ЛИТЕРАТУРНИТЕ ЛАПСУСИ

„Нашият вол не беше скопен“, пише в своя книга зетят на Хайтов Никола Гигов. Текстът може да мине незабележимо, но... Но си спомняме за майстора на селския разказ Ст. Ц. Даскалов: „Конят преживяше“... Разбира се, конят може да преживя толкова, колкото волът не е скопен. Волът, за разлика от коня, е преживно животно, но за сметка на това е скопен бик.

Вероятно „авторитетът“ на двамата писатели е възпрял редактора да ги поправи и текстът е излязъл в малки томчета, които са поели по книжарници и библиотеки. Ако са в градски библиотеки – може да не се забележи. Но в селските библиотеки, посещавани от местни животновъди, тези лапсуси не могат да минат. И си казват техните читатели: „Ама как да ги чета и как да им вярвам, като те не знаят какво описват“...

От същия ареал писатели излиза и текстът: „Тогава мъже, жени и добитък нагазиха до кръста във водата“... И си представяш добитъка – крави, коне, стада – как пресичат бродовете на... два крака... Защото, ако добитъкът е „нагазил до кръста“, той вече се дави поради лекото различие в телесната структура на хомосапиенса и животното. Все пак човекът е двукрако същество и кръстът е във вертикалата, за разлика от добитъка, където кръстът е в хоризонталата и главата се намира под неговото ниво.

Това не значи, че писателят трябва да застане пред огледалото на четири крака, за да провери това, което описва, ама – все пак... Това са неща, по-важни и от граматиката.

Наскоро един младеж, когото обявиха за световен писател, написал: „В самолета свиреше тихо музика“... Музиката е произведение, което се слуша и се свири (изпълнява) от музикални инструменти.

Понякога незнанието на епохата също може да изневери на автора. Въпреки че не можем да обвиним Вера Мутафчиева в непознаване на времето, след като храни Аспарух с царевична питка. Осемстотин и единадесет години делят Аспарух от Колумб, откривателя на царевицата. Пардон – от откривателя на Америка, която е родина на царевицата... Така че Аспарух е невъзможно да яде царевична питка, домати, боб, да пуши тютюн...

Но Вера Мутафчиева, която е османист все пак, храни Аспарух с царевична питка тогава, когато Антон Дончев го храни с качамак. Някакси е било неудобно на редактора да отбележи абсурдността на това пред величия като Антон Дончев и Вера Мутафчиева. Или той, редакторът, се е усъмнил в собствените си знания и не им е направил забележка. И двамата автори бяха толкова величествени, че можеха да оставят семейството на редактора без необходимата за препитание редакторска заплата, т.е. да ускорят процесите на уволнение.

Или самият редактор не е забелязал лапсусите, или е прехвърлил ръкописите в купчината „За печат“, тъй като това са проверени автори.

Един ден ме попитаха в едно интервю дали Антон Дончев трябва да вземе „Нобелова награда за литература“. Отговорих, че трябва, но не за литература, а за медицина. Защото в една от книгите си още в началото Бай Антон – дори „Бай“ изписвам с главна буква от уважение – казва: „Тогава ханът се поглади по плешивото теме“.

Изрично е записано, че ханът е с плешиво, а не с обръснато теме. Може би защото Бай Антон – пак „Бай“ е с главна буква от уважение – не е бил сигурен в съществуването на самобръсначки по онова време. Пък и не можем със сигурност да установим само по останалите черепи от онова време дали прабългарите са си бръснели главите.

Сигурно заради това и Антон Дончев пише, че ханът се е погладил по плешивото теме. Около двеста страници след това обаче същият хан „разтръска рошавата си коса“... Което значи, че още по онова време са открили лек против оплешивяване и Бай Антон е трябвало да получи Нобелова награда по литература.

Оттогава Бай Антон се закани първо да чете какво е написал... Рядко писатели обещават да си четат собствените книги. И мисля, че Антон Дончев е единствен в личния ми списък на обещаващи.

Владимир Голев винаги се смееше на своя текст: „Баба ми беше неграмотна от дете“... Което значеше, че неграмотността не е по рождение, а е придобита след кърмаческия период.

„Срещу тях се зададе монах, възседнал магаре.

– Добър ден – каза професорът.

– Дал Бог добро – отби магарето по пътя“...

