в белия мерцедес на председателя и поели към София.
По пътя Пламенов си признал, че от всичко на света най искал да стане драматург – на театър „Сълза и смях“ ли, на „Сатиричния театър“ ли... Ама на един от тези театри най ще му отива да работи. Всичко било в ръцете на председателя.
Пламенов гледал как не поетът Любомир Левчев, а председателят на СБП върти волана на мерцедеса и си представял как самият той ще се превърне във волан в ловките ръце на Партията и ще прави ловки завои из световната и наша драматургия в едно недалечно бъдеще.
Така, от завой на завой, от дума на дума, пристигнали в София.
До такава степен председателят харесал пасажера си, че дори му предложил да го закара до тях. Но скромността била характерно състояние на младия тогава, все още редактор във вестник „Стършел“, и той посочил като крайна дестинация Централна гара в София.
Едва ли Любомир Левчев си е помислил, че Пламенов живее на някоя от пейките на Централна гара, и го оставил пред гарата.
Вальо си взел багажа – дори вече не му се ядяло шкембе чорба – и хлътнал в багажното. Там оставил и куфара си, взел си талонче за багажа, отишъл на билетните каси и си купил билет за Габрово.
След осем часа лашкане по БДЖ и три смени на влака Пламенов пристигнал в Габрово. От гарата хванал автобус за две спирки, намерил собствената си кола на паркинга зад хотел „Балкан“, завъртял ключа, подпалил я, дал газ и се прибрал в София.
Взел си багажа от Централна гара и се върнал вкъщи да си почине.
В такива случаи е хубаво да не знаеш къде е шкембеджийницата в някой град, защото късметът никога не закусва в нея...
Няма коментари:
Публикуване на коментар