Обаждаха се по телефона. Получавах заплашителни писма. Спираха мама на улицата, леко да ѝ е небето на милата ми майчица, и ѝ казваха, че ще се съберат и ще ѝ заврат салам в детеродния орган. Въпреки това не ги намразих. Подвеждаха ги. Манипулираха ги.
Когато дадох книгата на Генчо Стоев, той ми звънна още на другия ден по телефона и каза: „Христо, че те помаците трябва паметник да ти направят заради тази книга“… Сигурно и те са мислили така, но знаеха, че, за да се направи паметник на някого, този някой трябва да е убит. Или поне мъртъв. И работиха по въпроса.
Биха ме няколко пъти. Побоища, в които забравях, че съм републикански вицешампион по бокс. Защото защитавах книга. А книга не се защитава с юмруци… Аз така знам – човек срещу човек, книга срещу книга… Но тези, които ме нападаха, бяха безкнижници. Повечето от тях не бяха прочели и ред от „Скритият живот на една помакиня“. Приличаха на кучета, насъсквани от някого. Насъскани кучета… И удряха… Които зъби ми оставяха, нощно време скърцах с тях и на сутринта ги вадех от устата си. Не преувеличавам.
Спряха да ме поздравяват по улиците на Смолян. Тези, които се осмеляваха все пак да го направят, първо се оглеждаха наляво, после надясно… Да не ги види някой. След това мимоходом ми прошепваха: „Ние сме зад теб“… При този живот им отвръщах: аз задължително излизам с ламаринени гащи, защото, щом има някой зад мен…
Да пресечеш улицата, трябват асфалт или паваж, пешеходна пътека и пътен знак. Да пресечеш човешки поглед, ти трябва страх… Страх ти трябва, за да пресечеш човешки поглед. Смелостта е вторична. Тя идва след страха…
Чувствах се най-защитен в гората. Там няма човешки погледи, пешеходни пътеки, знаци… Ходех за гъби, но се прибирах с дълга сопа… Постепенно със сопи направих направо ламперия на гарсониерата.
Пишех на пишеща машина и чувах през прозореца подвиквания: „Тоя пак ли за нас пише… Няма ли кой да го спре“… През това време дори безспорни авторитети в литературата като Хайтов пишеха, че съм съсипвал националната сигурност на страната. Обвиняваха ме, че съм взел милиони от Сорос, докато аз ходех за гъби, за да се издържам. Вече нямах работа – дотогава работих като кореспондент на „Новинар“, водих литературен кръжок… Но като купен от Сорос писател трябваше да продавам набрани гъби, за да си плащам тока и водата.
Съюзът на писателите, воглаве с ръководството му, обвиняваха в какво ли не. Хората не четяха книгата, четяха какво пишат за нея. И сега, ако се направи статистика, ще се види, че се знаят не стиховете на Яворов, а какво е станало между него, Мина и Лора… Българинът не чете книги, българинът чете какво се пише за книгите.
И аз бях попаднал в тази клопка. Хората ми казваха какво съм искал да кажа, как съм излъгал и как за това съм получил милиони. А най-много ме обвиняваха в порнография едни новопоявили се момченца около „Литературен вестник“, които после се опитаха да пишат като мене. Но те и за епигони не ставаха.
И в мен започна да назрява един весел бунт. Един кмет на едно помашко село ми даде ибрик, откраднат от нужника на дядо му. Взех, както го нарекоха после, канчето и заминах с него на събрание на Съюза на българските писатели. Поръчах табелка, залепих я на ибрика и така – на събранието в ДНА.
Всички странят от мен, но не заради лошата слава. Странят като парцаливи бедняци от милионер. Аз гледам високомерно – милионер съм, все пак. Няма да съсипвам мита.
Започва събранието. И взимам думата. Вадя ибрика от една найлонова торбичка. На табелата пише: „Първа Национална награда ПОЦИНКОВАН ИБРИК на Съюза на българските писатели. Връчва се за подмиване на задни нужди“… Все пак милионер бях, можех да си позволя да поръчам дълъг надпис във фирмата. Инкрустиран върху ламаринена пластина и старателно залепен на поцинкования ибрик.
Всички знаем, че ибрикът се използва за подмиване в нужниците след изхождане. А тези, които носят ибрика и понякога подмиват задниците на властимащите, се наричат „ибрикчии“… Гледах насядалите в залата – ибрикчия до ибрикчия. И няколко писатели…
Връчих ибрика, извадих си членската карта, сложих я до него и казах, че не мога да членувам в организация, носител на подобно отличие, и напускам СБП. След което се прибрах в Смолян.
Телефонният ми секретар – задръстен с вулгарни пожелания. Не само към мен. След прослушване на телефонния секретар не беше нужно да питам: „Огледалце, огледалце, я кажи, има ли друг по-прекрасен на света“… Толкова пожелателни послания.
Аз ли съм порнописател? Та вие да бяхте чули телефонния ми секретар тогава.
Седнах и направих едно съобщение. Тогава имаше импулсни телефони. Много хора си продадоха домовете, за да мастурбират пред телефона. Секс-телефонистката стана добре платена професия. Пилят си ноктите в една стая и пъшкат по телефона.
Седнах и записах едно такова послание… Едно дълго сладострастно пъшкане с цялата сексуална нега, която не съм вкарал в книгите си. И след няколко минути моят басов глас: „Оооо-о-ххх, ааа-ах-х, а сега казвай какво имаш да казваш“.
Беше се наплашило целокупното българско население, защото много домове се продадоха за покриване на сметките по импулсни телефони. И затваряха веднага телефона…
Но един ден се прибирам и гледам – лампичката свети. Значи някой се е прежалил и е оставил съобщение. А съобщението – от мама.
„Да ми ядеш…“ – ядосаният глас на мама ми съобщаваше разни неща, от които се червях дори и аз… „И да вземеш да изтриеш това…“
От мама знаех едно – няма мръсни думи. Има мръсно мислене с думите…
Но въпреки всичко изтрих съобщението…
Няма коментари:
Публикуване на коментар