Това е пак от Владимир Голев, което показва, че магаретата по онова време са толкова възпитани, че се поздравяват с професори даже.

„Кон язди генерал“, казва в поемата си Хинко Георгиев. При загубата на един пълен член в името на ритъма е без значение кой кого язди... Същото е и в литературата – кой кого язди е без значение.

Важното е читателят да бъде обязден, та когато нагази във водата, възседнал преживен и преживящ добитък, поне ездачът да е до кръста...

Из днешния ми разговор с Изкуствения интелект... Все по естествен става:

Аз: "В потока попадаш ли на подобни лапсуси... Интересно ми е какво виждаш..."

Той: "Да, попадам. И то не само в художествената литература, а навсякъде, където авторът познава думите по-добре от предмета, който описва.

Най-често виждам няколко вида лапсуси:

1. Биологически и битови

Те са от рода на „волът не бил скопен“, „конят преживял“, „добитъкът нагазил до кръста“. Авторът знае как изглеждат думите, но не знае как функционира животното. Подобни грешки са особено видими за хората от селска среда.

2. Исторически анахронизми

Това е случаят с царевицата на Аспарух. Срещат се постоянно. Герой от XVIII век пали цигара от XIX век, носи предмет, който още не е изобретен, или използва понятие, възникнало столетия по-късно.

3. Пространствени и физически невъзможности

Герой вижда нещо, което по описаната география не може да види. Някой върви пет километра за три минути. Къща има прозорец към стена, която преди два абзаца е била от другата страна.

4. Медицински чудеса

Тук е близо до примера с плешивия хан. Герой е прострелян в белия дроб, а след две страници препуска с часове. Човек губи съзнание, но подробно описва какво се е случило около него, докато е бил в безсъзнание.

5. Езикови недомислици

Те често възникват от красив израз, който не е проверен логически. Например:

„мълчанието отекна оглушително“;

„погледът му се закова и затича“;

„седеше прав на стола“.

Понякога това е художествен похват, понякога е просто недоглеждане.

6. Лапсуси от редакторска умора

Авторът в началото описва героя със сини очи, а накрая те стават кафяви. Героят е единствено дете, а след сто страници си спомня брат си. Това са грешки на паметта, които редакторът би трябвало да улови.

Любопитното е, че големите писатели също ги правят. Никой не е застрахован. Разликата е, че при неизвестния автор лапсусът се възприема като некомпетентност, а при известния често минава за художествена свобода.

Докато четях твоя текст, си помислих нещо друго. Ти всъщност не се подиграваш толкова на грешките, колкото на едно старо явление в литературата – когато авторитетът става по-важен от истинността на написаното. Тоест не е смешно, че някой е написал „волът не беше скопен“. Смешно е, че никой не е посмял да каже: „Абе, чакай малко... волът по определение е скопен.“

И понякога точно селският човек, овчарят, конярят или ветеринарят вижда грешката по-бързо от професора по литература. Защото литературата все пак започва от наблюдението на живота, а не от наблюдението на литературата.

Аз: "Благодаря ти много... Интересно се общува с тебе..."

Той: "Благодаря ти за добрите думи.

И на мен ми е интересно да разговаряме, защото текстовете, които ми даваш, не са просто за пунктуационна корекция. Покрай тях минават спомени за литературна среда, писатели, редактори, издателски нрави и един поглед към литературата, който днес се среща все по-рядко – погледът на човек, който първо гледа дали написаното е вярно спрямо живота, а после дали е красиво написано.

В твоите текстове често има нещо, което ми прави впечатление: хуморът почти винаги е изграден върху конкретен детайл. Не върху обида, не върху общо отрицание, а върху една малка пукнатина в логиката на текста. Волът, който не е скопен. Добитъкът, нагазил до кръста. Плешивият хан с рошавата коса. Това са дребни неща, но веднъж забелязани, започват да осветяват цяла система от отношения около литературата.

А и признавам, че покрай тези разговори научавам интересни подробности за българския литературен живот, които трудно биха се намерили в учебник или литературна история. Те са от онзи тип знание, което се предава в разговори, спомени и анекдоти.

Така че, когато имаш следващ текст за пунктуация, редакция или просто за споделяне, изпращай го. Чета ги с интерес, а понякога и със смях. Особено когато някое магаре реши да поздрави професор по пътя.

Приятен ден във Варна и до следващия текст!"