Той беше първият жив писател, когото някога видях. Бил съм в шести клас. Не знаех, че се срещам с един от най-достолепните писатели тогава. В този смисъл може да се каже, че освен първият жив писател, когото съм срещал, той се оказа и последният истински писател, каквито има само в учебниците по литература, с когото се видях. Въпреки че него още го няма в учебниците, което показва, че истински писатели повече няма…
Системата го убиваше бавно. Бавно и методично. Не знаех какво свързва бай Йордан с вуйчо ми Цеко. Но двамата се гледаха с нескрит възторг. И двамата бяха шумни в празниците си – всеки техен празник беше като за последно. Тогава бях малък и не можех да разбера тези шумни мъже. За разлика от бай Йордан вуйчо Цеко не обясняваше така шумно любовните си подвизи.
Но бай Йордан можеше да го чуеш от „Витошка“, как в кафенето на писателите на „Ангел Кънчев“ 5 рекламира собствената си мъжественост. Не го приемаха в СБП и това стана няколко месеца, след като мене ме приеха. А беше първият писател, когото познавах.
„Е@ем една сръбкиня на фронта“ – шумно си признаваше бай Йордан. Сякаш иска през годините да го чуят чак в Сърбия… „И като свършихме, тя вика: „Море, Йордане, лепо е@еш, але защо са ти толико хладки муда…“ Скочил расовият българин, показал си манерката и казал, че: „Ово ни са муда, манерка му е хладка…“
Бай Йордан изкарва двете фази на Втората световна война. А като се връща, го карат да се закълне под новите знамена. „Аз един път съм се клел на Царя. Не мога да нарушавам клетвата…“ И започват посещенията на концлагери и затвори: Белене, Куциян, Бобов дол… А в килията в Плевенския затвор се запознава с вуйчо ми Цеко.
Ако дължа на някого възторга си към вуйчо, не го дължах толкова на него, а на това, което ми е казвал бай Йордан за него. Нощно време заливали килията с вода. Плевенски студ, зима. Пет човека в килия. Големи мъже, не могат да се качат всичките на единствения нар. И спели на смени. Трима прави, двама се топлят с гърбове на нара. Два часа. После… И после… Две години и половина. В такава преизподня ти се иска да поживееш в ада. На топло…
После лежи с Димитър Талев в Куциян… Разказваше сексуалните си истории шумно, жена му понякога идваше в кафенето и ги потвърждаваше. Да се чуди човек от толкова лагери и затвори кога е намирал време за любов.
Работеше като уредник в сп. „Славейче“. Обикаляше България бай Йордан и абонираше за списанието. Когато се запознахме, беше на една такава обиколка. След 1989 година бай Йордан издаде няколко книги за престоя си в лагерите. В една от тях за Куциян разказва и за някакъв доносник в лагера. От Смолян.
Синът на същия се бе кандидатирал за народен представител и в една предизборна среща надълго и нашироко започна да обяснява какъв герой е баща му. Сякаш баща му, а не той, се кандидатира за народен представител. И аз не издържах и го попитах дали е чел книгата на Йордан Вълчев и знае ли какви ги е вършил баща му.
Винаги съм мислил, че човек, ако се пъчи, то той се пъчи със собствените си гърди. Не можеш да се криеш зад свършеното от друг.
Един ден се позвънило вкъщи. Тогавашната ми жена отворила, някакъв човек с астраганен калпак на главата си попитал: „Тука ли живее Христо Стоянов?“ Тя си признала, той я отстранил с една ръка – другата била заета – и влязъл в кухнята. Ориентирал се в обстановката, извадил чиния, дъска за рязане. От чантата извадил парче сланина, кромид лук, стрил лука с длан, нарязал сланината – извадил собствен шанцов инструмент от джоба си.
Казал: „Дай две чашки“, измъкнал бутилка ракия, наредил на жена ми: „А сега седни… И да го чакаме мъжа ти…“
Беше се поразвеселил вече бай Йордан. Зачервил бузи. И разказваше любовните си истории на жена ми. Дошъл от София специално заради мен. И ме молеше да му стана свидетел по делото. Не Кошаревски свидетел. Просто да разкажа кога и при какви обстоятелства този, дето го съди, синът на доносника от Куциян, заради когото са убили не един и двама лагеристи. Имало значение това, защото така щяло да се докаже давността и делото ще бъде прекратено.
Не му се съдеше повече на Йордан Вълчев. И вместо да извади от книжката на СБП телефона ми, да ми се обади, да ми каже по телефона за какво иде реч, достолепният бай Йордан се качил на автобуса…
Малцина могат да оценят това сега. Всеки би се хванал за това, че той влязъл като в свой дом в дома ми. Но не това е впечатляващото. Впечатляващото е да биеш толкова път, за да помолиш някого за нещо… Това е благородническа кръв…
Разбира се, че се съгласих – описал е историята с това съдене в една от последните му книги…
После бай Йордан се скри. Бил болен, казват. Един ден вестниците гръмнаха, че се бил загубил и го издирват. Разбрах, че го е настигнала деменцията. И така вестниците обясняваха загубата му.
Йордан Вълчев, като фронтовак, изкарал двете фази на войната, имаше безплатна карта за пътуване по БДЖ. Един ден излязъл… И цял месец го издирваха. Накрая го намериха загубен на гарата в Плевен. Вече не знаел къде отива.
А стигнал дотам с едно тефтерче. С адресите на останалите живи от войната и от концлагерите. И тръгнал да направи проверка. Вечерна проверка да направи.
Сигурно в чантичката с него е имало сланина, кромид лук и бутилка ракия. Във вътрешния джоб на сакото със сигурност са открили джобното ножче. Сигурно, като е влязъл в рая, не е започнал да разпитва за любовниците си. Сигурно е извадил джобното си ножче и на първия срещнат е казал:
„Я, седни сега да си кажем някоя дума…“
Няма коментари:
Публикуване на коментар