ДОБРОМИР ЗАДГОРСКИ

Беше дребно, отвратително същество… От Варненско. Беше готово на всичко… Оказа се, че е било готово на всичко. Докладвал в милицията това, което става в квартирата дори. Живееше под наем с Владимир Пенев – изумителен художник, син на поета Пеньо Пенев. Обикновено за следващото поколение, тръгнало по петите на родителите си в изкуството, важеше максимата: „Природа иногда отдихает“… Природата нямаше почивен ден нито за бащата, нито за сина… И за Задгорски не е имала почивен ден и всеки божи ден, като по часовник, това дребно, колкото душата си, същество е ходило и е докладвало всичко за Владо Пенев. Всичко… Сигурно с обвинителен уклон и за това, че художникът в бълнуванията си не е споменавал партията, а името на някое момиче. И защо художникът е споменавал само собственото име на момичето, а не и фамилията с единния граждански номер, за да не затруднява после милицията да издирва кръга от любими само по собствени имена.

Но това ние още не го знаехме. Това го научихме късно. Преди това обаче... Обаче преди това… Преди това Задгорски доведе секретарка на Любо Левчев – тогава председател на СБП. И секретарката получи така ценното софийско жителство. Всеки оцеляваше по някакъв начин тогава. Ирина се оказа свястно момиче. Въпреки че неминуемо идва после въпросът как е получилата като секретарка софийско жителство, как после стана главен редактор и на вестник „Демокрация“. Като се има предвид и кой я представи на Любо тогава…Задгорски обикаляше кафенето на „Ангел Кънчев“ 5.

(Малка спретната къщурка –

„Ангел Кънчев“ № 5.

Тука всяка мижитурка

се зове поет.)

И крещеше с пискливото си гласче: „Ювиги“… Ако излизаше от конницата на Аспарух, не ми се мисли какви майки са раждали този български народ, за който Любо Левчев написа: „Човек за човека е българин“… Лошото е, че човек за човека освен българин, ами е и Задгорски – така ми се иска да изпиша с малки букви името му, ама пустата граматика… Пустата граматика.

Сядаше по масите ювиги Задгорски и, между другото, подхвърляше или че се качва до Председателя, или слиза от Председателя. В „Председателя“ от неговите уста поетите с метафорично мислене съзираха стълбица. Но в никакъв случай това не бе нотна стълбица.

Познавайки Левчев, си представям как се е забавлявал с иначе безобидния Задгорски. Защото един ден Задгорски се ожени. Същият този ден получи два подаръка – цял подлистник със стихове в тогавашния „Литературен фронт“. „Литературен фронт“ излизаше в четвъртък, което значеше, че Задгорски се е оженил в четвъртък. Същия ден на сватбата се появил и Председателят, а в качеството му на кум младоженецът получил сигнални бройки на първата си стихосбирка, издадена в библиотека „Смяна“ на издателство „Народна младеж“.

Сега издаването на книга може да бъде насрочено за рожден ден, за имен ден, за Коледа, за 9 септември, за 10 ноември, за 681 година… А, не може да се върнем толкова назад – ще трябва да се насрочи друго създаване на българска държава, ювиги… Но тогава, когато първа книга минаваше през иглените не уши, а очи на редакторите. Първо през иглените уши на сътрудниците като Задгорски…

За да не изляза съвсем чист от този разказ – Левчев ми кумува и на мен. Дори сина си кръстих Любомир. Но аз го поканих тогава, когато под прозорците му крещяха: „Смърт на Левчев! Смърт на комунистите!“… И понеже винаги съм смятал, че приятелството се доказва след смъртта на единия, почти не е имало случай да отида в София и да не запаля свещичка на гроба на Дора Бонева и бате Любо. Това признание също е запалена свещ, която да осветява тяхната памет тук…

Но ювиги Задгорски… На другия ден след сватбата му го видях в редакцията на вестник „Софийски университет“… Черпеше не за сватбата – за книгата черпеше. Сватбата може и да беше забравена вече – тя му трябваше само като повод да покани Председателя за кум в четвъртък, когато на цял подлистник (две огромни вестникарски страници) да му излезе цикъл стихове. И да му издадат на същия ден книжка. Той не се женеше за момичето, той се женеше за властта...

Сега черпеше за книжката. Взе една и ми я надписа: „На Христо Стоянов – да стигне върховете, по които всички ходим. Добромир Задгорски“…

Бе, ти ли ходиш и цапаш моите върхове, бе, недорасляк…

Взех книгата и… Взех книгата и я скъсах. Това е единствената книга, която съм късал през живота си. На другата година му излезе книга в издателство „Български писател“… Вече като на класик. С твърди корици. За да не може, му подшушнали, Христо Стоянов да я скъса…